Правя кратка пауза и после казвам:

– Пак може да пътуваме по света. Просто ще трябва да го отложим за известно време. Но междувременно ще живеем живота си така, както ние го искаме. Никакви монотонни глупости на ежедневието.

Успявам да я накарам леко да се усмихне.

– И как точно ще ги избегнем? – пита тя, скръства ръце и ме поглежда дяволито.

Сега Камрин се превръща в умницата, която познавам и обичам.

Разтривам ръце, поглаждам за малко бедрата ѝ и казвам:

– Ако искаш да работиш, работи. Не ми дреме дали ще обръщаш бургери, или ще ринеш тор в зоологическата градина, прави каквото искаш. Обаче в мига, в който това ти омръзне, или почувстваш, че става част от живота ти, веднага се махай. А ако искаш просто да си седиш и да не правиш нищо, както вече ти казах и преди, може и така. Знаеш, че независимо от всичко ще се грижа за теб.

Знам какво ще последва, затова се подготвям за него. И, разбира се, Камрин ми се озъбва и започва да спори.

– В никакъв случай няма да си седна на задника и да те оставя да се грижиш за мен.

Толкова е разгорещена, когато отстоява независимостта си.

– Ами, добре. Както искаш – казвам аз и вдигам ръце, за да покажа, че се предавам. – Обаче искам да разбереш, че не ми пука какво ще правиш, стига това да те прави щастлива.

– Ами ти, Андрю? Не можеш просто да ми казваш да не се тревожа за монотонността на живота, докато ти се хвърляш в него с главата напред само защото имаме бебе, за което да се грижим. Не е справедливо.

– Това донякъде ми прилича на думите, които каза в онази първа нощ, когато зарових глава между бедрата ти. Проблем ли беше това за мен тогава?

Тя силно се изчервява. Дори след толкова време и след всичко, което преживяхме заедно, пак успявам да я накарам да се изчерви.

Навеждам се напред, хващам с две ръце лицето ѝ и я придърпвам към себе си, за да я целуна.

– Докато имам теб, Лайли и музиката ми, нямам нужда от нищо друго.

По меката ѝ буза се търкулва още една сълза, но този път тя се усмихва под нея.

– Обещаваш ли? – пита Камрин.

– Да, обещавам – казвам решително и стискам силно ръцете ѝ. Вече преставам да съм толкова сериозен и отново ѝ се усмихвам.

– Съжалявам – казва тя и въздъхва примирена. – На знам какво ми има напоследък. Един ден съм усмихната и се чувствам чудесно, а после изведнъж ставам ужасно мрачна.

Аз тихо се засмивам.

– Типично за долна кучка рязката смяна на настроенията ѝ. Трябва да свикваш с това.

Устата ѝ застива леко отворена и тя също се засмива.

– Е, предполагам, че и така би могло да се обясни.

Изведнъж млъква.

– Чу ли това?

Присвива очи и извърта ухо към източника на звука, който и аз чувам, но се правя на разсеян.

– Е, страхотно – казвам аз. – Не ми казвай, че тази бременност причинява и шизофрения.

Тя ме плясва леко по гърдите и става от скута ми.

– Не, това е мобилният ти телефон – вика Камрин и заобикаля дивана. – Мислех, че батерията е изтощена.

Не.. Просто изключих звъненето и го скрих, за да си помислиш точно това. Поне съм си мислил, че съм го изключил.

– Мисля, че седиш върху мобифона си – казва тя.

Ставам и се правя на глупак, ровя под възглавницата. Накрая го изваждам и виждам снимката на Натали (всъщност това е снимка на хиена, която според мен я представя най-добре да ни гледа от екрана. По дяволите. Твърде неловко се получи.

Камрин протяга ръка към него, когато забелязва името на Натали.

Откога Натали е почнала да ти се обажда? – пита тя и грабна апарата от ръката ми.

Да, определено неловко, защото тя май изобщо не ревнува. Хили се!

Почесвам се припряно по тила, като избягвам да я гледам в очите, а носле се опитвам да ѝ го отнема.

– Охо. Няма начин – вика през смях и се отдръпва от дивана.

– Хайде де, дай ми телефона.

Тя ме дразни с него, когато прескачам облегалката на дивана, за да я достигна.

Насочва празната си ръка срещу мен.

– Внимавай, бременна съм, можеш да ме нараниш! – казва тя и дяволито се усмихва.

– О, сега пък си играем на колкото съм уязвима, толкова и зла.

Прекарва пръст по бутона за отговор и слага телефона до ухото си. Като през цялото време продължава да се хили.

Аз просто се предавам. Никак не ме бива в тези работи.

– Здравей Натали – казва Камрин и продължава да ме гледа .дяволито. – Срещаш се зад гърба ми с мъжа ми, така ли?

Клати глава на това, което ѝ отговаря Натали. Очевидно Камрин е наясно какво става или поне има известна представа, защото знае, че никога не бих ѝ изневерил, особено пък с най-добрата ѝ приятелка. Момичето е хубаво, но е като някой катастрофират влак, който дават по телевизията.

Камрин включва високоговорителя.

– Признайте си и двамата – настоява тя.

– Ама… аз… – успява да измънка Натали.

– За първи път Натали да не казва нищо. Шокирана съм! – Камрин ме поглежда в очакване аз да отговоря.

– Извинявай, Андрю! – вика Натали.

– Ти не си виновна – казвам. – Оставил съм телефона да звъни.

Камрин нетърпеливо се прокашля.

– Щеше да е изненада – казвам намръщен аз.

– Ами да! Кълна се, че той не ме чука!

При това твърдение на Натали направо се свивам и Камрин полага неимоверни усилия да не избухне в смях. Обаче няма да е Камрин, ако пропусне възможността да измъчи тези, които обича, макар и с напълно безобидни намерения.

– Не ти вярвам, Нат – казва сериозно тя.

– Хм? – Натали е направо изумена.

– Откога продължава това? – не спира убедително да се преструва Камрин. Заобикаля дивана, оставя телефона върху масичката за кафе и скръства ръце.

– Кам… кълна се в Бога, няма нищо такова. О, Господи, никога не бих, ама никога не бих ти сторила нещо подобно. Искам да кажа, че макар Андрю да е страхотен, признавам го напълно и вероятно бих правила секс с него като с Джоузеф Морган, ако двамата не бяхте заедно, но…

– Разбрах, Нат – прекъсва я Камрин.

И слава Богу, преди тя, както казва Камрин, да се е отплеснала напълно по допирателната.

– Наистина ли? – пита предпазливо Натали, все още объркана, което не ме изненадва.

Камрин отново вдига мобифона, показва ми екрана и пита само с устни: “Сериозно ли?” Явно има предвид снимката на хиената.

Аз свивам рамене.

– И така, какво всъщност става? – пита Камрин и двама ни, като оставя шегите настрана.

– Камрин – казвам аз и пристъпвам към нея, – знам, че тъгуваш по дома. Разбрах го от известно време, затова преди две седмици взех номера на Натали от телефона ти и реших да ѝ се обадя.

Камрин присвива очи. Водя я да седне на дивана заедно с мен.

– Ами да, той ми се обади, каза ми, че имаш насрочена дата за преглед с ултразвук, и ме попита дали бих искала да… – Натали млъкна, оставяйки ме аз да изплюя камъчето на изненадата.

– Предположих, че тя ще иска да ти организира бебешко парти. Когато разберем дали е момче или момиче… Опитах се първо да се обадя на майка ти, но тя ще трябва да е била в още Козумел.

Камрин кима.

– Да, вероятно ще да е била там по това време.

– Обаче сега майка ти участва най-активно в начинанието – гърми гласът на Натали в мъничкия ми микрофон. – Тя и у» планираме заедно всичко зад гърба ги. Не можех повече да чакам твоят жребец ла ми се обади днес с новините и затова аз му се обадих. Е, сега знаеш всичко и изненадата се провали!

– Не, не, Нат, изобщо не е провалена – казва Камрин, вдига телефона, приближава го до устата си и се обляга назад в дивана. – Всъщност дори е по-добре, че научих, защото отсега през цялото оставащо време ще се вълнувам, след като знам, че скоро ще се върна в Северна Каролина.

– Е, няма да се наложи да чакаш дълго – обаждам се аз до нея, защото заминаваме в петък следобед.

Очите на Камрин се разширяват, усмивката ѝ също.

Мисля, че тъкмо от това има нужда. Само за две секунди тя се преобразява и от тъгуваща по дома се превръща в щастливо момиче. Обичам да я виждам такава. Трябваше да го направя още по-рано.