– Не – казва рязко тя и отговорът ѝ изведнъж ме изважда от блаженото, приказно състояние.
– Не? – не мога да повярвам, нито да я разбера.
– Не.
– Но… защо? – питам аз, когато тя се отдръпва от мен. – Вече няма причина да чакаме.
В същата секунда разбирам причината за отговора ѝ. Обаче няма да я кажа, защото тя го прави вместо мен.
– Андрю – обяснява Камрин и виждам съжалението, изписано на лицето ѝ, – ако го направим, винаги ще си мисля, че е било нещо, което сме отлагали заради бебето. Няма да е редно да го направим сега. За известно време. За дълго време.
– Добре – казвам и пристъпвам към нея.
Кимам и топло се усмихвам с надеждата да я накарам да разбере, че независимо какво иска да прави или да не прави, аз винаги ще стоя зад нея.
– И така, на какво ниво на биполярно разстройство[3] се намирам според Натали днес? – пита през смях Камрин, отива при пазарската торба, която донесе, и бърка вътре.
Аз също се засмивам и лягам на леглото ѝ, а краката ми висят от едната страна, свити в коленете.
– На жълто – отговарям, – най-ниското възможно. Но самата тя май е на червено ниво – повдигам глава, за да я погледна. – Обаче съм сигурен, че на теб това ти е известно.
Тя ми се усмихва, вади пакет дамски пликчета от торбата и започва да маха етикетите от тях.
– Сигурна съм, че ти е надула главата да ти разправя как съм имала период на депресия и какви лайняни неща са ми се случили – сочи ме с пръст и ми намига. – Но това просто си беше един период. Преодоляла съм го. А и кой не е имал смърт в семейството, разводи и лоши периоди? Смешно е, че…
– Момиче, какво ти казах преди малко? Обратно към Ню Орлиънс?
– Ти ми каза доста неща.
Тя хвърля етикетите в кошчето за боклук.
– За това, че мъката не е някакво състезание.
– Да, помня – отвръща тя.
Протяга ръка да вземе пликчетата от леглото, но аз я изпреварвам и грабвам няколко. Вдигам пред лицето си едни розови, с дантели, а другите два чифта поставям върху гърдите си.
– Мамка му, тези ми харесват – викам, а тя ги дръпва от ръцете ми.
– Както и да е – продължава Камрин, а аз вземам следващите два чифта и правя същото. – Не искам повече да говоря за това, разбра ли?
Грабва последните два чифта от ръцете ми, отива до най-горното чекмедже на шкафа и натиква всичките вътре.
Връща се при мен, настанява се в скута ми и забива колене в одеялото, което покрива леглото. Гладя с ръце нагоре-надолу бедрата ѝ.
– Тази вечер искам да излезем – казва тя. – Какво ще кажеш?
Прехапвам замислен устни и казвам:
– Става. Къде искаш да отидем?
Тя ми се усмихва мило и аз оставам с впечатлението, че вече го е намислила. Обичам да я виждам да се усмихва така. Прави го толкова естествено, така че в края на краищата Натали може би преувеличава нещата.
– Ами, помислих си, че бихме могли да отидем в “Подземието” с Натали и Блейк.
– Почакай, не беше ли това заведението, където онзи тъпанар те целуна на покрива?
– Ами, да – казва с напевен глас тя. По дяволите, ако не престане да се върти така в скута ми… – Обаче този тъпанар е в затвора за година, а и Натали много иска да отидем. Изпрати ми съобщение в този смисъл малко преди да вляза.
– Сигурна ли си, че не се опитва да ти се подмаже, защото се чувства гузна?
Камрин свива рамене.
– Може и така да е, но въпреки това ще е забавно да отидем. А ще е хубаво за разнообразие да погледаме на живо изпълнения на разни банди, вместо ние да сме на сцената.
Тя ляга върху гърдите ми, а аз се протягам и стискам с две ръце идеално оформения ѝ задник. Целува ме и ръцете ми започват да шарят нагоре-надолу по тялото ѝ и да я притискат все по-силно.
– Добре – казвам тихо, когато тя престава да ме целува, но устните ѝ продължават да са само на сантиметър от моите. Прекарвам пръсти през косата ѝ, а после държа главата ѝ неподвижна, притиснал длани в бузите ѝ. – Нека да е в “Подземието”. А утре ще взема самолета обратно за Тексас, затова трябва да започна да си събирам багажа.
– Надявам се, че не възразяваш, че аз няма да дойда – казва тя.
– Не възразявам – целувам я по челото. – Ти така и не ми каза дали ще идете с Натали да търсите апартамент за нас.
Тя се изправя, протяга гърба си и вплита пръсти в моите.
– Ще се погрижа за това – казва Камрин и се усмихва. – Стъпка по стъпка, а точно сега следващата стъпка ще е да се приготвя за излизане довечера.
Кимам, стискам ръцете ѝ, и отново я придръпвам върху мен.
– За мен ги си всичко на този свят – шепна аз, почти докосвайки устните ѝ. – Надявам се никога да не го забравиш.
– Никога няма да го забравя – отвръща ми шепнешком тя и движи много коварно бедрата си в скута ми. После доближава устните си до моите и преди да ме целуне, казва: – Обаче ако някога го сторя по каквато и да е причина, се надявам винаги да намериш начин да ми го припомниш.
Вглеждам се в устните ѝ, а после и в бузите, които леко разтривам с палци.
– Винаги – казвам аз и пламенно я целувам.
Десет
От последния път, когато съм купонясвал в клуб като “Подземието”, измина доста време. По дяволите, та аз съм само на двадесет и пет години, а това място ме кара да се чувствам стар. Тъй като предпочитам да посещавам спокойни барове и клубове като “Олд Пойнт”, съм забравил за съществуването на хеви метъла. Е, обичам хеви-метъла, но на мен ми дай този от едно време. Камрин и аз прекарахме вечерта с Блейк и Натали да слушаме някаква банда, която се наричаше “Шейсет и девет”– колко оригинално, – как стърже лаишки на китарата тон след тон, а водещият певец се дере в микрофона като рогач в размножителния период.
Обаче на посетителите, изглежда, им харесва. Може пък защото повечето от тях са пияни или надрусани. Вероятно и двете.
Трябваше да се напия, но се съгласих аз да съм шофьорът тази вечер. А и нямам нищо против. Исках Камрин да си повърти задника до насита и да си прекара добре. Има нужда от това. И се гордея с нея, че се опитва, защото почти очаквах да откаже да прави много дълго време каквото и да било. Мъчно ми е за загубата на Лайли, но Камрин е все още тук и точно сега тя има най-голямо значение за мен.
Студеният въздух в ноемврийската нощ ни се отразява добре. След като през последните три часа сме били затворени в онзи задушен и задимен склад.
– Ще можеш ли да вървиш? – питам Камрин, докато вървя редом с нея, прегърнал я здраво през кръста.
Тя обляга глава на рамото ми и крие ръце в ръкавите на палтото си.
– Добре съм – казва. – Този път ме накара да престана тъкмо навреме, така че не е нужно да се страхуваш, че ще се наложи да ме носиш на ръце както в онази нощ в Ню Орлиънс – чувствам как извива главата си, за да ме погледне, и аз я поглеждам за миг, като същевременно внимавам къде стъпвам по неосветения тротоар. – Помниш онази нощ, нали?
– Разбира се, че я помня – отвръщам аз и я стисвам по-силно през кръста. – А и не беше чак толкова отдавна, но ако искаш да знаеш, дори и да беше, никога не бих забравил онази нощ, както и всяка друга нощ с теб.
Тя ми се усмихва и също започва да гледа напред.
– Ти беше толкова незабравима – добавям аз и се ухилвам насреща ѝ.
– В онази нощ се събудих веднъж – казва тя и заравя лице в ръката ми. – Видях тоалетната чиния до мен и се попитах как съм стигнала дотам. После усетих тялото ти до моето, ръката ти върху кръста ми и не пожелах да стана. Не защото все още бях полупияна и се чувствах сякаш са прекарвали главата ми през резачка за хартия, а защото ти беше с мен.
– Е, да, спомням си … – за момент се зареях в спомена.
Вървим, сгушени един до друг в студа, в продължение на десет минути, за да стигнем до бензиностанцията, където колата е паркирана на изоставен паркинг наблизо. Включвам на максимална степен парното и подкарвам колата обратно към дома на майката на Камрин. Когато спираме на паркинга и виждам колата на майка ѝ, паркирана отпред, ми се иска да бяхме отседнали през цялото време в хотел. Харесвам Нанси, но също харесвам да ходя из къщи по боксерки или гол, без да се тревожа за публиката.