Ричард се огледа, но не видя нито един. Знаеше, че това не означава нищо. Ако граничен надзирател не желаеше да бъде забелязан, можеше да стои под носа ти и пак да не можеш да го видиш.

Докато гледаше как очите на Ричард сноват наоколо, Чейс барабанеше с пръсти по дръжката на ножа.

— Момчетата ми са тук, повярвай ми.

— Добре де, а откъде знаеш, че Майкъл греши, ами убийството на бащата на Първия съветник и цялата тая история?

Чейс го погледна възможно най-възмутено.

— Познавам цялата измет на Западната земя. Няма никакъв заговор. Може би щяхме да се позабавляваме, ако имаше, но ми се струва, че съм просто част от декора. Майкъл нареди да стоя така, че да ме виждат.

Изражението на лицето му стана по-сурово.

— А що се отнася до убийството на баща ти, ами Джордж Сайфър и аз помним толкова отдавнашни времена, толкова отдавнашни, когато ти още не си бил роден, времената от преди границата. Той беше добър човек. Гордеех се, че мога да го нарека приятел.

В очите му проблесна гняв.

— Вече поизкълчих някой и друг пръст.

Той премести тежестта на другия си крак, хвърли още един поглед наоколо и след това спря отново зловещото си изражение върху Ричард.

— Здраво ги поизкълчих. Достатъчно, че да накарам притежателите им да кажат и майчиното си мляко, ако се наложи. Никой не знае абсолютно нищо и, повярвай ми, ако знаеше, щеше да бъде щастлив да посъкрати разговора ни. За първи път ми се случва да няма кого да преследвам и да не мога да надуша абсолютно никаква следа.

Той сви рамене и усмивката му се върна на лицето, щом погледът му се плъзна по Ричард, оглеждайки го от главата до петите.

— Като говорим за измет, ти какви си ги вършил? Приличаш на някой от моите клиенти?

Ричард погледна Калан, след това отново Чейс.

— Бяхме високо горе в Старата гора — той сниши глас. — Нападнаха ни четирима мъже.

Чейс повдигна вежда.

— Да познавам някой от тях?

Ричард поклати глава.

Чейс се намръщи.

— И какво стана с тия четиримата, след като ви нападнаха?

— Нали знаеш пътеката, която пресича Отвесната скала?

— Разбира се.

— Лежат на камъните под нея. Ще трябва да си поговорим.

Чейс отпусна рамене и се вгледа в двамата.

— Ще хвърля един поглед — той сключи вежди. — Как го направихте?

Ричард размени бърз поглед с Калан, после пак се обърна към граничния надзирател.

— Мисля, че добрите духове ни помогнаха.

Чейс хвърли по един подозрителен поглед и на двамата.

— Така ли? Ами, май ще е по-добре да не казваш това на Майкъл точно сега. Не мисля, че той вярва в добри духове.

Чейс внимателно се вгледа в лицата им.

— И ако решите, че имате нужда, вие двамата елате да преспите в къщи. Там ще сте в безопасност.

Ричард си помисли за многобройната челяд на Чейс, която със сигурност не желаеше да излага на опасност, но, от друга страна, не искаше да спори, така че просто кимна.

— По-добре да влезем вътре. Убеден към, че Майкъл тъгува за мен.

— Минутка само, има още нещо — каза Чейс. — Зед иска да те види. Много е разтревожен. Казва, че било много важно.

Ричард хвърли един поглед нагоре към небето и видя същия змиевиден облак.

— Мисля, че аз също искам да го видя.

Обърна се и се приготви да върви.

— Ричард — каза Чейс и го погледна така, че всеки друг би замръзнал на мястото си, — кажи ми какво правеше толкова високо в Старата гора?

Ричард не се смути.

— Същото каквото и ти — опитвах се да надуша следа.

Суровото изражение на Чейс омекна и на лицето му се изписа нещо подобно на усмивка.

— И надуши ли нещо?

Ричард кимна, показвайки наранената си червена ръка.

— И даже хапе.

Ричард и Калан се обърнаха и потънаха в тълпата от хора, които влизаха в къщата, като прекосяваха порталната врата и се отправяха по белите мраморни коридори към изящната централна зала за гости. Мраморните стени и колони излъчваха зловеща студенина там, където падащите отгоре слънчеви лъчи ги докосваха. Ричард винаги бе предпочитал топлината на дървото, докато Майкъл поддържаше мнението, че всеки може да отиде в гората и да си направи каквото си поиска от дърво, докато с мрамора било друго, ако искаш мрамор, ще трябва да наемеш много хора, живеещи в дървени къщи, да работят за теб. Ричард си спомни времето, когато майка им бе все още жива и двамата с Майкъл си играеха в прахоляка, правейки къщи и крепости от клечки. Тогава Майкъл му помагаше. Толкова се нуждаеше от помощта на брат си сега.

Хора, които Ричард познаваше, го поздравяваха с ледена усмивка или бързо ръкостискане. Калан идваше от друга земя, така че той остана изненадан колко добре се чувства тя сред всички тези знатни особи. Мина му мисълта, че сигурно и тя е някаква важна личност. Маловажните хора не са преследвани от хайки убийци.

Беше му трудно да се усмихва на всички. Ако слуховете за неща, идващи откъм границата, се окажеха верни, то тогава Западната земя беше в опасност. Хората, живеещи в покрайнините на Града на елените, вече се страхуваха да излизат нощем и разказваха истории за полуизядени трупове. Ричард се опитваше да ги убеди, че това са трупове на хора, умрели от естествена смърт, а след това намерени и разкъсани от диви животни. Подобни неща се случваха непрекъснато. Отвръщаха му, че са се появили някакви чудовища, слизащи от небето. Той смяташе всичко това за суеверни безсмислици.

До този момент.

Дори сред толкова много хора Ричард беше самотен. Беше объркан и не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне. Калан бе единствената, която му помагаше да се чувства по-добре, но в същото време изпитваше страх от нея. Битката при скалата го ужаси. Щеше му се да я вземе със себе си и да се махнат.

Зед сигурно знаеше какво трябва да се направи. Преди границата е живял в Средната земя, макар никога да не говореше за това. А после и онова потискащо чувство, че всичко, което се случва, има връзка със смъртта на баща му, а смъртта на баща му пък е свързана с тайните на Ричард, тайните, с които го бе натоварил баща му, единствено него.

Калан постави ръка на рамото му.

— Ричард, съжалявам, не знаех… за баща ти. Съжалявам.

След ужасните неща, които се бяха случили днес, той почти беше забравил за това, докато Чейс не го подсети. Почти. Леко сви рамене.

— Благодаря.

Изчака, докато покрай тях мине една жена, облечена в рокля от синя коприна с бели копринени волани около врата, на ръкавите и на гърдите. Докато тя минаваше, той заби поглед в земята, за да не се налага да отвръща на усмивката й, в случай че има такава.

— Беше преди три седмици.

Той й разказа накратко за случилото се. Калан го изслуша със съчувствие.

— Съжалявам, Ричард. Може би предпочиташ да останеш сам.

Той се насили да се усмихне.

— Не, всичко е наред. Бях сам достатъчно дълго време. Добре е да имаш приятел, с когото да поговориш.

Тя леко му се усмихна, кимна и двамата продължиха да си пробиват път през тълпата. Ричард се чудеше къде ли е Майкъл. Стори му се странно, че не се е появил още.

Макар вече да не му се ядеше, знаеше, че Калан не е слагала нищо в устата си от два дни. Той оцени забележителната й способност за самоконтрол, при положение, че наоколо имаше толкова много вкусотии. Апетитните миризми започнаха да променят мнението му, че не е гладен.

Наведе се към нея:

— Гладна ли си?

— Много.

Заведе я до една дълга маса, отрупана с подредена в редици храна. Върху нея имаше огромни димящи подноси с наденички и меса, варени картофи, няколко вида сушена риба, печена риба, пиле, пуйка, купчини сурови зеленчуци, нарязани на ивици, големи супници зелева супа с наденички, лучена супа, зеленчукова супа, плата с хлябове, сирена, плодове, сладкиши, кейкове, бурета с вино и бира. Прислужниците непрекъснато сновяха напред-назад, като внимаваха блюдата да не се изпразват.

Калан внимателно ги огледа.

— Някои от момичетата, които сервират, са с дълги коси. Това позволено ли е?