– Ами, не знам…

Андрю ме притиска леко отзад.

– О, хайде – казва той, като се опитва да ме окуражи, без да е много настоятелен.

Бъди настоятелен, Андрю! Престани да си толкова предпазлив! Бъди такъв, какъвто беше, когато ми каза да се кача на покрива на колата ти в дъжда или когато ме накара да помагам за смяната на онази тъпа гума!

– Хайде – казва Ейдън и бързо отмята глава назад. – Андрю казва, че си добра певица.

Изчервявам се и едновременно премигвам.

– Е, Андрю е пристрастен, затова мнението му не трябва да се приема за абсолютна истина.

– Мисля, че идеята е чудесна – обажда се Мишел и също сяда в скута на Ейдън. Той закачливо я плясва по бедрата с две ръце и това ми напомня как Андрю го е правил много пъти е мен по същия начин. Ейдън не прилича външно толкова на Андрю, както Ашър, но по всичко друго общо, което имат двамата, определено може да се каже, че са братя.

Замислям се за момент върху това, извръщам се да погледна Андрю зад мен и обвивам врата му с ръце. Той се е ухилил до уши. Как бих могла да кажа не?

– Добре – съгласявам се. – Ще го направя. Но аз ще подбирам музиката.

Ейдън кима в знак на съгласие.

– Каквото ти искаш – казва Андрю.

– Колко дълго ще пеем? – питам аз.

– Колкото вие решите – казва Ейдън. – Ако искате, може да изпеете дори само една песен. От вас зависи.

С Андрю си лягаме късно, след като с Ейдън и Мишел изиграхме няколко оспорвани игри на “Пики”. И въпреки че бяхме в свободната стая, която беше в коридора точно срещу тяхната, тук не се чувствахме така неловко като у майка ми. Само дето от тяхната стая не се чуваше никакъв шум, както съм сигурна, че се е чувал от нашата през следващия половин час. Опитвах се колкото мога да сдържам стенанията си, но това никак не е лесно, когато Андрю нрави с мен каквото си поиска.

Мисля, че лежа вече три часа будна, след като Андрю заспа. Чувам шума отвън на улицата и лекото му дишане до мен. От време на време светлините на някоя кола се отразяват в стената отсреща и след секунди изчезват.

Не мога да заспя. Имам проблем със заспиването и продължителността на съня от… ами от две седмици. Опитвам се да не се обръщам твърде често, за да не събудя Андрю. Той лежи така спокойно до мен.

Най-накрая изпълзявам тихо от леглото и ровя в чантичката за едно от онези хапчета. Помагат ми да заспя. А и ми харесва как се чувствам след това. Карат ме да чувствам нещо друго вместо болка. Обаче внимавам. Не съм човек, който лесно се пристрастява, и никога през живота си не съм вземала наркотици. Въпреки че наистина съм опитвала няколко пъти да пуша трева в последната година в гимназията, ала всички го правеха.

Все пак признавам, че мисля много за това какво ще правя, когато хапчетата свършат…

Държа едно в ръката и го поглеждам за момент. Може би тази нощ трябва да взема две, за да заспя по-дълбоко. Искам да съм бодра и готова за представянето ни утре вечер в бара на Ейдън. Да, това е добра причина да взема едно повече.

Глътвам хапчетата с вода от бутилката, която съм оставила до леглото, и лягам до Андрю, като гледам в тавана и чакам да подействат. Усетил, че се движа, Андрю инстинктивно се обръща и слага ръка на кръста ми. Аз се свивам на кълбо до него, като внимателно прекарвам ръка по очертанията на Евридика от едната му страна. Правя така, докато накрая започвам да чувствам главата си лека като перце, а очите си пълни със стотици малки пеперудки, които гъделичкат клепачите ми отвътре и около слепоочията.

И аз…

Камрин проспа обяда. Когато най-накрая я накарах да се събуди, тя имаше мигрена и беше в ужасно настроение. Хубава е, но е заядлива. Снощи не изпи повече от две бири, но, като я гледам как лежи в леглото с лице, заровено под възглавницата, човек би си помислил, че е изпила пет чаши долнокачествен твърд алкохол.

– Донесох ти адвил – казвам и сядам до нея. – Може би имаш тумор в мозъка.

Тя ме блъсва с коляно в бедрото.

– Не е смешно, Андрю – казва с измъчен глас Камрин.

Аз пък си помислих, че е.

– Е, вземи тези хапчета – казвам и отдръпвам възглавницата от главата ѝ. Тя протестира за миг, но отстъпва.

Повдига се достатъчно на лакти, за да ги преглътне с вода, и пак рухва върху чаршафа, стиска плътно очи и разтрива слепоочията си с върха на пръстите. Давам ѝ обратно възглавницата и тя се скрива под нея.

– Знаеш ли, обикновено колкото повече пият хората, толкова повече свикват с пиенето, е не обратното.

– Изпила съм само две бири – казва тя с приглушен под възглавницата глас. – Това е просто главоболие и вероятно няма нищо общо с бирите.

Навеждам се и я целувам по корема. Спомням си, че последния път, когато го бях направил, тя беше бременна. Това ме натъжава за миг, но както правя, откакто това се случи, се старая да държа тъгата дълбоко в себе си и да не ми личи.

– Мога да остана при теб, ако искаш – предлагам.

Не, ще се оправя – казва тя и измъква ръката си изпод възглавницата. Поставя я слепешката върху чатала ми, но като разбира какво е, бързо я премества върху коляното ми. Бих я занасял за това, ала този път пропускам.

– Добре, ще бъда с Ейдън за около два часа – казвам аз и ставам от леглото. – Надявам се да си по-добре до довечера. Наистина искам да пеем.

– Аз също – казва тя и протяга ръка към мен.

Хващам я, навеждам се и целувам пръстите ѝ, преди да изляза да се поразкарам с брат ми, докато той свърши някаква делова работа. До началото на вечерта Камрин вече се е облякла и главоболието ѝ като че ли е преминало, така че четиримата се отправяме към хубавото заведение на Ейдън за бира, фъстъци и музика на живо.

Според самия него бизнесът в бара на Ейдън процъфтява и когато влизаме вътре през входната врата, още преди да е станало седем вечерта, виждам, че той не преувеличава. Никога преди не съм го виждал толкова препълнен, а съм прекарал доста петъчни и съботни вечери тук през последните шест години, откакто той е собственик. От многобройните високоговорители на тавана струи музика, някакъв кънтри рок, много подобен на този, който Камрин и аз неусетно превърнахме в наш музикален стил. Преди две години, ако някой ме беше попитал каква музика бих изпълнявал, ако имам някога своя банда, никога не бих и помислил за кънтри рок. От дълго време пеех и свирех в барове и в клубове класическия рок на “Стоунс” и “Цепелин”. Но откакто срещнах Камрин, това някак си се промени. До голяма степен възприехме стила на “The Civil Wars”, защото той съвсем естествено ни подхождаше като дуо, обаче когато излизаме да пеем, все още изпълняваме и няколко от големите парчета на рока.

Едно от любимите ни – “Хотел Калифорния” на Ийгълс всъщност беше първата песен, която сме пели заедно. Известно време я пяхме в колата просто за забавление, докато пътувахме, но се привързахме към нея. Пели сме и “Laugh, 1 Nearly Died” (“Смях, смях, за малко не умрях”), която Камрин настоя да научим.

Тази вечер нямаше да е по-различно.

Имах предчувствието, че тя ще се спре на “Tip of My Tongue” и “Birds of a Feather”, защото тези две песни ѝ доставяха най-голямо удоволствие. Обичам да я гледам как пее до мен на сцената, защото става много жизнерадостна, игрива и ужасно секси. В същността си тя е всички тези неща, но когато пее, като че ли разкрива една по-дръзка и флиртаджийска страна от себе си. И не само пее – тя прави шоу. Мисля, че тогава е онази малка актриса, която е погребала някъде дълбоко в себе си. Каза ми, че е участвала в представления в училище и аз определено мога да кажа, че я бива за това.

Когато пее до мен, тя изглежда и щастлива и точно затова тази вечер е много важна. Това е първият път, когато ще пеем заедно, откакто загуби бебето, и се надявам да ѝ се отрази добре.

Пробиваме си път през тълпата от хора и се отправяме към сцената, където започваме да се подготвяме. Всъщност няма много за подготвяне само с една китара – за съжаление не една от моите – и два микрофона, но няма да започнем, преди да изминат още петнадесет минути.