След дълго колебание казва:

– Андрю, знам, че може да прозвучи глупаво, но мисля, че ако останем тук… аз…

Ставам от леглото и намъквам боксерките си, които намирам на пода.

– Какво става? – питам и пристъпвам към нея.

Тя ме поглежда.

– Просто мисля, че… отначало, когато пристигнахме тук вчера, можех да мисля само какво е означавало това място за нас миналия юли. Дадох си сметка, че непрекъснато си представям случилото се и се опитвам да съживя отново всичките моменти…

– Но те вече просто не са същите – добавям аз и ми идва една идея.

Тя се замисля за момент, но накрая казва, след като кима леко с глава:

– Е, да. Предполагам, че просто това място е свързано с толкова важни спомени… По дяволите, Андрю, дори не знам какво говоря! – казва тя и замисленото ѝ изражение се заменя с досада.

Придърпвам един стол при масата пред прозореца, сядам, навеждам се напред, слагам ръце между коленете си и се взирам в нея. Каня се да добавя нещо към нейното обяснение, но тя ме изпреварва:

– Може би не трябва никога да идваме тук.

Не очаквах да каже това.

– Защо?

Тя притиска длани върху перваза на прозореца, за да държи

тялото си изправено, раменете ѝ са като сковани, а гърбът леко извит напред. Объркването и колебливостта, изписани на лицето ѝ, постепенно изчезват и тя започва да разбира.

– Знаеш ли, няма значение какво правиш, дори и ако се

опиташ да повториш до най-малката подробност нещо, което вече се е случило: То никога няма да стане по същия начин, по който се е случило напълно естествено първия път – оглежда замислена стаята. – Спомням си, когато бях малка, как двамата с Коул винаги играехме в гората зад старата ни къща. Това са едни от най-хубавите ми спомени. Там построихме къща на едно дърво – тя ме поглежда и тихо се смее. – Е, не беше кой знае каква къща, а само няколко дъски, закрепени между два клона. Обаче това беше нашата къща и се гордеехме с нея. Играехме в нея и в онази гора всеки ден след училище – лицето ѝ оживява, когато си спомня този момент от детството си. После усмивката ѝ изчезва. – Преместихме се оттам в къщата, в която майка ми живее сега, но аз все си мислех за онази гора, за къщата ни на дървото и за това как играехме там заедно. Понякога, когато бях сама в стаята си или пътувах с кола някъде, така потъвах в онези спомени, че изпитвах същите чувства, както преди години.

Тя слага с разперени пръсти ръце на гърдите си.

– Един ден отидох там – продължава Камрин. – Бях така свикнала с носталгията, че си помислих, че бих могла да усиля чувството, ако отида на мястото, където беше нашата къща на дървото, да седна на земята, където имах навика да седя, и да изпиша с пръчка в пръстта тайно съобщение за Коул, за да го прочете, ако отида там преди него. Обаче не беше същото, Андрю.

Наблюдавам я и я слушам внимателно.

– Не беше същото – повтаря замислена тя. – Бях много разочарована. И си тръгнах в този ден дори с по-голяма дупка в сърцето, отколкото беше, когато се запътих за там с намерение да я запълня. И всеки ден след това, винаги, когато се опитвах да си го представя както преди, не можех да го направя. Разруших този спомен с отиването си там. Без да си давам сметка, докато не стана твърде късно, в онзи ден замених този спомен с празнота.

Знам точно какво означава това чувство на носталгия. Мисля, че всеки го е изпитал в даден момент от живота си, но аз не започнах да разказвам за собствения си опит в това отношение. Вместо това просто продължавах да слушам.

– Цяла сутрин се опитвам да се накарам да повярвам, че всъщност ние не бяхме в тази стая. Че барът, в който бяхме снощи, не беше “Олд Пойнт”. Че тъжната новина за Еди беше само мой сън – тя ме гледа право в очите. – Искам да си тръгнем, преди да разруша и този спомен.

Тя е права. Абсолютно права.

Но аз започвам да се питам, ако…

– Камрин, а защо се опитваше да съживиш отново спомена? – не ми е приятно, но въпреки това го казвам. – Не си ли доволна от нещата такива, каквито са? Между нас?

Тя рязко повдига нагоре глава, а очите ѝ ме гледат с недоумение. Но после чер гите ѝ омекват и Камрин казва:

– Господи, не, Андрю – отдръпва се от прозореца и застава между разтворените ми крака. – Изобщо не става дума за това. Мисля само, че тъкмо защото дойдохме тук, аз подсъзнателно се опитвам да пресъздам едно от най-запомнящите се преживявания в живота ми.

Тя поставя и двете си ръце върху раменете ми, а аз я хващам от двете страни за кръста и вдигам очи към нея. Не бих могъл да изпитам по-голямо облекчение от отговора ѝ.

Усмихвам се, изправям се заедно с нея и казвам:

– Ами тогава да се омитаме оттук, преди мозъкът ти да се напълни с още какви ли не глупости.

Тя се смее.

Отдръпвам се от нея и веднага започвам да хвърлям нещата ни в саковете. После посочвам банята.

– Гледай да не забравиш нещо.

Усмивката ѝ става по-широка и тя веднага се втурва покрай мен в банята. Само след две трескави минути всичко е прибрано. Всеки от нас взема по един сак и по една китара и без да погледнем назад, излизаме от стаята. Никой дори не поглежда и към вратата на съседната стая, която не наехме този път. Когато слизаме долу във фоайето, отивам на рецепцията и моля да ми върнат парите, които бях предплатил за една седмица. Служителката взема кредитната ми карта и ми прехвърля обратно сумата, а аз ѝ връщам картите ключове.

Камрин чака нетърпелива до мен.

– Престани с тези глупости – нареждам ѝ аз, защото знам, че тя пак се връща към спомена.

Камрин леко се засмива и затваря за момент очи.

– Благодаря ви, че ни гостувахте в “Холдей Ин Ню Орлиънс” – казва служителката, когато се отдалечаваме от рецепцията. – Ще се радваме да ни посетите отново.

– “Холидей Ин” ли? – преструвам се аз. – Не, това са… апартаментите за посолствата в… Гълфпорт. Ами да, това е Мисисипи. Какво ви става, госпожо?

Изражението на служителката се променя и тя прави озадачена физиономия, но не казва нищо и ние излизаме от сградата.

Камрин започва да подскача веднага щом излизаме навън, и товари всичко в шевролета:

– Предлагам да минем направо покрай Ню Орлиънс, за да стигнем в Луизиана.

Всъщност не е чак толкова трудно, колкото си мислех, да си представим, че сме някъде, където не сме.

– Звучи добре – казвам и Затварям вратата на колата. – Можем да минем направо и покрай Галвестън, ако искаш.

– Не, трябва да отидем на гости на майка ти – казва тя. – След това можем да отидем където си поискаме.

Включвам на скорост и миг преди да тръгнем, казвам:

– Това обаче не означава, че не можем да спрем някъде по пътя за Галвестън.

Тя свива устни и кима в знак на съгласие.

– Това е вярно.

После ме поглежда така, като че ли иска да ми каже: “А сега да се махаме оттук.”

Поемаме по по-дългия път за излизане от Ню Орлиънс и се отправяме на северозапад през Батън Руж и Шривпорт, а след това през границата на щата Тексас и после в Лонгвю. Спираме да заредим в Тайлър и караме от там до Далас, където Камрин настоява да се отбием в Уест Вилидж, за “дъ съ приминя с шапка къту ковбойка” (думите бяха нейни, не мои).

– Ни мога дъ пътувам през Тексъс, без дъ съм ублечена къту тексаска – каза тя малко преди да се съглася да я заведа.

Лично аз не си падам по каубойски шапки и ботуши, но трябва да кажа, че много ѝ отиват.

Спираме за през нощта в Ла Грандж, където изпиваме по някое и друго питие и гледаме изпълнението на една голяма кънтри рок банда. Следващата нощ се мотаем в Джилис, където, разбира се, Камрин поязди механичния бик Ел Торо с онази секси каубойска шапка на главата. По-късно, когато се върнахме в хотела, каквото съм си похотливо копеле, се престорих на механичния бик и я оставих да ме поязди. Естествено, с каубойската шапка на главата.

Два дни по-късно, когато сме на около час път от Лъбок, отбиваме в страничната лента заради гръмнала гума. Трябваше да проверя и четирите гуми на бензиностанцията в Тайлър.