– О, Боже Господи – казва и широко разтваря в недоумение очи. – Той е просто един мъж, Нат – отново засмуквам сламката. – Направо можеш да изпишеш “обсебена” на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.
– Занасяш ли ме? – изражението ѝ показва пълен шок. – Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? – обляга се назад в стола. – Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.
– През април спрях да го вземам.
– Какво? Защо?
– Защото е смешно – казвам с делови тон. – Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.
Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.
– Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така – сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си.
– Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.
Аз леко се подсмихвам.
– О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и лекарствата, t които се лекуват стотици най-различни диагнози? – повдигам леко вежди само колкото да ѝ покажа, че няма никаква представа за какво говори. Когато тя сбърчва нос, вместо да ми отговори, казвам: – Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това.
Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той става гневен още преди да завърша последното изречение. Често става така.
Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето и.
– Съжалявам – продължавам аз, почувствала се неловко за начина, по който ѝ се озъбих. – Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм малко объркана и имам известни емоционални проблеми, и че понякога мога да съм такава кучка…
– Понякога? – промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.
Това също се случва често.
Леко ѝ се усмихвам и аз.
– Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.
– Какви отговори да намериш? – ядосала съм я. – Кам – казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, – не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да вършиш неща, които те правят щастлива.
Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на психотерапевт.
– Знам, права си – отвръщам аз, но…
Натали ме гледа в очакване.
– Какво? Хайде, изплюй камъчето!
Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това, Колкото често потъвам в размисъл за живота, толкова пъти ме учудва всеки негов аспект. Питам се какво, по дяволите, правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти през целия си живот? Вчера си помислих: защо чувствам нужда да стана точно по същото време, като това от предишния ден, и да върша всичко както съм го правила ден по-рано. Защо? Кое принуждава към това хората, когато всъщност дълбоко в душата си всеки иска да се освободи от тази монотонния? Отмествам поглед от стената и гледам право в най-добрата си приятелка. Знам, че няма да разбере каквото се каня да кажа, но въпреки това – заради нуждата да го изрека – го казвам:
– Питата ли си се някога какво би било да поскиташ по света само с раница на гърба?
Лицето на Натали се отпуска.
– Ами, всъщност не. Може да е… ужасно.
– Е, помисли малко – казвам аз, навеждам се над масата и съсредоточавам цялото си внимание върху нея. – Само ти и една раница с няколко най-необходими неща. Няма сметки за плащане. Няма ставане по едно и също време, за да отидеш на работа, която мразиш. Само ти и светът пред теб. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден, кого ще срещнеш, какво ще обядваш или къде ще спиш – давам си сметка, че така се увличам във въображението си, че за миг може би и аз самата имам вид на обсебена.
– Караш ме да се чувствам странно – казва Натали и ме поглежда неспокойно. – Толкова ходене пеш, риск да те изнасилят, да те убият и да те захвърлят край някоя магистрала. А и това безкрайно ходене… – явно мисли, че започвам да се побърквам. – На какво ли се дължи всичко това? – пита тя и бързо смуква от сламката. – Звучи ми като криза на средната възраст. Та ти си само на двадесет – пак ме сочи с пръст, за да е по-убедителна: – А и едва ли си платила и една сметка през живота си.
Смуква нова глътка, чува се противно гъргорене.
– Може би не – отвръщам тихо и мислено си казвам: “но ще плащам, когато се преместя да живея при теб”.
– Така си е – казва тя и барабани с пръсти по чашата. – Всичко се цепи през средата… Я, почакай, не ме зарязваш, нали?
Изглежда като вцепенена и предпазливо мс поглежда.
– Не, още не съм се отказала. Идната седмица напускам къщата на майка ми и ще живея с една развратница.
– Кучка! – казва през смях тя.
Леко се усмихвам и отново се замислям за отминали неща, към които тя няма отношение, но въпреки това очаквам да има. Дори преди Иън да умре, винаги съм била склонна да мисля за необичайни неща. Вместо да седя и да си представям нови секспози като Натали – тя обикновено си ги фантазира за приятеля си Деймън, с когото са гаджета от пет години, аз мечтая за неща, които наистина имат значение, поне в моя свят. Как бих усещала въздуха в други страни върху кожата си, как мирише океанът, защо шумът от дъжда ме кара да се задъхвам. “Ти си потайно момиче”, ми е казвал неведнъж Деймън.
– Боже! – възкликва Натали. – Знаеш ли, ти си една странна загубенячка – клати глава със сламката между зъбите. – Хайде – казва внезапно Натали и става от масата, – не мога повече да понасям тези философски глупости, а и такива странни малки заведения като това те карат да се чувстваш още по-зле. Тази вечер отиваме в “Подземието”.
– Какво? Не, няма да ходя там.
– Напротив, ще отидеш – тя запраща празната си чаша в коша за боклук наблизо и ме хваща за ръката. – Този път ще дойдеш с мен, защото си най-добрата ми приятелка и няма пак да приема твоето “не” за отговор.
Усмивката ѝ със стиснати устни се е разтегнала по цялото ѝ леко загоряло лице.
Разбирам, че е сериозна. Винаги е такава, когато забележа този поглед в очите ѝ изразява едновременно голямо нетърпение и решителност. Може би ще е по-лесно този път просто да ида и с това да се свърши веднъж завинаги, иначе тя изобщо няма да ме остави на мира. Едно необходимо зло с такава упорита най-добра приятелка.
Ставам и мятам през рамо чантичката си.
– Още е само два часът – казвам аз.
Допивам остатъка от кафето с мляко и хвърлям празната чаша в същия кош за боклук.
– Е, да, ама първо ще ти вземем нещо ново за обличане.
– А, не – отказвам решително, докато тя ме извежда през стъклените врати навън сред свежия летен въздух. – Това, че се съгласих да дойда с теб в “Подземието”, е достатъчен компромис от моя страна. Отказвам да обикалям магазините. Имам достатъчно дрехи.
Натали ме хваща под ръка, докато вървим по тротоара покрай редицата броячи за паркиране. Усмихва се и ме поглежда.
– Е, добре. Тогава поне ще ме оставиш да те облека с нещо от моя гардероб.
– Какво му е лошото на моя?
Тя свива устни и прави физиономията: “защо изобщо ѝ задавам такъв смешен въпрос”.
– Ами че това е “Подземието” – отвръща тя, като че ли няма по-очевиден отговор, Е, добре. Има основание. С Натали може и да сме най-добри приятелки, но различията във вкусовете ни се забелязват веднага. Тя е момиче с предпочитание към рокерски стил и е луда по Джаред Лето[16] още от участието му във филма “Боен клуб”. Аз съм по-сдържана и рядко нося дрехи в черно, освен ако не съм на погребение. Не че Натали винаги се облича в черно или косата ѝ е с прическа емо, но тя никога не би се възхитила на нещо от моя гардероб, защото твърди, че в него всичко е твърде семпло. Аз пък се старая да бъда различна. Знам как да се обличам и съм сигурна, че привличам вниманието на мъжете, съдейки по начина, по който ми зяпат задника в любимите ми дънки. Никога не съм имала проблем с дрехите, които нося. Обаче “Подземието” е за хора като Натали и затова предполагам, че ще трябва да изтърпя за една вечер облекло като нейното, за да не бия на очи. Не се старая непрекъснато да съм в крак с модата. Никога не съм го правила. Обаче определено мога да стана такава за няколко часа, ако това ще ми помогне да се слея с обстановката, вместо да стана обект на дръзки погледи и да привличам вниманието.
