Достатъчни са ни пет минути, за да кажем “стига толкова” и направо тичаме към колата.

– Може би просто трябва да отидем на кино – казва той. – Или… пък да изпаднем в зимен сън.

Седим дълго в колата и се опитваме да измислим какво да правим.

– Хайде още малко да пообиколим с колата насам-натам – казвам след малко аз.

– Може би просто трябва да си тръгнем.

Свивам рамене.

– Ако искаш.

Точно тогава виждам надпис, на който пише “Битпазар и антикварен магазин”.

– Хайде да вървим да пазаруваме – предлагам аз.

Андрю не изглежда много ентусиазиран.

– Да пазаруваме?

Кимам и му соча надписа.

– Не като в мола или нещо подобно – викам аз. – На битпазарите може да намериш страхотни неща.

Изражението му продължава да е неутрално, но предполагам, че си дава сметка, че това е много повече за предпочитане, отколкото да обикаляш навън на студа или да стоиш в колата и да не правиш нищо.

Предава се, защото наистина няма кой знае какъв избор. Потегля от паркинга и следваме знаците, които ни насочват към битпазара. Намираме по малко от всичко: глупаво изглеждащи шапки, едновремешни зъболекарски инструменти, ръчно изработени юргани, касети и грамофонни плочи. Андрю не им обръща много внимание, докато не съзира дървена кутия с грамофонни плочи.

– От години не съм виждал истински грамофонни плочи на “Лед Цепелин” – казва той, като държи една в ръцете си.

Обложката е така изтъркана и избледняла, като че ли е престояла тридесет години на някой таван, но той я държи толкова внимателно, сякаш е съвършено нова.

– Не възнамеряваш да купиш това, нали?

– Защо? – пита той, без да ме погледне.

Обръща я, за да я види от другата страна.

– Защото е грамофонна плоча.

– Е, да, ама е плоча на “Лед Цепелин” – отвръща той и ме поглежда за миг.

– Е, ѝ?

Той не отговаря.

Аз продължавам:

– Андрю, на какво ще я пуснеш да свири?

Накрая ми обръща внимание.

– Няма да я пускам да свири.

– Тогава защо ще я купиш? – питам, а после саркастично сама давам отговора: – О, става за колекциониране. Разбрах. Можеш да я сложиш някъде на задната седалка на колата – казвам и се подсмихвам.

– Или мога да сложа теб на задната седалка, а нея отпред.

Леко отварям уста от изненада.

Андрю се ухилва и слага плочата обратно в кутията.

– Няма да я купя – казва той и ме хваща за ръка.

Минути по-късно стигаме до друга барака, пълна със стари модни облекла. Докато най-методично преравям всичко по рафтовете, Андрю се спира пред съседната барака, където е изложена стена от стотици дивиди и блурей дискове. Стои пред нея със скръстени ръце, без да се помръдва, докато преглежда всички заглавия. Виждам тила му през преградата, която отделя моята барака от неговата. Връщам се към дрехите с чувство за неотложност и нужда при всяка дреха, която докосвам. Ужасно си падам по стари модни облекла. Не че наистина нося такива или пък съм имала някога, но това е едно от онези неща, от които не можеш да не се възхитиш и да си представиш как биха ти стояли.

Премествам една след друга металните закачалки, за да мога да разгледам всичките. Блузи с широки ръкави и кожени ширити, корсети, рокли с дълги, отпуснати ръкави и драпирани жаба, обувки във викториански стил…

Какво е това?

Сърцето ми спира за миг, когато отмествам една закачала и виждам роклята. Рокля в цвят слонова кост на “Гъни Сакс” с къси, широки ръкави. Вземам закачалката, премервам роклята върху себе си и се обръщам към огледалото. На дължина почти достига пода. С една ръка поддържам роклята на равнището на моя ръст, а с другата придръпвам нагоре плата. После се завъртам.

– Господи, обичам тази рокля – казвам на висок глас аз. – Трябва да я имам.

– Ами трябва да кажа, че роклята е много сладка – казва зад гърба ми Андрю и ме стресва.

Малко съм смутена, че той вероятно ме е видял да се възхищавам на себе си в нея и си говоря сама, затова не го поглеждам. Вместо това проверявам на етикета кой ръст е. Моят ръст! Разбира се, че трябва да я купя още сега. По това няма спор. Като че ли е правена за мен!

Притискам роклята до гърдите си и се завъртам с лице към Андрю.

– Наистина ли ти харесва? – питам виновно, като се моля да не ми го върне за разговора ни по повод онази стара грамофонна плоча.

– Мисля, че трябва да я вземеш – казва той и широко се усмихва, а трапчинките му стават по-дълбоки. – Вече си те представям в нея. Красива. Естествено.

Силно се изчервявам и отново я поглеждам.

– Така ли мислиш?

Не мога да престана да се усмихвам.

– Определено – отвръща той. – А и ще имам по-лесен достъп.

Не му обръщам внимание!

Пропускам покрай ушите си извратената му забележка, главно защото роклята много ми харесва. После изведнъж се сещам, че още не съм погледнала етикета с цената. Запозната съм с роклите на “Гъни Сакс” и знам, че не са скъпи. Затаявам дъх и поглеждам надолу. Двадесет долара! Чудесно.

Обръщам се към Андрю и изведнъж се чувствам като една гаднярка.

– Защо не отидеш да вземеш онази грамофонна плоча на “Лед Цепелин”? – казвам смирено аз.

Андрю клати глава и се усмихва.

– Нее, една стара грамофонна плоча наистина е безполезна. Обаче рокля като тази има приложение. – Той скръства ръце и ме оглежда от горе до долу.

Мисля си, че отново му минава някаква перверзна мисъл и този път се каня да реагирам, когато той добавя:

– Като например да се омъжиш за мен с нея.

Погледът на зелените му очи като че ли се плъзва за миг по моите сини. Усмивката ми става по-приветлива и казвам:

– Това е идеална булчинска рокля.

– В такъв случай е решено – казва той и ме хваща за ръката. – Когато се оженим, поне ти ще си се погрижила за роклята си.

– Всъщност това е единственото, от което имаме нужда – отвръщам аз и излизам от бараката с роклята, преметната върху ръката ми.

Той ме поглежда.

– Ами пръстени? – пита той и ме поглежда със скрито любопитство.

– Аз си имам пръстен – казвам аз и му показвам ръката си, в случай че е забравил за пръстена, който ми купи в Тексас.

– Ама това е годежен пръстен.

– Да, но е достатъчен.

– И аз ще трябва да имам – казва Андрю. – Или си забравила за мен? Нужни са два.

Леко се подхилквам, когато стигаме малката опашка пред касата.

– Е, да, прав си, но аз съм доволна от пръстена, който имам. Освен това знам, че си похарчил доста пари за това колие. Не биваше да го правиш.

– Пак ли ще говорим за това? – пита закачливо той и изважда портфейла от джоба си. – Не те излъгах за сумата, която платих за колието.

Може пък наистина да казва истината.

– Вярвам ти – казвам накрая аз.

Той само се усмихва, но не казва нищо.

Да, аз съм долен лъжец. Онова колие струва малко над 600 долара, но знам, че е по-добре да не ѝ го казвам. Според нея за скъпите неща се съди най-вече по това колко нули има след десетичната точка, но невинаги става дума само за това. Аз пък мисля, че обикновено от момичето зависи каква ще е цената. Ами да, виждал съм мацки, които се сърдят и се оплакват, че приятелят им не харчи достатъчно за тях. Питам се дали си дават сметка, че ни правят живота труден, когато, като се съберат с приятелки, си сравняват скъпоценните камъчета, както ние можем да си ги мерим в сантиметри. Между другото не го правим наистина. Поне аз не познавам някой, който е искал да си го извади и да се съревновава с мен.

Исках да купя нещо наистина хубаво на Камрин за рождения ѝ ден. Просто се случи така, че единственото нещо, което най-много ми хареса от тези, които гледах, беше скъпо.

Примири се с това, бейби.

Тя може да припадне, ако някога разбере колко пари съм похарчил за сватбените ни пръстени, които купих, когато бяхме в Чикаго. Беше много трудно да ги скрия от Камрин, за да не ги види. Обаче успях да набутам малката кутийка, в която ги държах, в едно скришно отделение на сака ми.