– Знам ли, ако не бях там в онази нощ, можеше и да се разведем.

Мишел го перва леко по лицето с възглавницата от дивана, на която се е облегнала.

– Никога не бих си свалила дрехите – казва през смях тя.

Ейдън не се впечатлява от атаката и не може да спре да се смее.

Същото прави и Камрин. За момент се захласвам по усмивката ѝ, доволен да я видя, че си прекарва толкова добре.

Мишел добавя:

– Вие двамата сте ужасни, когато се съберете.

– Ами да – казва Ейдън. – Бъди доволна, че и Ашър не е тук, защото той не е толкова невинен, колкото го мислиш.

Абсолютно е прав. Онова малко лайно може да бъде много коварно, когато поиска.

– Е, аз твърде дълго нося името Париш, за да знам това. Повярвай ми.

Тя събира чиниите и Камрин ѝ помага да събере салфетките и няколкото празни бирени бутилки.

– Защо си толкова мълчалива, Камрин? – пита Ейдън от дивана. – Може и да не си още женена за брат ми, но може и да бъдеш, така че трябва да участваш наравно с всичките в играта.

Той вдига бирата си като за тост към нея и отпива, като се усмихва дяволито.

Хитър брат си имам. Ако не беше толкова грозен, бих го целунал по устата за това. Последното нещо, което искам, е Камрин да се чувства изолирана.

Тя му се усмихва многозначително, като внимава да не изпусне нещо от нещата, които държи в ръцете си.

– Това, че още не знаете нищо за мен, ме радва.

– Още – казва той и кимва веднъж с глава, като да подчертае неизбежността на думата. – В такъв случай предполагам, че и ти имаш доста неудобни моменти, които стават за майтап, нали?

Камрин бърчи нос към него и следва Мишел в кухнята.

– Много съм доволна, че ни поканихте – казвам аз зад Мишел и хвърлям празните бутилки в кофата за боклук.

Мишел слага малката купчина чинии върху плота и започва да ги плакне в умивалника, преди да ги сложи в миялната машина.

– А, няма никакъв проблем – казва тя и ми се усмихва. – да ти призная, имах нужда от малко компания. Тук беше започнало да става доста напрегнато.

Слага нова чиния в миялната.

Пристъпвам по-близо, подпирам се на плота и скръствам ръце. Разрешава ли ми това да опитам? Не съм сигурна, но с нея се разбирам достатъчно, за да си позволя да продължа, и го правя.

– Работата ти коства много усилия, нали? – всъщност исках да я попитам: Между теб и Ейдън всичко наред ли е? Спомних си какво каза Марна за нея и Ейдън – че имали брачни проблеми, но мисля, че е малко рано да питам за това.

Тя ми се усмихва топло и изплаква последната чиния.

– Не, мисля, че в клиниката дори се чувствам по-добре.

Не казвам нищо, но я слушам внимателно.

– Напоследък този бар коства много усилия на Ейдън – продължава тя, – но сам си е виновен. Има предостатъчно персонал, който да движи нещата, но той прекарва много време там да се разправя с неща, за които плаща на други да ги вършат.

Поглеждам я с любопитство.

– Че защо?

Тя затваря миялната машина и поглежда към сводестия вход на коридора, който води към гостната, където Ейдън и Андрю се смеят и твърде често ги чувам да казват “мамка му, брат ми”. После се обръща към мен, снишава глас и казва:

– Той просто е недоволен от мен.

Гледа настрани и бърше ръцете с кърпата за чинии, която виси на дръжката на шкафа над плота.

Това ли било? Изчаквам няколко секунди, в случай че тя е от тези, които предпочитат дългите паузи, но Мишел не продължава. Това малко ме разочарова. После изведнъж казва:

– Не би трябвало да говоря за такива неща. Не и след това, което се случи на теб и Андрю. Наистина съжалявам.

– Не, Мишел – казвам аз с надеждата да я успокоя, – тук съм, за да те изслушам.

По някаква странна причина това, че Мишел заговори за “случилото се” на мен и Андрю, не ме притесни така, както става винаги, когато го правят другите. Може би защото знам, че тя не се опитва да ме накара да говорим за него или се страхува да се държи нормално с мен. В момента разговорът е за Мишел и аз искам да съм тук заради нея.

Тя се колебае, поглежда още веднъж към гостната и въздъхва.

– Той иска деца – казва тя и аз усещам как сърцето ми се свива, но не го показвам. – Аз също искам, само че не точно сега.

– О, разбирам – казвам аз, кимам и се замислям за секунда. – Е, би могло да е и по-лошо. Поне не е някаква любовна история или че внезапно е започнал да прави метамфетамини в мазето.

Мишел леко се засмива и оставя кърпата обратно върху дръжката на шкафа.

– Права си – казва тя, а кафявите ѝ очи се оживяват. – Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл. Просто искам той да ми даде поне още три години. Като педиатър около мен но цял ден има деца. Обичам ги. Трябва да ги обичаш, ако искаш да работиш тази работа, но имам по-други представи, когато стане дума за отговорността да отгледаш едно дете. Представите на Ейдън се изчерпват с това да ги води на бейзболни мачове и по екскурзии, сещаш се какво имам предвид, нали?

– Да – казвам аз и се засмивам.

За момент ми минава мисълта дали, като ми казва, че отглеждането на едно дете е трудна работа, Мишел не се опитва по свой начин да облекчи моята болка. Може и така да е, но същевременно ми се струва, че е по-вероятно да не съм права. Като ми споделя какво става между нея и Ейдън и какъв е проблемът, трудно би било да не каже нещо такова.

– Как върви рехабилитацията на Андрю?

Настроението в стаята моментално се променя, като че ли и двете започваме да дишаме малко по-леко, след като приключваме с рискованата тема.

– Известно време чувстваше слабост в мускулите, но сега се справя чудесно. Всъщност вече изобщо не ходи на рехабилитация.

Мишел кима и също придърпва един стол.

– Това е добре – казва тя и настъпва неловко мълчание.

Андрю и Ейдън го нарушават с влизането си в кухнята при нас. Ейдън се отправя директно към хладилника, а Андрю намества тежкия си задник направо в скута ми.

– Андрю! – охкам аз и едновременно се смея, като се опитвам да го изблъскам. – Трябва да свалиш някое и друго кило! По дяволите, направо ще ме смачкаш!

Той се извръща все още в скута ми, поглежда ме, хваща лицето ми с ръце и ме целува между очите.

– Стани от мен! – викам аз и най-накрая той става. – Имаш кльощав задник. – Разтърквам с ръце бедрата си, за да раздвижа мускулите. Разбира се, задникът му изобщо не е кльощав, но лъжата си струва, след като виждам изражението му.

– Като на малките момченца – казва Мишел вече от умивалника.

Не съм забелязала, че е станала.

Ейдън затваря хладилника с нова бутилка бира в ръка и сяда в стола, от който Мишел току-що е станала. Андрю ме вдига, все едно че съм безтегловна, и ми открадва стола, а после ме слага в скута си.

– Така е много по-добре – казвам аз.

Прегръща ме през кръста и казва:

– И така, двамата с Ейдън си поговорихме.

Ох, ох, не съм сигурна, че този тон ми харесва.

– Да? – питам аз и гледам повече към Ейдън, тъй като всъщност не виждам Андрю зад мен.

– Това ще да е интересно – казва весело Мишел откъм умивалника и се обръща към нас, подпряла се на ръба на плота.

Ейдън оставя бирата си на масата и казва:

– Бихте ли искали да пеете в моя бар утре вечер? Това е най-оживената вечер от седмицата. Нещата, които пеете двамата, ще се харесат на посетителите.

Единственият път, когато съм се чувствала толкова нервна в който и да било бар или клуб, беше първият път, когато бях с Андрю в “Олд Пойнт” в Ню Орлиънс. Мисля, че ще се почувствам също толкова нервна да пея пред семейството му. Пред хора, които не познавам и вероятно никога няма да видя отново. Не е чак толкова разстройващо, но трябва да кажа, че от самата мисъл стомахът ми се сви на топка.