Той изкара железни сълзи по бузата на Плутон,

И накара Ада да му даде това, което искаше – любовта.

Стих от няколкото истории, разказвани за Орфей и Евридика. Наистина не знам какво да кажа.

– Харесва ли ти?

Поглеждам я.

– Много. Чудесна е.

Тя гледа встрани и се изчервява.

– Всъщност нищо не разбирам от китари. Надявам се да не е някакво менте или нещо подобно. Човекът в магазина за китари ми помогна да я избера. После трябваше да чакам няколко дни за надписа върху нея, който си мислех, че никога няма да бъде готов по една или друга причина, но…

– Камрин – казвам аз и прекъсвам нервното ѝ бръщолевене, – никога не съм имал по-хубав подарък за рожден ден.

Затварям празното пространство между нас и леко я целувам по устните.

Някъде по магистрала 75 – май

Пътуваме от месеци. През март вече така бяхме свикнали, че животът по хотелите ни беше станал втора природа. Всяка седмица нова стая, нов град, нов плаж, ново всичко. Обаче независимо колко ново е всичко, всеки път, когато влизаме в някой хотел, като че ли минаваме през входната врата на къща, в която сме живели от години. Никога не съм си представяла, че мога да наричам една хотелска стая “дом” или че с живота на пътя може да се свикне толкова лесно, както беше за нас. Понякога беше трудно, но всичко е едно преживяване и не бих променила нищо в него.

Обаче се чудя дали дългата зима не ми дойде в повече. Питам се, защото се улавях да мечтая за къща някъде, в която да живеем уседнал живот с Андрю.

Да, сигурна съм, че е само от зимата.

Беше два часът сутринта и закъсахме с колата някъде в Югозападна Флорида на една дълга, пуста отсечка от магистралата. А валеше проливен дъжд. Направо из ведро. Преди час се обадихме да дойдат да ни теглят, но поради някаква причина камионът още не се появяваше.

– Има ли някъде чадър в колата? – шетам аз, като се опитвам да надвикам шума от силното трополене на дъжда по покрива. – Мога да го държа над теб, докато поправиш колата!

– Навън е тъмно като в рог, Камрин – вика той като мен, за да го чуя. – Съмнявам се, че дори и с фенер ще мога да го направя. Първо трябва да разбера какво не е наред.

Смъквам се още повече на седалката и подпирам крака върху таблото с колене, прибрани към гърдите.

– Поне не е студено – казвам.

– Ще преживеем някак си тази нощ тук – казва той. – Няма да е за първи път да спим в кола. Може би камионът, който трябва да ни тегли, ще се появи, преди да се съмне, ако ли не, ще я оправя, когато мога да виждам.

Седим заедно в мълчание известно време и слушаме как дъждът трополи по колата, гръмотевицата преминава с грохот като вълна през облаците. След време сме толкова уморени, че се промъкваме на задната седалка, свиваме се заедно на нея и се опитваме да поспим. Не след дълго, когато става очевидно, че и на двамата не ни е удобно и че няма достатъчно място да спим така, Андрю се промъква отпред. Обаче пак не можем да заспим. Усещам го да се намества известно време и после пита:

– Къде се виждаш през следващите десет години?

– Не съм сигурна – отвръщам аз, загледана в покрива на колата. – Но знам, че искам да правя каквото и да е заедно с теб.

– Аз също – казва той отпред.

Лежи в същата поза, в каквато съм сега, по гръб и гледа нагоре.

– Мислила ли си за нещо конкретно? – питам тихо аз и се чудя какво ли има предвид той, като подхваща тази тема.

Сменям лявата си ръка е дясната под главата си.

– Да – казва той. – Искам да се установим някъде, където е топло и спокойно. Понякога си те представям на плажа да вървиш боса по пясъка, а вятърът да развява косата ти. Аз пък седя не много далеч под едно дърво и свиря на китарата…

– Тази, която ти купих ли?

– Разбира се.

Усмихвам се и продължавам да слушам, като мислено си представям сцената.

– И ти ѝ държиш ръката.

– Чия ръка?

Андрю замлъква за момент.

– На нашето малко момиченце – казва някак разсеяно той, като че ли мисълта му се рее някъде по-далеч от моята.

Преглъщам и усещам как в гърлото ми наедрява буца.

– Харесва ми да си го представям – казвам аз. – Значи искаш да се установим някъде, така ли?

– Евентуално – казва той. – Обаче само когато наистина го почувстваме. Нито ден преди това.

Внезапен порив на вятъра разтърсва колата, а земята се разтреперва от силна гръмотевица.

– Андрю? – питам аз.

– Да?

– Номер три, който трябва да прибавим към списъка ни с обещанията. Ако стигнем до старост, кокалите ни болят и не можем да спим повече в едно легло, обещай ми, че никога няма да спим в отделни стаи.

– Обещавам – отговаря той и по гласа усещам, че се усмихва.

– Лека нощ – казвам аз.

И когато минути по-късно заспивам, сънувам онзи топъл плаж, а Андрю ме наблюдава как вървя по пясъка с малката ръчичка, хванала моята.

Камионът, който трябваше да ни тегли, така и не пристигна. Събудихме се на следващата сутрин, вдървени и с болки тук и там, независимо че спахме на отделни седалки.

– Ще спукам от бой онзи мъж с камиона, ако го видя някъде – ръмжи сърдито Андрю под капака.

Зает е да върти един гаечен ключ. Аз дори не се преструвам, че знам каква е повредата. Той ще оправи колата. Това е всичко, което знам. А и той е в доста лошо настроение. Просто се мотая около него, за да му помогна, ако му е нужно нещо, и не се правя на тъпа руса блондинка, като го питам каква е тази джаджа или какво прави онази джунджурии. Истината е, че не ме интересува. А освен това той ще се ядоса още повече, ако ще трябва да ми обяснява.

Обаче слънцето е изгряло. И е горещо! Чувствам се, като че съм умряла и съм се възнесла на небето.

Шляпам наоколо из локвите от дъжда през нощта и мокря маратонките си. Не ме занимава нищо друго освен времето, но вдигам високо ръце във въздуха над мен и гледам към небето, като продължавам да се въртя в кръг по средата на пътя.

– Ще дойдеш ли тук да ми помогнеш? – пита сърдито Андрю.

Отивам при него и го щипвам закачливо по бузата, защото съм в такова страхотно настроение, че просто не мога да се сдържа. Обаче следва едно “дум”. Андрю реагира рязко, вдига главата си нагоре и се удря в капака. Премигвам и се хващам за устата.

– По дяволите, бейби! Съжалявам!

Посягам към ядосания Андрю, зелените му очи святкат заплашително, но после той ги затваря и бавно изпуска въздуха от надутите си бузи.

Хващам го за главата, разтривам я и го целувам по носа. Все още не мога да престана да се усмихвам, но не се смея, само се опитвам да направя физиономията на гледащо виновно кученце.

– Прощавам ти – казва той и сочи под капака. – Нужно ми е да държиш онова нещо там да не мърда за секунда.

Отивам откъм посочената страна, надничам под капака и протягам ръка към мястото, а пръстите му ме насочват където трябва.

– Да, точно там – казва той. – А сега просто го дръж.

– Колко дълго?

– Докато ти кажа – вика той и аз виждам как леко се подсмихва. – Ако го пуснеш, маслото ще се изсипе и тогава ще се наложи дълго да останем тук.

– Добре, ама тогава побързай – викам аз и вече чувствам как вратът ми започва да се схваща.

Той отива при багажника и взема бутилка с вода. Отвива бавно капачката. Отлива една глътка. Оглежда се наоколо. После пак отпива.

– Андрю, ама ти бъзикаш ли се с мен?

Надничам, доколкото мога, изпод капака, за да го погледна.

Той само се усмихва. И отпива нова глътка.

Мамка му, той наистина се бъзика с мен! Мисля…

– Не го пускай, сериозно ти казвам.

– Глупости – казвам аз и ми се иска да си раздвижа пръстите, но решавам да не го правя, – Истината ли ми казваш? Сериозно ли говориш?