Спомням си останалото и макар да искам да прогоня спомена от главата си, не мога.

Тя ме попита дали би могла да спи с мен и Андрю. Ами да, сега си спомням. Но… о, Господи…. аз си мислех, че тя наистина има предвид да спим, но сега осъзнах, че съм била така надрусана, че не съм разбрала, че има предвид сексуално.

Казах ѝ, че не ме е грижа.

След това си спомням, че тя…

Дъхът ми спира. Вдигам рязко ръка към устата си, очите ми са широко отворени и се насълзяват от вятъра.

Спомням си я да прави свирка на Андрю.

Опитвам се да се изправя на крака, но усещам ръката на Брай върху гърба ми.

– Хайде, момиче – казва тя и ме придърпва обратно към себе си.

– Не отивай гам. Само ще пострадаш.

Издърпвам ръката си от нейната и отново се опитвам да стана, но внезапните ми движения, съчетани с опънатите нерви, само ме карат отново да се мъча да повърна.

После чувам гласа на Андрю над мен:

– Мамка му – казва той на Брай. – Би ли изтичала до колата ми да вземеш една бутилка с вода от хладилната чанта в багажника?

Брай тръгва към колата.

Андрю се отпуска на колене в мига, в който аз преставам да се опитвам да драйфам.

Маха косата от очите и устата ми.

– Те ни упоиха, бейби – казва той.

Отварям едва-едва очи и го виждам над мен да притиска бузите ми с дланите си.

– Ще убия тази кучка. Кълна се в Бога, Андрю.

Погледът му е на човек, който е напълно изумен. Вероятно не е знаел, че аз знам.

– Тя е още в несвяст. Бейби, аз…

Вината, изписана на лицето му, ме пронизва.

– Андрю, знам какво се случи – викам аз. – Знам. Че си мислеше, че съм аз. Видях какво направи.

– Няма значение – казва той и скърца със зъби. Очите му се навлажняват. – Би трябвало да знам, че не си ти. Ужасно съжалявам – притиска малко по-силно лицето ми.

Каня се да му кажа да престане да се обвинява, когато Елиас идва при нас.

– Съжалявам, приятел, не знаехме. Кълна се.

– Вярвам ти – казва Андрю.

Брай се връща с бутилката с водата и аз започвам да идвам на себе си. Надигам се и сядам изправена, като се подпирам на голите гърди на Андрю. Той обвива ръце около мен и така силно ме притиска, сякаш се страхува, че ще стана и ще избягам.

После протяга ръка и взема бутилка студена вода. Отваря капачката, излива малко вода върху дланта си и я прекарва по челото и устата ми. Хладината моментално ме успокоява.

– Виж, приятел, съжалявам – казва Тейт, който идва нас, Мислехме, че няма да имате нищо против. Сложихме по малко в питиетата на всички. Може да сме проявили щедрост. Не ви доведохме тук с някакви лоши намерения.

Андрю успява неусетно да се отдръпне от мен, но го прави толкова бързо, че аз усещам отсъствието му едва когато той отново удря Тейт. Всички отново чуваме онова болезнено пукване.

– Моля те, Андрю! – викам аз.

Елиас сграбчва Андрю, а Калеб хваща Тейт, за да го държат далеч един от друг.

Андрю се оставя Елиас да го задържи, но после рязко се освобождава от нето, обръща се към мен и ми помага да стана от земята.

– Хайде, да си вървим казва той.

Прави опит да ме вдигне на ръце, но аз поклащам глава и му показвам, че съм добре и мога да вървя сама.

Той грабва китарата, а аз одеялото и се отправяме към шевролета.

– Може би трябва да откараме Брай и Елиас обратно та едно с нас – викам аз.

Андрю хвърля китарата в багажника, взема от мен одеяло то и хвърля и нето вътре. После отива откъм неговата страна на колата, слага ръце върху покрива и главата си между тя. Поема дълбоко въздух и удря с юмрук по покрива.

Мамка му! Крещи той и отново удря покрива.

Вместо да се опитвам да го вразумя, решавам да го дотам сам да се успокои. Продължавам да го гледам кротко от другата страна на колата. После влизам вътре и затварям вратата. Той стои там още минута, а носле го чувам да казва:

– Ще откарам двамата обратно, ако желаят.

Елиас и Брай се приближават с нещата си в ръце и сядат на задната седалка.

Дори не знам как толкова лесно намерих пътя обратно. Мисля, че по едно време изобщо не ми пукаше дали ще се загубим. Обаче ни върнах обратно, без да направя погрешен завой или да спирам, за да питам за посоката. Четиримата не говорихме много в колата. А и изобщо не си спомням нищо от малкото, което беше казано.

Спряхме на паркинга на хотела и се разделихме с Елиас и Брай. Може би трябваше да благодаря на Елиас, да им пожелая късмет през останалата част от пътуването или може би да ги поканя да излязат с нас някъде тази вечер, но при създалите се обстоятелства всичко, което направих, беше да кимна, когато те ни благодариха, че сме ги докарали.

Потеглих и заобиколих откъм нашата страна на хотела.

Камрин, изглежда, не се чувстваше сигурна да говори с мен. Не се страхуваше, а се чувстваше несигурна. Аз пък дори не мога да я погледна. Чувствам се като някакво лайно заради това, което се случи, и никога няма да си го простя.

Камрин хваща ръката ми и се отправяме към стаята. Отварям широко вратата и започвам да хвърлям нещата ни в саковете.

– Това не беше твоя…

Спирам я.

– Недей. Моля те. Просто… ми дай малко време…

Тя ме поглежда много обезсърчена, но кима и отстъпва.

Скоро отново сме на път и се движим на север по крайбрежието. Дестилация: където и да е, само не и във Флорида.

След като карам един час, отново и отново си припомням какво се случи миналата нощ, като се опитвам да намеря някакво логично обяснение. Отбивам от магистралата и колата бавно спира отстрани на пътя. Много е тихо. Поглеждам скута си, а после и през прозореца. Виждам, че от стискане на волана пръстите ми са побелели. Отварям вратата и излизам навън.

Вървя бързо през чакъла и пръстта, после надолу по склона в канавката и се изкачвам нагоре по другия склон, след което се насочвам право към първото дърво.

– Андрю, спри! – чувам да ми вика Камрин.

Обаче продължавам да вървя и когато заставам срещу проклетото дърво, го удрям също толкова силно, както Калеб и Тейт. Кожата по кокалчетата на двата ми пръста се разкъсва, а кръвта протича от ръката между пръстите ми, но аз не спирам.

Спирам едва когато Камрин ме заобикаля, застава пред мен и ме блъсва с такава сила с дланите си в гърдите, че за малко да падна назад. От очите ѝ се стичат сълзи.

– Престани! Моля те! Просто престани!

Отпускам се на колене върху тревата, провесил окървавените си ръце. Тялото ми пада напред, а също и главата. Виждам само пръстта под мен.

Камрин сяда пред мен. Усещам ръцете ѝ да притискат страните на лицето ми, опитва се да повдигне главата ми, но аз не ѝ позволявам.

– Не можеш да постъпваш така с мен – казва с разтреперан глас тя.

Опитва се да ме накара да я погледна и накрая успява, защото ужасно ме боли да я чувам как плаче. Поглеждам я в очите, собствените ми очи са пълни с гневни сълзи, които се мъча да сдържам.

– Бейби, ти не си виновен. Бяха те дрогирали. Всеки би могъл да сгреши в такова състояние – пръстите ѝ стискат по-здраво страните на лицето ми. – Ти. Не беше. Виновен. Разбиращ ли ме?

Опитвам се да гледам встрани, обаче тя избутва ръцете ми и застава на колене срещу мен. Инстинктивно обгръщам тялото ѝ с ръце.

– Въпреки това трябваше да знам – казвам аз и свеждам очи. – И не става дума само за това, Камрин. Аз трябваше да те пазя. Първо на първо, ти изобщо не трябваше да бъдеш дрогирана! – самата мисъл за това отново ме изпълва с гняв и ненавист към мен. – Аз трябваше да те предпазя!

Тя обвива ръцете си около мен и насила слага главата ми върху гърдите си.

После се отдръпва.

– Андрю, погледни ме. Моля те.

Поглеждам я. Виждам болка и състрадание в очите ѝ. Нежните ѝ пръсти държат небръснатото ми лице. Целува бавно устните ми и казва: