Когато най-после поглеждам Андрю, виждам, че той не ми е ядосан. Намигва ми и също оставя бирата си на пода до него.

– Флорида – казва той за моя изненада – беше може би най-лошата част от пътуването ни, ако не и най-странната… Но въпреки това нямам нищо против някои моменти от него.

Нямам представа накъде ще го отведе това. Сега всички гледат право в Андрю, особено Натали, която е ококорила очи в очакване.

– Срещнахме група хора, които ни предложиха да се присъединим към тях до едно много забутано място на брега. Така и направихме. Прекарахме си добре. Обаче после се случи нещо странно.

– В какъв смисъл? – прекъсва го Натали.

– Странно като ЛСД или дявол знае точно какво – казва той.

Очите на Натали се разширяват още повече и стават по-гневни, когато ме поглежда.

– Вземали сте ЛСД? Какво, по дяволите, е станало с теб, Кам?

Аз клатя глава.

– Не, не съм го направила доброволно. Те ни упоиха!

Сега очите на всички са като тези на Натали.

– Ами, да – продължава Андрю. – Дори не сме сигурни какво са ни дали, но и двамата напълно изключихме.

– Мен ме упоиха веднъж – обажда се сестрата на Блейк, Сара.

Изглежда на около осемнадесет.

Тялото на Блейк рязко се навежда напред и Натали удря зъбите си в бутилката с бира.

– Какво? – пита той с пламнали очи,

– О, не съм ли ти казала? – казва мило Сара и се преструва, че просто е забравила да му каже по някое време.

Явно е било по-добре, че не му е казала.

– О-оох! – вика Натали и се хваща за устата.

– Съжалявам – казва Блейк. Целува я по бузата и се обръща отново към сестра си: – Кой, по дяволите, те е упоил, Сара? Не ме лъжи. По-добре да ми кажеш… Случи ли се нещо?

Изражението му е заплашително.

Сара вдига нагоре очи.

– Не. Нищо не се случи, защото Кайла беше там и тя ме откара вкъщи. А и не знам кой го направи, Блейк, така че, моля ти се, престани да се горещиш – после се обръща към нас: – Та какво разказвахте?

– Ще дойда с теб, приятел – вика Андрю на Блейк. – Ако някога разбереш кой го е направил, само ми кажи. Това е долно.

Аз сръгвам леко Андрю с лакът. Той разбира намека и добавя:

– Както и да е, трябва да кажа, че Флорида беше едно преживяване, което не искам никога да се повтори.

Андрю не им казва нищо за онази нахална кучка, която се опита да му духа. Радвам се, че не го стори, защото разговорът щеше да стане твърде неудобен. Да не говорим пък, че с информация като тази Натали направо щеше да пощурее. Продължаваме да седим на пуфовете и да разговаряме с приятелите си още няколко часа – докъм осем вечерта, когато Блейк трябваше да откара Сара у дома. Малко след като тримата си тръгнаха, останалите ги последваха и с Андрю сме сами в първия ни собствен дом като младоженци.

Той идва от кухнята със свещ в ръка, след като я е запалил на печката. Газта беше пусната по-рано. След това с нея запалва и останалите свещи на масата.

– На пода ли ще спим? – питам аз, докато го наблюдавам.

– Не – отвръща той и се отдръпва от свещите. Събира всичките пуфове по средата на стаята и ги нарежда плътно един до друг. Прави нещо като импровизирано легло и потупва с длан един от тях.

– Засега това ще свърши работа. Няма да спя на пода и да се събудя със схванат гръб.

Аз се усмихвам.

– Това е странно, нали? – казвам и продължавам да оглеждам голите стени, като си представям какви картини и снимки може да са подходящи за тях.

– Какво, че нямаме мебели и електричество ли? Трябва вече да си свикнала с това – вика той и се смее.

– Не, имам предвид тази къща. Нас. Наистина всичко.

– Странно в добрия смисъл, надявам се.

– Разбира се – казвам аз и му се усмихвам.

В къщата настъпва мълчание. Светлината от свещите хвърля големи, танцуващи сенки по стените, Мирише на белина и разни други почистващи препарати, макар и слабо.

– Андрю – викам аз, – благодаря ти, че се преместихме тук.

Най-накрая той сяда до мен и двамата стоим известно време, загледани в пламъците на свещите.

– Къде другаде мога да бъда освен там. Където си ти? – казва той.

– Знаеш какво имам предвид – отвръщам аз.

Протягам ръка и движа дланта си над една от свещите просто за да почувствам горещината върху кожата си и да видя колко близо мога да я приближа, преди да се опаря.

– Знам – вика той, – но въпреки това.

Отдръпвам ръката си и го поглеждам. Лицето му изглежда гладко на оранжевата светлина на свещите дори и с поникналата брада, която той отново остави да расте.

– Камрин, трябва да ти кажа нещо – казва той.

Сърцето ми моментално се свива в гърдите от начина, по който го каза.

– Какво… какво имаш предвид с това, че трябва да ми кажеш нещо?

Чувствам се толкова нервна. Не знам защо.

Андрю прибира коленете си нагоре и подпира ръце върху тях. Поглежда веднъж пламъка за няколко секунди, но и те ми се струват прекалено дълги.

– Андрю? – обръщам се с лице към него.

Забелязвам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. Гледа ме в очите.

– Имам главоболия – започва той и сърцето ми изтръпва. Мисля, че ще повърна. – Само от понеделник, но си уговорих час с един доктор тук. Майка ти ми го препоръча – в момента я мразя, че е скрила това от мен. Ръцете ми треперят. – Помолих майка ти да не казва нищо, защото исках тази работа с къщата да мине гладко…

– Трябваше да ми кажеш.

Той се опитва да докосне ръката ми, но аз несъзнателно го отблъсквам и ставам.

– Защо си крил това от мен – чувствам се замаяна.

Андрю също става, но не се приближава.

– Вече ти казах. Не исках да…

– Не ме интересува. Трябваше да ми кажеш!

Скръствам ръце върху корема си и се извивам леко напред. Изненадана съм, че още не съм повърнала. Нервите ми са така опънати, че имам чувството, че всеки момент ще се скъсат вътре в мен.

– Това не може да се случи… – най-после заравям лице в ръцете си и избухвам в плач, – Защо, по дяволите, става това?!

Андрю веднага застава до мен. Усещам ръцете му да ме прегръщат. Придърпва разтрепераното ми тяло до гърдите си и ме държи. Здраво.

– Това не означава нищо – казва той. – да ти кажа честно, не се чувствам както преди, Камрин. Да, имам главоболия, но ги усещам по различен начин.

Когато риданията ми стихват достатъчно, за да усетя, че мога да говоря, без да се задавям, вдигам глава, за да го видя.

Той ме притиска отново до себе си и леко ми се усмихва.

– Знаех, че ще реагираш по този начин, бейби – казва тихо той. – Не искам да се измъчваш през следващите четири дни до уговорения час за понеделник – продължава да ме гледа втренчено. – Не се чувствам по същия начин. Просто се съсредоточи върху това, защото ти казвам истината.

– Вярно ли? – питам аз. – Или ми го казваш, за да не се тревожа?

Вече съм решила в себе си, че той прави точно последното. Отдръпвам се от него и започвам да ходя напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Не мога да спра да треперя.

– Не те лъжа – казва той. – Ще се оправя. Чувствам, че ще се оправя, и ти трябва да вярваш в това.

Извръщам се рязко и отново го гледам.

– Не мог а да го правя повече, Андрю. Не мога.

Той накланя леко глава на една страна. Погледът му е замислен, заинтригуван, загрижен.

Знам, че иска да продължа след казаното, но не мога. Не мога, защото нещата, които искам да кажа, само ще го разстроят и натъжат. А и това ще бъдат само думи. Думи, предизвикам от болка и гняв, защото част от мен иска да погледна Бога или който и да е там, или каквото и да е гам, в лицето, за да му кажа да върви по дяволите.

Трябва да се успокоя. Трябва да отстъпя назад и да си поема дъх.

Правя точно това.

– Камрин?

– Ти ще се оправиш – казвам му с делови вид. – Знам, че ще се оправиш.

Той пристъпва към мен, целува ме по челото и казва:

– Ще се оправя.