Ден трети

Нито за миг не съм си и помисляла, че мога да направя това, което сторих. Андрю го нарича момент на слабост и може да е прав, но ще ми е нужно ужасно много време, за да си го простя.

Мишел даде ясно да разбера, че не ме осъжда, и макар това да ме кара да се чувствам по-добре, винаги ми е неловко, когато съм в една стая с нея и Ейдън. Може би причината да се чувствам така е, че проявяват такова разбиране.

Една седмица. Нямам представа какво имаше предвид Андрю, но съм му обещала да не задавам въпроси и да го оставя да направи това, което е запланувал. През последните няколко дни е много потаен и често разговаря в други стаи по телефона, за да не мога да го чуя, Опитах се да подслушвам само веднъж, просто като си стоях тихо на дивана, когато той влезе в кухнята, за да говори с Ашър. Обаче това ме накара да се почувствам гузна и затова пуснах телевизора, за да не мога да чувам.

Може да съм вземала хапчетата само в продължение на седмица, но очевидно това е било достатъчно дълго, за да продължавам да се чувствам странно три дни, след като глътнах последните. Не съм на себе си, не мога да спя дори повече, отколкото преди да започна да ги вземам, но поне леките главоболия започнаха да отминават. Не мога да си представя как бих се чувствала, ако бях пристрастена към тях в продължение на месеци или години. Съжалявам хората, които са…

Ден четвърти

Ейдън влиза с малка купчина писма в ръка, които преглежда, докато минава през гостната.

Вглежда се с недоумение за миг в един бял плик и го вдига нагоре, като първо ме поглежда, а в това време Андрю влиза в стаята.

– Това като че ли е за теб? – пак ме поглежда, но подава плика на Андрю.

Чувствам се много странно от това, затова инстинктивно ставам от шезлонга и отивам при Андрю, за да проверя.

Миг преди Андрю да скрие плика от погледа ми и да си спусне ръката надолу заедно с плика в нея, забелязвам името на Натали, изписано отпред.

Той също разбира, че съм го видяла.

– Не – казва Андрю, – ще ти го дам да го видиш някой друг път – после слага плика в джоба на дънките си.

Имам му пълно доверие, но съм човешко същество и малко се изнервям от цялата ситуация. Защо Натали ще праща писма на Андрю? С доверие или не, първото нещо, което винаги ти идва наум, независимо кой си, е да се запиташ дали между тях наистина има нещо. Обаче това е абсурдно и аз изхвърлям тази мисъл от главата си също толкова бързо, колкото се е появила.

Те заговорничат против мен.

Просто ми се иска да знам какво става.

Ден пети

Днес разговарях по телефона с Натали, с майка ми и после с Марна. Тя се опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило с бебето, и се справя също толкова добре, колкото Мишел в първия ден от пристигането ми в Чикаго. Толкова е любезна и внимателна. Майка ми пък, обратното, като че ли не може да говори за друго освен за мен и за връзката ми с Андрю. Възползва се от всяка възможност, която ѝ се предостави, за да разбере кога ще се оженим и е категорична, че трябва да го направим така, както го правят всички. Опитвам се да ѝ кажа, че не искам да съм облечена в някаква феерична рокля, да се венчаем в църква и да похарчим хиляди долари за цветя, които ще увехнат след седмица, но тя май изобщо не ме чува. Просто иска да се оженим. Може би това ще я накара да се почувства по-спокойна, че той спи в стаята ми. Нямам представа какво става в главата на майка ми, а и се съмнявам, че през повечето време и тя го знае.

Днес Андрю отива на доктор за преглед тук, в Чикаго. И както всеки път, когато отива, стомахът ми се свива, докато не се върне. Благодарна съм, че се върна с добри новини.

Ден шести

Отново разговарям с Натали по телефона, но все още не споменавам нищо за плика. Тя също не се справя много добре. Очевидно се опитва с цената на големи усилия да не издаде някоя от тайните на Андрю, което само изпълва разговорите ни с неловки паузи. Иска ми се да ѝ се изсмея за старанието ѝ да се държи нормално, когато единственото ѝ желание е да ми разкаже всичко и да се успокои.

Ден седми

Тази една седмица беше от най-дългите в живота ми. Излежавам се в леглото, защото започва да става по-студено, обаче съм нервна и просто не мога да си наложа да правя нещо друго. Андрю стана преди час и го видях само веднъж да влиза обратно в стаята, и то само за да си намери обувките. Целуна ме, усмихна ми се така, като че ли да скрие вълнението си, и излезе, без да каже и дума.

Обръщам се на другата страна, присвивам колене под одеялото и гледам в прозореца. Днес слънцето е ярко, а небето е синьо и безоблачно.

Чувам как тримата ходят насам-натам из къщата.

Обувките на Андрю скърцат по паркета пред стаята. Той отваря вратата на спалнята, застава на входа и се взира в мен.

– Стани и се облечи – казва и продължава да държи ръката си върху дръжката на вратата.

Поглеждам го за миг, като си мисля, че може би ще ми обясни защо, но той само посочва обувките ми на пода, сякаш ми казва обуй ги, след това затваря вратата и ме оставя тук.

Правя точно каквото ми е казал. Ставам, навличам любимите си дънки и твърде големия за мен плетен пуловер с дълги ръкави, после чифт чорапи и мокасините. Когато излизам от стаята, в хола Мишел седи с подвити колене на края на дивана, покрила краката си с одеяло, и гледа телевизия. Обръща глава да ме погледне и така топло ми се усмихва, сякаш да покаже, че знае нещо, което аз не знам. И сигурно е така.

– Той е навън с Ейдън – казва тя и кима по посока на входната врата.

Изнервям се още повече, отивам бавно към вратата и я отварям.

Излизам на предната веранда и виждам Андрю и Ейдън да стоят на пътя пред къщата заедно с Ашър. И тримата стоят подпрени на шевролета.

За момент си мисля: Е, добре, значи всичко това е било за гостуването на Ашър, така ли? Не че не се радвам да го видя, но, да си кажа право, това не може да оправдае цялата тайнственост, при която Андрю го планираше.

Колата ще да е, казвам си аз, но това заключение е единственото, до което мога да стигна самостоятелно. Имам теория защо той е тук с нея, но на този етап просто ще се опитам, доколкото мога, да не мисля за това.

Слизам бързо по каменните стъпала и прегръщам силно Ашър.

– Изглеждаш страхотно, момиче – казва той.

Има почти същите трапчинки и искрящи зелени очи като Андрю. После ме притиска силно до себе си и леко ме повдига.

– Много се радвам да те видя – викам широко усмихната.

Продължавам да гледам ту него, ту Андрю, който се е ухилил така, че се съмнявам, че ще продължи да пази още дълго в тайна каквото е намислил.

Пак поглеждам шевролета, а после Ашър. После още веднъж.

– И ти си карал колата през целия път от…

Ама това е малко по-объркващо, отколкото първоначално очаквах. Колата беше в Тексас, а доколкото знам, Ашър беше в Уайоминг. Накрая продължавам:

– Какво става?

Ашър поглежда към Андрю и той пристъпва напред.

– Накарах Ашър да докара колата тук – казва той.

– Но защо?

Ашър скръства ръце и се обляга на задната врата на колата.

– Защото е побъркан – казва той и избухва в смях. – И защото няма доверие на никоя транспортна фирма да му я докара тук.

Отново се обръщам към Андрю и чакам обяснението му. Студеният вятър прониква през плетения ми пуловер и скривам ръце в ръкавите.

– Имаш пет минути да си събереш нещата в сака – казва той и сърцето ми започва да бие неравномерно, преди да е свършил изречението. Потупва китката си, на която няма часовник. – Нито секунда повече.