– Загазихме, момиче – казвам аз и клякам до спуканата гума. – Нямам друга резервна.
Камрин се подпира на колата и скръства ръце на гърдите. Лицето и кожата над гърдите ѝ лъщят от пот. Тук е горещо като в ада. На мили от нас не се мярка нито дърво, нито някаква постройка. Заобиколени сме от почти напълно равна, гола земя. Отдавна не бях стигал толкова далеч на запад в Тексас и започвам да се сещам защо.
Изправям се и сядам върху капака на колата.
– Я ми дай да видя мобифона ти – казвам.
– Ще се обадиш, за дойдат да ни теглят ли? – пита тя, след като го взема от предната седалка и ми го подава.
Прекарвам пръст по екрана и прехвърлям два пъти, за да намеря “Жълтите страници”.,
– Това е единственото нещо, което можем да направим. Натискам върху “пикапи за теглене” и преглеждам резултатите, преди да се спра на един.
– Надявам се този път наистина да дойде – казва тя.
Аварийната служба отговаря и докато разговарям с човека
и му казвам какъв размер гума ми е нужен, забелязвам Камрин да се навежда към задната седалка през отворения прозорец и
да се появява оттам с онази секси каубойска шапка на главата. Може да ѝ помогне да се пази от палещото слънце.
Заобикаля колата и сяда на предния капак до мен.
– Добре, благодаря, приятел – казвам аз и изключвам телефона. – Той каза, че ще мине най-малко час преди да успее да дойде тук – оставям мобифона върху капака и ѝ се усмихвам. – Знаеш ли какво, единственото нещо, което трябва да направиш, е да срежеш онзи чифт дънки в сака ти и да ги превърнеш в много къси шорти в стил Дейзи Дюкс[10], да свалиш сутиена си, да останеш само по боди и би могла да…
Тя слага пръст пред устните си.
– Няма начин – казва. – Дори не си го и помисляй.
Седим в мълчание известно време и гледаме заобикалящото ни нищо. Като че ли започва да става по-горещо, но мисля, че това се дължи най-вече на факта, че седим директно изложени на слънцето върху капака на черната кола, която привлича като гъба горещината. От време на време приятен ветрец погалва лицата ни.
– Андрю? – тя сваля шапката си и я слага върху главата ми, после се обляга назад върху предното стъкло. Подлага ръце под главата си и прибира колене към гърдите. – Номер пет от списъка с обещанията ни: ако умра преди теб, погрижи се да съм облечена в онази рокля, която купихме на битпазара, и да съм без обувки. А, и никакви синки на очите от осемдесетте и изтеглени мигли.
Накланя глава и ме поглежда.
– Ама аз си мислех, че това беше роклята, с която искаше да се омъжиш за мен.
Тя премигва и извръща очи от слънцето.
– Е, да, така е, но искам и да бъда погребана с нея. Някои вярват, че когато човек умре, в живота му след това оживяват отново най-щастливите моменти, които е имал. Един от моите ще бъде денят, в който се омъжа за теб. Затова мога да взема роклята с мен, когато умра.
Аз ѝ се усмихвам. Свалям шапката и лягам до нея, като притискам главата си до нейната, за да мога да сложа шапката да покрива главите и на двама ни, за да ни пази от слънцето. След като я нагласявам, казвам:
– Номер шест: ако умра преди теб, погрижи се да изсвирят “Dust in the Wind” на погребението ми.
Тя ме поглежда предпазливо, като внимава да не събори шапката.
– Пак ли се връщаме към това? Караш ме да намразя една великолепна класика, Андрю.
Аз леко се засмивам.
– Знам, но гледах един епизод от “Highlander” (“Планинец”), когато умира жена му Теса. Свириха тази песен за фон. Оттогава не ми излиза от главата.
Тя се усмихва и вдига ръка, за да избърше потта от веждата си.
– Обещавам – казва тя. – Но тъй като сме на темата, бих искала да прибавя номер седем. Гледал ли си “Призрак”?
Поглеждам я за миг.
– Ами, да. Предполагам, че всеки е гледал този филм. Освен ако е на шестнайсет. Мамка му, изненадан съм, че си го гледала – побутвам я с лакът.
Тя се смее.
– Причината е майка ми – признава тя. – Гледала съм го стотина пъти: “Призрак” и “Мръсни танци”. Тя си падаше по Патрик Суейзи, аз бях единственото пораснало момиче около нея, с което можеше да си говори колко красив е бил. Както и да е, значи си го гледал. Номер седем: ако някой те убие, ще е по-добре да се върнеш като Сам и да ми помогнеш да намеря убиеца ти.
Аз се смея, поклащам глава и случайно събарям за малко шапката.
– Така ли ти въздействат филмите? Както и да е. Да, обещавам да се върна и да преследвам задника ти.
– По-добре! – смее се тя. – Освен това знам, че ще съм от онези хора, които си мислят, че любимите им са все още около тях, след като са умрели. Ще е още една причина да вярвам в подобни неща.
Не съм сигурен как да тълкувам това, но както и да е. По дяволите, ще се опитам.
– Ще обещая, ако и ти ми обещаеш – казвам аз.
– Както винаги – вика тя.
– Номер осем – продължавам аз. – Не ме погребвай, където е студено.
– Напълно съм съгласна. Мен също.
Избърсва още пот от лицето си, а аз се надигам от капака t и ѝ подавам ръка.
– Хайде да седнем вътре, за да не сме на слънце.
Тя хваща ръката ми и аз ѝ помагам да слезе от капака.
Два часа по-късно пикапът, който трябва да ни тегли, не се е появил и започва да се стъмва. Изглежда, че ще се наложи да наблюдаваме заедно как слънцето залязва над голия тексаски пейзаж.
– Знаех си – казва Камрин. – Какво, по дяволите, им става на тези влекачи?
И точно когато го казва, по магистралата към нас се задават ослепителните светлини на два фара. Въздъхваме с облекчение, излизаме навън да го посрещнем и първото нещо, което забелязвам, е същото, което забелязва и Камрин. Човекът може да е двойник на Били Франк. Двамата се споглеждаме, но не казваме нищо на глас.
– От теглене ли имате нужда или от гума? – пита той и опъва с палци презрамките на гащеризона си.
– Само от гума – отвръщам аз и го следвам до задницата на пикапа.
– Добре, не разполагам с много време за престой тук, докато я сменяте – казва той и изплюва на пътя тютюна, който дъвче. – Двамата ще се справите ли?
– Да, ще се справим – казвам аз. – Обаче почакай за секунда – давам му знак с пръст аз, навеждам се в колата и завъртам ключа за запалването. Когато двигателят започва да работи без проблем, го изключвам и се връщам при него. – Просто исках да се уверя, че ще запали.
Плащам на двойника и наблюдавам как задните стопове на камиона се отдалечават в тъмнеещия хоризонт. Когато се връщам обратно при колата, с изумление виждам, че Камрин вече я повдига с крика.
– Браво бе, това се казва момиче.
Тя ми се усмихва, но продължава да работи, а русата ѝ плитка се спуска върху рамото.
– Не е трудно – казва и сега дотъркулва новата гума, след като е успяла да развие гайките на старата съвсем сама.
Мисля, че започвам да се възбуждам. Да, почакай, определено съм възбуден.
– Не, наистина не е трудно – отговарям накрая аз и се усмихвам още по-широко.
Няколко минути по-късно тя отново сваля колата и хвърля крика в багажника. Вдигам вместо нея старата гума и хвърлям вътре и нея.
Влизаме вътре и просто седим там.
Толкова е тихо. Огромните розовочервени и сини ивици на перестите облаци, изпълнили небето, се простират далеч над хоризонта. Дневната горещина постепенно намалява и с настъпването на нощта през прозорците на колата нахлува лек ветрец. Залезът е красив. Откровено казано, никога не съм му обръщал внимание преди. Може би причината е компанията.
И не съм сигурен какво става между нас точно в момента, но каквото и да е то, ние се чувстваме толкова свързани един с друг, че и двамата го усещаме. Поглеждам я. И тя ме поглежда.
– Готова ли си за връщане? – питам аз.
– Ами, да – замълчава за момент и гледа замислена през предното стъкло. После се обръща към мен по-уверена отпреди няколко секунди. – Да, мисля, че съм готова да се завърнем у дома.
Усмихва се. И за първи път, откакто напуснах сам Галвестън в онзи ден или когато Камрин се е качила на автобуса в Ралей онази нощ, най-накрая ние се чувстваме… напълно доволни от постигнатото.
