На следващата сутрин ме събужда нещо неприятно. Подушвам въздуха, все още със затворени очи, мозъкът ми не работи на пълни обороти, но тялото ми и усещането за миризма действат преди мен. Във въздуха се усеща лек хлад и чувствам кожата си влажна, сякаш е покрита с утринна роса. Обръщам се на една страна и отново подушвам въздуха. Сега той е дори по-противен от преди. Чувам нещо да шумоли наблизо и най-накрая отварям леко очи. Камрин спи до мен. Едва виждам русата ѝ плитка да лежи помежду ни върху одеялото. Спи със свити към гърдите колене.

Каква е тази миризма?

Закривам устата си с ръка и се надигам от одеялото. В същото време се раздвижва и Камрин, обръща се по гръб, търка с две ръце лицето и очите си. Прозява се. Седя изправен и отварям още по-широко очи, а Камрин пита:

– Каква, по дяволите, е тази миризма?

Прави гримаса.

На път съм да кажа, че това вероятно е дъхът ѝ, когато сините ѝ очи уплашено се разширяват, докато гледа зад мен.

Инстинктивно бързо се обръщам.

Стадо крави стои само на крачки от нас и когато усещат, че се движим, стават нервни.

– О, Господи!

Камрин скача по-бързо, отколкото онази нощ, когато змията пропълзя по одеялото ни, и ме принуждава да направя също.

Две крави започват да мучат, да пръхтят и да отстъпват към другите зад тях, а стадото се раздвижва още повече.

– Мисля, че ще е по-добре да се махнем оттук – казвам аз, хващам я за ръка и хуквам заедно с нея.

Не се бавим да вземем първо одеялото, но секунди по-късно спирам и се връщам да го прибера. Камрин пищи, а аз се смея, когато тя бяга от кравите към колата.

– Ах, мамка му! – викам аз, когато стъпвам в огромна купчина кравешки лайна.

Камрин се задъхва от смях и ние изминаваме, залитайки, останалата част от пътя, като аз се опитвам да изстържа в движение лайното от подметката си, а джапанките на Камрин се закачат по земята, докато тича.

– Не мога да повярвам, че се случи! – смее се тя, когато най-после стигаме до колата.

Извива тялото си напред, подпира се с ръце върху коленете и се опитва да си поеме дъх.

Аз също едва дишам, но продължавам безмилостно да търкам подметката си по асфалта.

– Мамка му! – викам, като трия крак напред-назад.

Камрин скача на капака на колата и провесва крака отпред.

– Сега можем ли да кажем, че сме го направили? – пита тя и се смее.

Стоя неподвижно и си поемам дъх. Поглеждам я, колко хубава е тази нейна усмивка, и казвам:

– Ами да, спокойно можем да го зачеркнем от списъка.

– Добре! – казва тя. После сочи зад мен: – Прави го върху тревата – казва и леко стисва устни. – Така само го размазваш наоколо.

Отивам при тревата и започвам да търкам с крак напред-назад.

– Откога стана такъв експерт по лайната?

– По-добре внимавай какви ги говориш – предупреждава тя и сяда на мястото на шофьора.

– Какво ще правиш? – дразня я аз.

Тя включва двигателя и го форсира няколко пъти. Виждам жесток блясък в очите ѝ. Подпира лявата си ръка на отворения прозорец и в следващия миг минава бавно с колата край мен.

Хвърлям ѝ предупредителен поглед, но тя само още по-широко се усмихва.

– Знам, че няма да ме оставиш тук!

Надавам вик, когато минава покрай мен. Разбира се, че няма да ме… Тя се отдалечава още повече и отначало мисля, че блъфира, затова продължавам да стоя тук и да наблюдавам как става все по-малка и по-малка.

Накрая хуквам след колата.

Първото нещо, което ми минава през ума, когато стигаме Ню Орлиънс, е отново у дома. Изпълва ме нетърпение, когато виждам познати гледки: грамадните дъбове и красивите стари къщи, езерото Пончартрейн и Супердома, боядисаните в червено и в жълто трамваи, които ни напомнят на играчки. И, разбира се, Френския квартал. Дори виждам един мъж да свири на саксофон на уличен ъгъл и имам усещането, че сме влезли директно в пощенска картичка на Ню Орлиънс.

Поглеждам Андрю и той ми се усмихва. Включва мигача и завиваме надясно по “Ройъл стрийт”, сърцето ми започва да бие по-бързо, когато виждам хотел “Холидей Ин”. Колко много неща се случиха тук преди десет месеца. Това място… един хотел… за мен е много повече, а и за двама ни.

– Предположих, че ще искаш да отседнем тук, докато сме в града – казва широко усмихнат Андрю.

Тъй като спомените все още са пресни и това ме кара да затая дъх, не мога да му отговоря, затова само кимам и също се усмихвам.

Вземаме си нещата от колата и се отправяме към фоайето. Всичко изглежда съвсем същото, с изключение може би на двете жени на рецепцията, когато се приближаваме. Не си спомням да съм ги виждала преди.

Разсеяно слушам как Андрю пита дали са свободни старите ни стаи, докато се оглеждам наоколо за всичко и се опитвам да почувствам атмосферата.

Господи, това място ми липсваше.

– Да, изглежда, тези две стаи са свободни – чувам да казват служителките на рецепцията. – И двете ли ще искате?

Това привлича вниманието ми.

Андрю се обръща към мен. Предполагам, че иска да знае какво мисля.

Прехвърлям сака на другото си рамо и за миг се колебая, обмисляйки въпроса. Не съм го очаквала и не съм си представяла, че решението ми ще е толкова трудно.

– Ами, аз… – поглеждам Андрю, после служителката и все още не мога да реша. – Не знам. Добре де, може би ще трябва да е онази, в която ние… – млъквам, защото този път не искам да изглеждаме като шестнайсетгодишни хлапетии, и хвърлям многозначителен поглед на Андрю. – Онази, в която беше сключено споразумението.

Андрю се мъчи да не се засмее, но ясно виждам усмивката в очите му, когато протяга ръка и подава кредитната си карта на жената.

Скоро след това напускаме фоайето и се качваме с асансьора на нашия етаж. Докато вървим по коридора, продължавам да попивам всичко около мен чак до цвета, в който са боядисани стените, защото всичко е част от спомена, независимо дали е малко, голямо или незначително. Чувството, че съм отново тук… почти ме кара да се разплача от щастие. Обаче съм и развълнувана и това ме спасява да не се разрева.

. Андрю спира между двете врати на старите ни стаи, окачил на раменете си двата сака и електрическата китара, която му купих! Смяташе да ѝ купи калъф, но още не го е направил.

– Не е ли странно, че отново сме тук, а? – пита той и ме поглежда.

– Странно, но хубаво – казвам аз.

Стоим така известно време, споглеждаме се, после гледаме и вратите, докато накрая Андрю пристъпва към тази, за която сме платили, и плъзга електронната карта в ключалката.

Наистина прилича на встъпване в миналото. Вратата бавно се отваря и като че ли всички емоции, които сме изпитали в тази стая, са били оставени тук и сега ни посрещат при влизането. Когато влизаме вътре, си спомням всяка нощ, в която спахме тук отделно или заедно, сякаш беше вчера. Поглеждам мястото близо до леглото, където стоях, когато Андрю ме направи своя. Гледам към прозореца, от който се виждат оживените улици на Френския квартал. Нагледно си представям деня, когато Андрю седеше на перваза и свиреше с акустичната си китара, както и когато аз стоях там и танцувах и пеех “Бартън Холоу”, и си мислех, че съм сама. Обръщам се да видя банята и когато Андрю пали лампата вътре, погледът ми се насочва първо към пода и аз, макар и смътно, си спомням нощта, когато той спа там до мен.

Мисля, че понякога най-страхотните спомени идват от най-невероятни места, което е още едно доказателство, че спонтанността може да ти се отплати по-щедро и от най-подробно съставения план. Аз най-подробно планирах всичко.

Обръщам се към Андрю:

– Не знам защо, но чувствам, че… чувствам, че всичките месеци на път до декември трябваше да ни доведат до това място. До този град. До този хотел.