Спалнята на Натали е пълна противоположност на човек, маниакално обсебен на тема чистота. А това е още едно нещо, по което тя и аз напълно се различаваме. Аз подреждам дрехите си в гардероба по цветове. Тя оставя своите в коша при леглото си със седмици, преди да занесе всичките в пералнята да се изперат отново заради гънките. Аз бърша праха в стаята всеки ден. Мисля, че Натали изобщо не бърше праха в стаята си, освен ако броите за чистене избърсването на двата сантиметра прах от клавиатурата на лаптопа ѝ.

– Това ще ти стои идеално – казва Натали и ми показва тънка, тясна бяла туника с три четвърти ръкави с надпис “Scars on Broadway”^[17]отпред. – Тясна е и ще е чудесна за циците ти.

Слага туниката върху гърдите ми, за да види как ще ми стои.

Правя гримаса, недоволна от първия ѝ избор. Тя вдига учудена нагоре очи, а после свива рамене.

– Добре де – казва Натали и хвърля туниката върху леглото.

Бърка в гардероба и вади друга, която ми показва с широка усмивка, което е част от тактиката ѝ да ме накара да я харесам. Зъбатата ѝ усмивка ме кара да не отхвърля направо и този ѝ избор.

– Нямаш ли нещо, което да не е с някакъв случаен надпис отпред? – питам аз.

– Ама това е Брендън Бойд – вика тя и ме гледа с широко отворени очи. – Как може да не харесваш Брендън Бойд.

– Него самия си го бива – категорична съм аз, – но нямам намерение да му правя реклама върху гърдите си.

– Аз пък нямам нищо против да го разположа върху гърдите си – отвръща тя и с възхищение оглежда тясната туника с остро деколте, което много прилича на това, което се опита да ми предложи първоначално.

– Ами тогава ти я носи.

Тя ме поглежда и кима, сякаш да покаже, че обмисля идеята.

– Мисля, че ще го направя.

Сваля туниката, която е облякла, и я хвърля в коша за пране до гардероба, а носле намъква през главата си тази на Брендън Бойд и я изпъва върху огромните си цици.

– Добре ти стои – казвам аз и я наблюдавам как се възхищава от това, което вижда в огледалото под няколко различни ъгъла.

– Абсолютно си права – казва тя.

– Как ли би се почувствал Джаред Лето, ако види това? – подмятам шеговито.

Натали се смее, отмята назад дългата си тъмнокестенява коса и посяга към четката, за да я среши.

” – За мен той винаги ще бъде номер едно.

– Ами Деймън, твоето невъображаемо гадже?

– Престани – вика тя и ме поглежда чрез отражението си в огледалото. – Ако продължаваш да ме занасяш така за Деймън… – престава да се реши и се извръща към мен. – да не би да си падаш по Деймън?

Рязко отдръпвам назад глава и свивам вежди.

– Не, Нат! Какви ги говориш?

Натали се смее и продължава да се реши.

– Тази вечер ще ти намерим мъж. Това е, от което имаш нужда. Той ще оправи всичко.

Мълчанието ми веднага ѝ подсказва, че е отишла твърде далеч. Мразя, когато прави така. Защо някой непременно трябва да бъде с някого? Това е глупава заблуда и е наистина прекалено емоционален начин на мислене.

Тя оставя обратно четката за коса върху шкафа, обръща се към мен, присмехулното ѝ изражение изчезва и тежко въздъхва:

– Знам, че не биваше да го казвам… Виж какво, заклевам се да не говоря повече за това, става ли?

Вдига нагоре и двете си ръце, за да покаже, че се предава.

– Вярвам ти – качвам аз, отстъпвайки пред искреността ѝ.

Разбира се, знам също, че едно обещание не би я спряло напълно. Тя може и да не се опитва директно да ме прикачи към някого, но е достатъчно да даде знак с черните си мигли на Деймън за някого в заведението и той веднага ще е наясно какво се иска от него.

Обаче тяхната помощ не ми е нужна. Не искам да се захващам с никого.

– Ох! – казва Натали, завряла глава в гардероба. – Тази туника е идеална! Обръща се и ми показва една по-широка черна туника, отворена на раменете. Отпред има надпис: ГРЕШНИЦА.

– Купих я от, Дот Топик” – казва тя и я сваля от закачалката.

Тъй като не искам това избиране на дрехи да продължава безкрайно, свалям своята тениска и вземам туниката от нея.

– Черен сутиен – казва тя. – Добър избор.

Намъквам туниката и се поглеждам в огледалото.

– Нали? Кажи го – вика тя и застава широко усмихната зад мен. – Харесваш я, нали?

Само ѝ се усмихвам в отговор и поглеждам надолу, за да видя, че краят на дрехата едва покрива горната част на бедрата ми.

И чак тогава забелязвам, че на гърба има надпис СВЕТИЦА.

– Добре – казвам. – Наистина ми харесва – извръщам се към нея и строго я поглеждам, – но не чак толкова, че да продължа да ползвам и други неща от гардероба ти, така че не си прави илюзии. Доволна съм от моите хубави туники, които се закопчават догоре, така че много ти благодаря.

– Никога не съм казвала, че дрехите ти не са хубави, Кам – тя се хили и подръпва сутиена ми отзад. – Винаги изглеждаш страхотно, момиче… Ако не бях с Деймън, щях съвсем да хлътна по теб.

Оставам с отворена уста.

– Ама ти съвсем не си наред, Нат!

– Знам – вика тя, обръща се към огледалото и усещам дяволити нотки в гласа ѝ. – Обаче това е самата истина. Казвала съм ти го и преди и не се шегувам.

Аз само клатя глава, усмихвам се и вземам четката за коса от шкафа.

Някога, при едно краткотрайно скъсване с Деймън, Натали имаше интимна приятелка. Но тя твърди, че си пада много повече по чепове (думите са нейни, не мои), за да прекара живота си с жена. Натали не е курва… Ще ти издере лицето, ако я наречеш така, но със сигурност е нимфоманката, за която си мечтаят всички момчета.

– А сега ме остави да ти сложа грима – казва тя, когато заставаме при тоалетната масичка.

– Не!

Натали слага ръце на тънката си талия и ме поглежда с такива широко отворени очи, като че ли е майка ми, която току-що съм обидила.

– Искаш ли да е болезнено? – пита тя и сърдито ме поглежда.

Аз се предавам и се отпускам на стола пред масичката.

– Добре де – казвам аз и повдигам нагоре брадичката, за да ѝ дам пълен достъп до лицето си, което е станало бяло като платно. – Само гледай да не заприличам на миеща мечка, разбрахме ли се?

Тя хваща здраво брадичката ми.

– Я млъквай – сопва ми се Натали и напразно се мъчи да изглежда сериозна. – Майсторът има нужда от тишина, за да работи! Къде си мислиш, че се намираш, в някой салон за красота на Детройт ли?

Когато окончателно приключва с мен, изглеждам точно като нея, като изключим огромните цици и лъскавата ѝ тъмнокестенява коса. Русата ми коса изглежда така добре, че някои момичета биха дали куп пари в скъп фризьорски салон, за да изглежда по този начин и тяхната. И стига точно до средата на гърба ми. Признавам, че имам късмет с такава коса. Натали казва, че ще изглежда още по-добре, ако не я връзвам, затова я пускам. Нямам избор. Гледа ме много заплашително…

. А и след усилията ѝ не изглеждам като миеща мечка, въпреки че не жалеше грима за очи.

– Черни очи и руса коса – каза тя, когато започна да нанася гъстия, черен грим. – Много е секси.

Очевидно моите малки, отворени отпред сандали не ѝ вдъхват доверие и тя ме кара да ги събуя и да сложа чифт обувки с високи токчета, които пасват идеално на тесните ми дънки.

– Ти си направо една секси кучка – вика Натали и ме оглежда от главата до петите.

– А ти пък трябва да си ми много задължена, че ти позволих да ме направиш такава – казвам аз.

– Какво? Да съм ти задължена ли? – тя накланя рязко глава на една страна. – Не, скъпа, не си права. Ти си ми задължена, защото ще си прекараш чудесно и ще ме молиш да те водя там по-често.

Аз ѝ се усмихвам презрително.

– Съмнявам се в това – казвам, – но все пак ще ти повярвам и се надявам наистина да си прекарам добре.

– Така да бъде! – вика тя и намъква обувките си. – Хайде да се махаме оттук, Деймън ни чака.

ДBE

Стигнахме в “Подземието” точно на свечеряване, но преди това обиколихме с мощния пикал на Деймън разни къщи. Той спираше на паркинга, излизаше от колата и оставаше в сградите не повече от три-четири минути, а после не казваше и дума. Поне не и за какво беше влязъл или с кого беше говорил, т.е. обичайните неща, които биха ни накарали да приемем тези посещения за нормални. Но при Деймън нормалното и обичайното бяха нещо много по-различно. Обичам го до смърт. Познавам го почти толкова дълго, колкото и Натали, ала така и не можах да приема наркотичните му навици… Отглежда големи количества трева в сутерена си, но той самият не пуши марихуана. Всъщност никой освен мен и няколко от близките му приятели дори и не подозира, че такова страхотно гадже като Деймън Уинтърс отглежда трева, защото повечето от онези, които се занимават с това, имат вид на отрепки и често са с прически, които са били на мода някъде между 70-те и 90-те години. Деймън съвсем не прилича на отрепка – може да мине за по-малкия брат на Алекс Петифър^[18]. А и самият той казва, че не си пада по тревата. Не, изборът на Деймън е кокаинът и той отглежда и продава трева само за да плаща за пристрастеността си към него. Натали се преструва; че това. Което прави Деймън, е напълно безобидно. Знае, че той не пуши трева, твърди, че не е чак толкова вредна, и ако други хора искат да я пушат, за да се поотпуснат, тя не вижда нищо лошо в това, че Деймън им помага да го правят. Обаче отказва да повярва, че кокаинът го въодушевява повече от която и да било част на тялото ѝ.