– Това беше моментна слабост – като че ли да ми напомни какво ѝ бях казал преди няколко месеца за онези хапчета. – Аз съм знам също толкова, колкото ѝ ти. Не съм глупава. Трябваше също да внимавам да не им оставям нито за момент без надзор питиетата ни. Вината не е твоя.

Свеждам очи, а после отново я поглеждам. Не знам как мога да я накарам да разбере, че заради начина, по който съм устроен, изпитвам силно чувство за отговорност към нея. Отговорност, с която се гордея и която чувствам още от деня, в който я срещнах. Това ме убива… убива ме да знам, че в онзи мой “момент на слабост” не можах да я защитя, че заради непредпазливостта ми тя можеше да пострада, да бъде изнасилена, убита. Как да я накарам да разбере, че няма значение дали ме обвинява за това, че мнението ѝ, колкото и винаги да е в моя полза, не извинява моята моментна слабост? Тя има право на моментна слабост, но аз нямам. Моето е просто провал.

– И аз никога, ама никога няма да те виня за това – добавя Камрин.

Само я поглеждам, за да разбера по изражението ѝ доколко наистина го мисли, а тя продължава:

– Това, което направи това момиче, никога няма да ти го припомням – обяснява тя. – Защото не си сторил нищо лошо –

усещам как пръстите ми притискат страните на лицето ми. – Вярваш ли ми?

Кимам бавно с глава.

– Да. Наистина ти вярвам.

Тя въздъхва и казва:

– А и отчасти грешката беше моя – казва и поглежда встрани.

– Откъде накъде?

– Ами – казва тя, но се колебае и гледа някак със съжаление, – мисля, че може случайно да съм ѝ дала позволение.

Това наистина ме изненадва.

– Помня, че тя ме попита дали може да спи с нас и мисля, че ѝ казах, че може. Аз… аз не знаех, че тя има предвид… сексуално. Ако бях по-трезва, категорично щях да се усетя. Андрю, съжалявам. Съжалявам, че оставих побърканата кучка да те изнасили.

Поклащам глава.

– Затова никой от нас не носи вина, така че не е нужно да поемаш част от вината върху себе си, разбра ли?

Искам да я видя усмихната, това беше целта ми – протягам ръце и я сграбчвам от двете страни за кръста. Тя пищи, когато започвам да я гъделичкам. Смее се и пищи толкова силно, че пада назад върху тревата, а аз сядам върху нея, като прехвърлям тежестта си върху коленете си от двете ѝ страни, за да не я смачкам.

– Престани! Не! Андрю, заклевам те! Престанииии! – залива се от смях, а аз забивам пръсти в ребрата ѝ, за да я накарам да се смее още повече.

После чувам звука на предупредителна сирена на полицейска кола и замръзвам на мястото си, когато я виждам да спира до моята.

– О, мамка му! – казвам аз и поглеждам надолу към Камрин.

Косата ѝ е разрошена и от нея тук-там стърчат стръкове суха трева.

Отскачам от нея и протягам окървавената си ръка, за да ѝ помогна да се изправи.

Тя я поема, става на крака и започва да се изтупва. Отправяме се обратно към колата в момента, в който полицаят излиза от своята.

– Така ли оставяте колата си широко отворена на магистрала като тази? – пита ченгето.

Поглеждам вратата после и него.

– Не, сър – отвръщам. – Трябваше да повърна и в онзи момент изобщо не помислих за това.

– Свидетелството, застраховката и регистрационния талон.

Изваждам шофьорската си книжка от портфейла и му я подавам, после заобикалям от другата страна, за да извадя застраховката и регистрационния талон от жабката. Камрин се е подпряла върху капака на колата, скръстила нервно ръце на гърдите. Ченгето отива в колата си да провери името ми.

– Надявам се, че не си скрил някакви кражби, убийства или нещо друго от мен – казва Камрин, когато се подпирам на капака до нея.

– Неее, дните ми на сериен убиец са отминали – казвам аз. – Той няма нищо, за което да се захване – викам аз и я сръгвам леко с лакът отстрани.

След няколко напрегнати минути ченгето идва при нас до колата и ми връща документите.

– Какво е станало с ръката ви? – пита той.

Поглеждам я и за първи път усещам пулсиращата болка, след като той ми обърна внимание. После соча дървото, което не е много далеч.

– Ами ударих онова дърво.

– Ударил сте дървото? – пита изпълнен с подозрение той и виждам, че поглежда Камрин през няколко секунда.

Страхотно, вероятно си мисли, че съм я бил или нещо подобно, а като се има предвид, че тя изглежда доста зле след инцидента миналата нощ и неотдавнашното боричкане в тревата, това може би му помага да потвърди предположението си.

– Да, ударих едно дърво.

Сега той гледа право в Камрин.

– Това ли се е случило наистина? – пита я ченгето.

Камрин, изнервена до краен предел, вероятно също като мен се сеща какво си мисли ченгето и изведнъж започва да обяснява в стил Натали:

– Да, сър – казва тя и маха с ръце. – Побесня, защото едни задници… – премигва… – съжалявам, се възползваха от нас миналата нощ и след като той цяла сутрин се укорява за това, накрая си изкара яда на онова дърво! Аз пък изтичах там да го спра, преди да се е наранил, и разговаряхме за това. Причината, поради която изглеждам като сплескано лайно… съжалявам… е, че имахме една много шибана нощ. Обаче ви уверявам, че не сме лоши хора. Не вземаме наркотици и той не е сериен убиец или нещо подобно, така че просто ни пуснете да си вървим. Можете дори да претърсите колата, ако искате.

Отвътре ме напира смях. Няма нищо, от което да се безпокоим, ако той претърси колата. Освен ако… нашите временни приятели, Елиас и Брай, са оставили случайно плик с трева или друго уличаващо нещо на задната седалка.

О, мамка му… моля те, Господи, не позволявай това да се превърне в нещо, което дават по телевизията.

Поглеждам Камрин и скришом ѝ се заканвам с глава.

Тя отваря широко очи.

– Какво казах?

Само се усмихвам и продължавам да клатя глава, защото само това мога да направя.

Ченгето пристъпва от крак на крак и прехапва долната си устна. Поглежда няколко пъти ту Камрин, ту мен, без да каже и дума, а това само засилва напрежението ни.

– Следващия път не оставяйте така вратата широко отворена – казва той, като запазва същата безизразна физиономия, с която ни гледа през цялото време. – Ще е жалко някое минаващо превозно средство да отнесе вратата на шевролет модел 1969 в такова добро състояние.

Лицето ми се озарява от тънка усмивка.

– Абсолютно сте прав.

Ченгето потегля пред нас и ни оставя да седим за малко в паркираната кола.

– Можете да претърсите колата, ако искате? – повтарям аз.

– Знам! – тя избухва в смях и отмята назад глава. – Нямах намерение да го кажа. Просто ми излезе от устата.

Аз също се смея.

– Изглежда, че безобидното ти бръщолевене, което между другото ме плаши малко като силно влияние на твоята двуполюсна най-добра приятелка, този път чудесно ни отърва.

Поставям ръце на волана.

Тя се усмихва и вероятно иска да каже нещо по повод шегата ми с Натали, но изведнъж отново вижда окървавените ми пръсти. Премества се по-близо до мен и взема внимателно ръката ми.

– Трябва да почистим това, преди да се инфектира – казва тя. Навежда се и започва внимателно да отстранява малки парченца трева и мръсотия от отворената рана. – Доста е зле, Андрю.

– Не чак толкова – казвам аз. – Нямам нужда от шевове.

– Не, ти просто заслужаваш да те напляскат. Никога повече не прави подобно нещо. Сериозно ти казвам.

Отстранява и последното парченце от раната, след което се навежда към задната седалка и се пресяга за малката хладилна чанта отзад.

Извръщам глава надясно и единственото нещо, което виждам, е задникът ѝ да се подава от шортите. Протягам окървавената си ръка, плъзгам пръста си под бикините ѝ и рязко дръпвам за миг ластичния ръб, който я пляска по кожа га. Това не я смущава, но ме поглежда възмутена, когато се изправя и сяда с бутилка вода в ръка.

– Изплакни я – настоява тя и ми подава бутилката.

Отварям вратата и я поемам, като държа ръката си навън и изливам водата върху раната.