Ричард се огледа малко объркан.

— Да. Всеки може да има каквато си пожелае коса. Виж там.

Наведе се към нея и поставил ръката си близо до гърдите, посочи нещо.

— Онези жени там са съветници, някои от тях са с къси коси, други с дълги. Както предпочитат.

Погледна я с крайчеца на окото си.

— Теб да не би да те карат да си стрижеш косата?

Тя повдигна вежди към него.

— Не. Никой никога не ме е карал да си стрижа косата. Просто там, откъдето идвам, дължината на женската коса показва определено положение в обществото.

— Това означава ли, че ти си човек със значително положение?

Той смекчи въпроса си с игрива усмивка.

— Имам предвид, като гледам каква прекрасна дълга коса имаш.

На свой ред тя му отвърна с лека усмивка, в която обаче нямаше веселост.

— Така е според някои. Предполагам, че след тази сутрин ти също си си помислил нещо подобно. Всеки човек може да бъде само онова, което е, нито повече, нито по-малко.

— Добре, ако питам нещо, което не трябва да пита приятел, просто ме сритай.

Усмивката й се разтегли и на лицето й се изписа онази особена усмивка със затворени устни, която му беше направила такова силно впечатление преди. Усмивка на съпричастност. Той също се усмихна.

Обърна се към масата и откри едно от любимите си ястия, ребърца в пикантен сос, сложи няколко в малка бяла чинийка и й я подаде.

— Опитай първо от това. Любимо ми е.

Калан задържа чинията на една ръка разстояние, оглеждайки я подозрително.

— От какво месо са?

— Свинско — каза той малко изненадан. — Нали знаеш, от прасе. Опитай, това е най-вкусното нещо на масата, гарантирам ти.

Тя се успокои, приближи чинията към себе си и изяде съдържанието й. Самият Ричард изяде половин дузина, поглъщайки с наслада всяка хапка.

После сложи в чиниите им и малко наденички.

— Ето, опитай и тези.

На лицето й отново се изписа подозрение.

— Те от какво са?

— От свинско и говеждо, малко подправки, не знам точно какви. Защо? Да не би да има някои неща, дето не ги ядеш?

— Някои — отговори тя уклончиво, преди да изяде една наденичка. — Може ли малко зеленчукова супа, моля?

Той й сипа в изящна бяла купа със златна рамка, която размени с чинията й. Калан я пое с две ръце и я опита.

На лицето й се изписа усмивка.

— Хубава е, точно каквато я правя и аз, не мисля, че нашите две земи са чак толкова различни, колкото си мислиш.

Докато тя допиваше остатъка от супата си, Ричард, почувствал се по-добре след казаното от нея, взе дебела филия хляб, сложи върху нея няколко парчета пилешко и когато тя привърши със супата, взе купата от ръцете й и й подаде хляба. Тя го взе и без да спира да яде, се отправи към единия ъгъл на залата. Той остави купата и я последва, като пътьом стискаше някоя и друга ръка. Притежателите на ръцете хвърляха недоволни погледи на облеклото му. Когато стигна до празното място край една колона, Калан се обърна и го погледна.

— Би ли ми донесъл парче сирене?

— Разбира се, какво да бъде?

Тя огледа тълпата.

— Няма значение.

Ричард си проправи път обратно през навалицата до масата и избра две парчета сирене, като едното изяде по пътя обратно към нея. Тя го взе, когато той й го подаде, но наместо да го изяде, остави ръката си да се отпусне надолу покрай тялото и сиренето падна на пода, сякаш беше забравила, че го държи.

— Лош избор?

Тя отвърна с далечен глас:

— Мразя сирене.

Взираше се покрай него в една точка на другия край на залата.

Ричард се намръщи.

— Защо тогава го поиска?

В гласа му се долавяше раздразнение.

— Продължавай да ме гледаш — каза тя, като отново спря погледа си на него. — Зад теб в другия край на залата има двама души. Наблюдават ни. Исках да разбера дали гледат мен или теб. Когато те изпратих до масата, те проследиха дотам и обратно. Не обърнаха никакво внимание на мен. Така че следят теб.

Ричард постави ръцете си на раменете й и я завъртя, за да може да погледне сам. Плъзна поглед над главите на хората към отдалечения край на залата.

— Това са двама от помощниците на Майкъл. Познават ме. Вероятно се чудят къде съм бил и защо изглеждам толкова ужасно.

Той се вгледа в очите й и каза тихо, така че никой да не ги чуе:

— Всичко е наред, Калан, успокой се. Онези четиримата от сутринта са мъртви. Вече си в безопасност.

Тя поклати глава.

— Ще последват и други неща. Не трябва да оставам с теб. Не бих искала да подлагам живота ти на опасност. Ти си приятел.

— Няма начин друга четворка да те проследи, не и след като вече си тук, в Града на елените. Невъзможно е.

Беше достатъчно добре запознат с изкуството на проследяването, за да бъде сигурен в думите си.

Калан закачи с пръста си яката му и го придърпа към себе си. В зелените й очи проблесна искрица на застрашителна нетърпимост.

Гласът й се превърна в бавен, пронизителен шепот.

— Когато напуснах земята си, петима магьосници скриха следите ми със заклинания, така че никой да не знае накъде съм тръгнала и да не може да ме проследи, а след това се самоубиха, за да не може никой да ги накара да проговорят! — тя гневно скръцна със зъби, очите й се навлажниха. Започна да трепери.

Магьосници! Ричард се вцепени. Най-накрая си пое въздух и внимателно махна ръката й от ризата си, поемайки я в двете си ръце, гласът му едва се чуваше сред глъчката.

— Съжалявам.

— Ричард, боя се до смърт!

Калан трепереше все по-силно.

— Ако днес не те бях срещнала, нямаш представа какво щеше да стане с мен. Смъртта щеше да бъде най-доброто, което можеше да ми се случи. Не знаеш нищо за тези хора.

Тя се затресе неистово, без да се опитва да овладее страха си.

Кожата по ръцете му настръхна. Леко я премести зад колоната, където не можеха да ги видят.

— Съжалявам, Калан. Нямам представа за какво говориш. Ти знаеш поне малко за нещата, докато аз нямам абсолютно никаква представа. Също съм уплашен. Днес на скалата… Никога не съм изпитвал подобен страх. И всъщност не направих нищо, което би могло да ни спаси.

Ричард видя колко е уплашена и това му даде сили да се опита да я успокои.

— Това, което направи — каза тя, като с усилие изричаше гласно думите, — беше достатъчно. Достатъчно, за да ни спаси. Без значение колко нищожно си мислиш, че е, то беше достатъчно. Ако не ми беше помогнал… Не бих искала моето присъствие да ти навлече неприятности.

Той стисна ръката й по-здраво.

— Няма. Имам приятел, Зед. Може би той ще знае какво да направим, за да си в безопасност. Малко е странен, но е най-умният човек, който познавам. Ако има някой, който знае какво трябва да направим, това е Зед. Щом можеш да бъдеш проследена навсякъде, тогава няма къде да избягаш. Те ще те открият. Нека те заведа при Зед. Веднага след като Майкъл произнесе речта си, ще отидем у дома. Ще можеш да поседиш срещу огъня, а на сутринта ще те заведа при Зед.

Той се усмихна и посочи с брадичка към близкия прозорец.

— Погледни.

Тя се обърна и видя Чейс да стои вън до един висок, заоблен в горната си част прозорец. Граничният надзирател я погледна през рамо и й намигна, усмихвайки се топло, преди да приключи с огледа на района.

— За Чейс четворката би била просто забавление. Докато се оправя с тях, би ти разказал някоя наистина сериозна случка. Откакто му казахме за мъжете, те наблюдава.

Това предизвика у нея вяла усмивка, която бързо се изпари.

— Има и още нещо. Мислех, че в Западната земя ще съм в безопасност. Така трябваше да бъде. Ричард, аз можах да премина границата единствено защото беше използвана магия. — Тя все още трепереше, но вече започваше да възвръща контрола над себе си, окуражавана от Ричард.

— Не зная как тези четиримата са я преминали. Това не би трябвало да е възможно. Дори не би трябвало да знаят, че съм напуснала Средната земя. Нещо е променило правилата.

— Ще се заемем с това утре. Засега си в безопасност. Освен това би отнело дни на друга четворка да стигне до тук, нали така? Това ще ни даде възможност да измислим нещо.