Продължава леко да проплаква, краката ѝ започват да треперят, но аз не спирам. Знам, че всъщност тя не иска да спра.

След като свършвам и сърцето ми започва да бие по-бавно, придърпвам голото ѝ тяло редом с моето, а потната ѝ глава се сгушва в сгъвката на ръката ми. Тя целува гърдите ми и прокарва показалеца и средния си пръст по бицепса ми нагоре към устата ми. Вземам ръката ѝ и целувам пръстите ѝ.

– Доволна съм, че отново си такъв, какъвто беше – казва тихо тя.

– Какъвто бях ли? – питам аз, а тя вирва назад глава, за да може да види очите ми. – Не съм ли винаги все същият?

– Не, невинаги.

– Кога не съм бил?

Наистина съм объркан, но намирам сдържаността, с която се опитва да ми каже това, за очарователна.

– След като загубихме Лайли – казва тя и игривата усмивка, която беше на устните, ѝ изчезва. – Не те обвинявам, обаче след Лайли ти се отнасяше с мен като към порцеланова кукла и се страхуваше, че ще ме счупиш, ако ме работиш твърде грубо.

Притискам я малко по-силно до себе си и бузата ѝ отново се отпуска на гърдите ми.

– Ами не исках да те нараня – казвам аз, като прекарвам палеца си по ръката ѝ. – Понякога все още се чувствам така.

– Недей – прошепва тя и отново целува гърдите ми. – Никога не се сдържай с мен, Андрю. Винаги ще искам да си това, което си.

Усмихвам се и отново стискам ръката ѝ.

– Да разбирам ли, че ми даваш разрешение да си отмъщавам на теб, когато си поискам?

– Да, напълно го съзнавам – казва тя и по гласа ѝ усещам, че тя също се усмихва.

Целувам я отгоре по главата и я придърпвам върху себе си.

– Честит рожден ден – казва отново тя и плъзва езика си в устата ми.

Благодаря на Бога за Флорида през зимата. След моя много изненадващ и мога да добавя, изпълнил ме със задоволство рожден ден тази сутрин Камрин и аз прекарахме деня да репетираме новата ни песен. Всъщност технически погледнато, тя не е наша, но като поразместихме някои неща, адаптирахме страхотния хит на Стиви Никс “Edge of Seventeen”. Камрин се ядосва от начина, по който стиховете така бързо се смесиха, но е решена да поправи нещата. Това е нейната песен, тази, която тя иска да изпълнява сама. Огромна крачка за нея, защото досега винаги сме пели заедно.

И аз ѝ се възхищавам за това.

Изглежда много изнервена, но под всичко това виждам как моята Камрин се връща към мен с всеки изминал ден. Като че .ди на душата ѝ е по-леко, а светлината в очите ѝ по-ярка. Всеки път, когато се усмихва, ми напомня за момента, когато се срещнахме за първи път.

– Можеш да го направиш – казвам аз, седнал на перваза на прозореца с китара, окачена на гърдите. – Не се напрягай прекалено, бейби, просто я усвои.

Тя въздъхва, отмята назад глава и се тръшва на стола до малката кръгла масичка до мен.

– Знам всички думи, но винаги се запъвам на последните няколко стиха. Не знам защо.

– Току-що ти го казах – отвръщам аз. – Прекалено се напрягаш и още със започването на песента вече очакваш да сбъркаш, когато стигнеш до тази част. Не мисли за нея. А сега опитай отново.

Тя пак поема дълбоко въздух и се изправя.

Репетираме още един час, преди да се отправим за късен обяд до най-близкото заведение за бифтеци.

– Ще започнеш да я изпълняваш, както трябва. Не се безпокой за това – казвам, когато келнерката носи бифтеците ни.

– Знам. Просто е досадно.

Започва да реже пържолата си с нож в едната ръка и вилица в другата.

– Беше ми нужно известно време да науча “Laugh, I nearly Died” – казвам аз и захапвам огромна хапка от пържолата. Дъвча малко и казвам все още с пълна уста: – Следващата песен, която трябва да науча, е “Ain’t No Sunshine” от Бил Уидърс. Винаги съм искал да науча тази песен и мисля, че е време да пратя в пенсия “Стоунс”. Тя изглежда изненадана. Сочи с вилицата си към мен, преглъща и казва:

– Еха! Добър избор!

– Знаеш ли я? – аз също съм малко изненадан, защото знам, че не си падаше по класическия рок и по блу бъф, когато се запознахме.

Тя кима и бързо хапва от картофеното пюре.

– Обичам тази песен. Баща ми я имаше в списъка на песните, които обичаше да слуша, когато пътуваше с колата по бизнес из щата. Този Уидърс наистина може да пее.

Избухвам в смях.

– Какво толкова смешно има? – пита тя и ме гледа с недоумение.

– Прозвуча ми толкова провинциално.

Отпивам глътка бира и продължавам да се смея още малко и да поклащам глава.

– Какво каза? Че съм ти прозвучала като селяндурка ли?

Очите ѝ са широко отворени, но не може да скрие усмивката си.

– По-скоро като провинциален чукундур. “Този Уидърс наистина може да пее.” Хахаха – имитирам я аз и отново избухвам в смях.

Тя също се смее насреща ми, макар да се опитва с всички сили да скрие червенината по лицето си.

– Е, да, тук съм напълно съгласна с теб – казва тя и отпива от бирата си. Оставя чашата на масата и добавя, премрежвайки очи: – За избора на песента, а не за провинциалния чукундур.

– Разбира се – казвам усмихнат аз и довършвам пържолата си.

Яденето на първите ни пържоли заедно стана точно както тя беше обещала, няколко дни след като излязох от болницата след операцията. Както в този ден, и всяка пържола, която си е поръчвала след това, успява да изяде само половината. А това просто означава повече пържола за мен. Когато забелязвам признаци, че се отказва, защото така се е натъпкала, че ѝ се гади, аз се пресягам през масата и придърпвам чинията ѝ към себе си.

През това време тя продължава да гледа мобифона си и по едно време започва да пише отговор на някого.

– Пак ли е Натали, която пита кога се връщаш у дома?

– Да, тя е неуморна.

Слага телефона обратно в чантичката си.

Камрин е ужасна лъжкиня. Ужасна. Не може да излъже дори и ако от това зависи животът ѝ. И сега начинът, по който продължава да зяпа стената, ми подсказва, че определено лъже. Човъркам зъбите си с клечка за зъби и я и наблюдавам.

Тя леко ми се усмихва. Очевидно крие нещо, но после забелязвам екрана на телефона ѝ да светва в чантичката ѝ. Тя поглежда текста и изведнъж започва да става по-нетърпелива да си тръгваме. Усмивката ѝ става по-широка и става бързо от масата.

– Почакай, трябва да платя.

Махам на келнерката да дойде при нас, а Камрин сяда с нетърпение обратно в сепарето.

– Защото е това внезапно бързане?

Питам, за да я дразня, когато келнерката слага сметката на масата, но преди да се отдалечи, изваждам кредитната си карта от портфейла.

– Няма причина – казва Камрин.

Аз само се подхилквам.

– Добре – казвам и се облягам назад, протягам ръце и се настанявам по-удобно.

Това е номер. Колкото по-удобно се настанявам, толкова по-нетърпелива става тя.

Минути по-късно келнерката се връща с кредитната ми карта и касовата бележка. Оставям бакшиша върху нея и много бавно ставам, обличам си палтото, протягам ръце високо във въздуха над мен, правя се, че се прозявам…

– Ще побързаш ли, дявол да го вземе!

Знам, че не може да издържи повече. Смея се, хващам я за ръка и излизаме от ресторанта.

Когато се връщаме обратно в хотела, Камрин спира във фоайето.

– Ти върви напред. Идвам след секунда.

Очевидно е замислила нещо, но тъй като е моят рожден ден, просто продължавам, приемам играта ѝ, целувам я по бузата и влизам в асансьора. Обаче след като се озовавам в стаята, ставам нетърпелив.

Не се налага да чакам дълго, преди тя да влезе в стаята с нова китара в ръка.

Скачам на крака в мига, в който я виждам.

– Ау…

Усмивката ѝ е мила, нежна, дори срамежлива. Като че ли някаква малка част от нея се тревожи, че няма да я харесам.

Отивам право при нея.

– Честит рожден ден, Андрю – казва тя и ми я подава.

Слагам ръка около дръжката, а другата на корпуса и възхитен широко се усмихвам. Лъскава. Красива. Идеална. Обръщам я, за да я видя от другата страна, и виждам написано със сребърен курсив от задната страна на дръжката-.