АНДРЮ
Тридесет и пет
Последните четири дни бяха напрегнати. Въпреки че Камрин ме увери, че ще гледа положително на нещата и няма да позволи да се разстройва, нервите ѝ бяха ужасно опънати. На два пъти я чувах да плаче в банята и да повръща. Откакто ѝ казах за главоболията в четвъртък вечерта, тя до голяма степен се държи така, както се държеше, преди да заминем на гости на Ейдън и Мишел в Чикаго: усмивките ѝ бяха фалшиви и се преструваше, че се смее, когато се предполагаше, че нещо е смешно. Просто не беше на себе си. Тъй като се безпокоях за нея и си спомних какво се случи с болкоуспокояващите след помятането, направо я попитах дати не е изпаднала отново в “онзи момент на слабост”.
Каза, че не е, и аз ѝ вярвам.
Обаче този път нищо не можеше да я успокои, докато не си тръгнехме от болницата и ми кажеха ясно, че съм здрав.
Ако не съм… е, не искам да мисля за това.
Тревожа се повече за нея, отколкото за себе си.
Казаха на Камрин да чака в друга стая, докато мина през скенера. Видях, че иска да спори със сестрата, но все пак отстъпи. И точно както последния път имах усещането, че съм в апарата от часове, изпитвах лека клаустрофобия в тунела на тази огромна шумна машина. Стойте съвсем неподвижен, помоли ме техникът. Опитайте се да не мърдате, защото ще трябва да го направим отново. Излишно е да казвам, че направо престанах да дишам в продължение на петнадесет минути.
Когато сканирането приключи, извадих запушалките от ушите си и ги хвърлих в кошчето наблизо.
Камрин направо не издържа, когато сестрата, която дойде да ме освободи от апарата, каза, че ще можем да знаем нещо едва в сряда.
– Шегувате се! – каза Камрин и я погледна заплашително. Гледаше ту мен, ту сестрата с надеждата някой от нас да направи нещо. Погледнах сестрата.
– Има ли някакъв начин да разберем резултата днес?
След като разбра от изражението на Камрин, че тя няма да мръдне оттук, сестрата въздъхна и каза:
– Седнете в чакалнята, а аз ще видя дали др Адамс може да дойде да види резултата сега.
Четири часа по-късно седим в кабинета на др Адамс.
– Не виждам нищо необичайно – казва той и аз усещам как ръката на Камрин отпуска мъртвата си хватка от моята. – Обаче, като имам предвид историята на вашия случай, мисля, че ще бъде във ваш интерес да идвате при мен за преглед един път месечно през следващите няколко месеца и да си отбелязвате всички промени, които чувствате, че трябва да бъдат отбелязани,
– Но вие казахте, че не забелязвате нищо – вика Камрин и отново стиска ръката ми.
– Не, и въпреки това мисля, че това ще е в интерес на Андрю. За да сме сигурни. Така че, ако нещо започне да се показва, ще го хванем още в самото начало.
– Искате да кажете, че според вас нещо ще се покаже? Искаше ми се да се изсмея, когато забелязах леката досада, изписана на лицето на доктора, но погледнах Камрин и казах:
– Не, той не казва това. Просто се успокой. Всичко е наред. Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.
И от този ден нататък единственото, което ми остана да правя, беше да се надявам, че съм казал истината.
КАМРИН
Тридесет и шест
Много месеци по-късно…
По някое време през първия месец в новата ни къща Андрю ми писа още едно писмо. Мисля, че го прочетох поне сто пъти. Обикновено плача, но и много често се усмихвам. Каза ми, че иска да го чета веднъж седмично, за да отбелязвам, че е изминала още една седмица и нищо не се е случило, че всичко продължава да е наред. И аз го правих. Обикновено го четях в неделя вечер, след като той вече е заспал до мен в леглото. Обаче понякога, когато заспивах преди него, протягах ръка на следващата сутрин, изваждах писмото от книгата до леглото и го четях, преди да се събуди. Както всеки друг път преди това, когато свършвах, го поглеждах как спи и се надявах за още една седмица.
Андрю винаги ме изумяваше. Изумяваше ме с начина, по който работеше мозъкът му. С начина, по който ме гледаше, без да каже каквото и да било, и ме караше да се чувствам най-важният човек на света. Изумяваше ме с това как можеше винаги да бъде толкова позитивен дори когато светът около него се разпадаше. И как успяваше да хвърля светлина и в най-затънтените кътчета на мозъка ми, когато си мислех, че вече никога няма да видя отново друга светлина.
Разбира се, и той имаше своите лоши дни, своите “моменти на слабост”, но не познавам друг като него. И знам, че никога няма да видя такъв.
Може би по природа съм слаб човек. Може би, ако не беше Андрю, нямаше да съм тази, която съм днес. Понякога се чудя каква щях да бъда, ако не го бях срещнала, ако не беше там да ме спаси от онова опасно, безразсъдно пътуване с автобус, което реших да предприема сама. Чудя се какво щеше да стане с мен, ако той не се грижеше за мен достатъчно, за да ми помогне да преодолея моментната слабост. Мразя да мисля за себе си по този начин, но понякога човек трябва да се изправи с лице срещу реалността такава, каквато е, да види нещата такива, каквито са, и как те могат да зависят от действията му. В сърцето си знам, че ако не беше Андрю, мен можеше изобщо да ме няма днес тук.
Последните няколко месеца бяха много трудни за нас, но същевременно бяха пълни с живот и вълнение, с любов и надежда.
Животът е загадъчен, често пъти несправедлив. Обаче мисля, че през времето ми с Андрю се научих, че той може да бъде и красив и че обикновено, когато ни сполети нещо, което изглежда несправедливо, Животът така открива място, за да се случат по-добри неща. Обичам да мисля така. Това ми дава сила, когато най-много се нуждая от нея.
А точно сега имам такава потребност.
Опитвам се да погледна нагоре към часовника високо на стерилната бяла стена на стаята, но почти не мога да различа малките черни стрелки през замъглените си очи. Исках да разбера колко дълго съм била тук. Чувствам се изтощена и слаба, умствено и физически, и не мога да издържам повече. Преглъщам една буца в гърлото и чувствам устата си суха като гласпапир. Вдигам нагоре ръка, за да изтрия една потекла сълза. Но само една. Всъщност изобщо не бях плакала много. Защото преди това болката беше толкова непоносима, че направо пресуши всичките ми сълзи.
Не мога да направя това. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще се предам. Искам да кажа на всички в стаята да си вървят, просто да ме оставят сама и да престанат да ме гледат, като че ли душата ми има нужда от ремонт. Тя има! Наистина има, по дяволите! Но никой тук не може да го направи.
През повечето време нищо не чувствам. Вече не мога да усещам каквото и да било. Обаче болничните стени започват да се приближават към мен и ме карат да изпадам в клаустрофобия. Що се отнася до физическата болка и душевната мъка, не чувствам нищо. Питам се дали и ще си остана така безчувствена завинаги.
– Трябва да се опиташ да се напънеш – казва Андрю до мен, хванал ръката ми.
Извивам рязко глава встрани, за да го видя и да протестирам.
– Ама аз не чувствам кръста си! Как да се напъна, като не чувствам, че се напъвам!
Според мен единственото напъване, което мисля, че успях да направя, беше да кажа тези думи през скърцащи зъби.
Той ми се усмихва и целува потта по челото ми.
– Можеш да го направиш – казва доктор Бол, застанала някъде между краката ми.
Стискам здраво очи, сграбчвам ръката на Андрю и се напъвам. Така си мисля. Отварям очи и си позволявам да дишам.
– Напънах ли се? Подейства ли?
Господи, надявам се да не пръдна! О, Господи, това ужасно ще ме притесни!
– Справяш се чудесно, бейби.
Сега Андрю поглежда докторката и чака.