— Казвам се Ричард Сайфър. Това е Калан Амнел, моя приятелка.

Жената се вгледа с белите си очи в лицето му. Той нямаше представа дали тя вижда, не знаеше дали изобщо е възможно. Жената се обърна към Калан. С дрезгавия си глас й каза няколко думи на език, който Ричард не разбираше. Очите на Калан задържаха тези на старицата, после тя леко се поклони на Ейди с глава.

Беше поздрав. Поздрав, изразяващ уважение. Ричард не успя да различи думите Калан или Амнел никъде в него. Косъмчетата по тила му настръхнаха.

Обръщение към Калан по звание.

Достатъчно дълго време беше прекарал с Калан, за да знае, че когато тя застане с изправен гръб и повдигната назад глава, е нащрек. На четири очи. Ако беше котка, гърбът й би се извил на дъга, козината й би настръхнала. Двете жени се изследваха една друга; за момент разликата във възрастта им изчезна. Преценяваха качества, невидими за него. Пред Ричард стоеше жена, която можеше да ги нарани, той знаеше, че в този случай мечът е безсилен.

Ейди се обърна отново към Ричард.

— Изкажи с думи нуждата си, Ричард Сайфър.

— Трябва ни помощта ти.

Главата на Ейди се килна напред.

— Истина.

— Двамата ни приятели са ранени. Единият, Дел Брандстоун, ми каза, че ти е приятел.

— Истина — повтори още веднъж Ейди с дрезгавия си глас.

— Един друг човек в Южния град ни каза, че може би ще успееш да им помогнеш. В знак на благодарност ти донесохме малко провизии. Ние решихме, че би било честно да ти предложим нещо в замяна.

Ейди се наведе напред.

— Лъжа! — Тя тропна веднъж с патерицата си по земята. И Ричард, и Калан отскочиха малко назад.

Ричард не знаеше какво да каже. Ейди изчака.

— Вярно е. Провизиите са тук. — Той се извърна леко, посочвайки коня на Чейс. — Ние си помислихме, че би било честно…

— Лъжа! — Ейди тропна още веднъж.

Ричард скръсти ръце, започваше да се ядосва. Приятелите му умираха, а той си играеше игрички с тази жена.

— Кое е лъжа?

— „Ние“ бъде лъжа. — Тя още веднъж удари с патерица по замята. — Ти бъде този, който помисли да вземе провизии. Ти бъде онзи, който реши да ги донесе. Не ти и Калан. Ти. „Ние“ бъде лъжа. „Аз“ бъде истина.

Ричард отпусна ръце покрай тялото си.

— Каква е разликата? „Аз“, „ние“, какво значение има?

Тя го гледаше втренчено.

— Един бъде истина, „ние“ бъде лъжа. Колко повече разлика може?

Ричард отново скръсти ръце пред гърдите си и се намръщи.

— На Чейс сигурно му е било много трудно да ти разказва историите си.

Леката усмивка на Ейди се върна на лицето й.

— Истина — кимна тя. Наклони се още малко напред и махна с ръка. — Внеси приятелите си вътре.

Тя се обърна, сложи патерицата под мишницата си и тръгна към къщата. Ричард и Калан се спогледаха и се заеха да вдигат Чейс, като най-напред го отвиха. Ричард накара Калан да го хване за краката; самият той взе по-тежката половина. Веднага щом го внесоха през вратата, Ричард разбра защо я наричаха царицата на костите.

Вътре имаше кости с най-различна големина, те се открояваха ясно върху тъмните стени. Кости покриваха стените от горе до долу. На едната имаше лавици, отрупани с черепи. Черепи на непознати за Ричард зверове. Повечето изглеждаха страховито, с дълги извити зъби. Добре поне, че няма човешки, помисли си той. Някои кости бяха нанизани на гердани. Някои бяха превърнати в предмети за бита, декорирани с кожи и цветни мъниста. Върху стената около тях с тебешир бяха изписани кръгове. В ъгъла се валяха купчини кости, очевидно непотребни. Тези по стената бяха внимателно подредени, помежду им имаше достатъчно място, за да се подчертае важността на всяка от тях. Над камината висеше ребро, дебело колкото ръката на Ричард, дълго колкото човешки ръст, по дължината му бяха издълбани непознати нему знаци. Около реброто имаше толкова много оглозгани кокали, че Ричард се почувства като в търбуха на мъртъв звяр.

Докато оставяха тялото на Чейс, главата на Ричард се оглеждаше на всички страни. От Калан, Чейс и Ричард капеше дъждовна вода. Ейди се наведе над Чейс. Беше не по-мокра от костите в къщата. До преди малко се разхождаше отвън под дъжда и въпреки това беше суха. Ричард подложи под съмнение правилността на решението си да дойдат тук. Ако Чейс не му беше казал, че Ейди е негова приятелка, никога не би дошъл.

Погледна Калан.

— Отивам за Зед — беше по-скоро въпрос, отколкото изявление.

— Ще ти помогна да пренесем провизиите — каза тя, хвърляйки поглед на Ейди.

Ричард внимателно постави Зед в краката на царицата на костите. Двамата с Калан натрупаха провизиите на масата. Когато свършиха, се дръпнаха назад и застанаха до приятелите си, от другата страна на Ейди, като крадешком оглеждаха костите. Ейди гледаше Зед и Чейс.

— Кой бъде този? — попита тя, посочвайки Зед.

— Зедикус Зу’л Зорандер. Мой приятел — каза Ричард.

— Магьосник! — сопна се Ейди.

— Мой приятел! — изкрещя Ричард, без да сдържа гнева си.

Ейди спокойно го погледна с белите си очи, а той отклони поглед. Зед щеше да умре, ако не му се помогнеше, а Ричард нямаше желание да допусне това да се случи. Ейди се наведе напред към Ричард и постави набръчканата си ръка разтворена върху корема му. Малко изненадан, той я гледаше, без да помръдва, докато тя движеше ръката си бавно в кръг, като че търси нещо. Изправи се и внимателно я скръсти около другата си ръка върху патерицата. Тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка, вдигна поглед.

— Справедливият гняв на истинския Търсач. Добре — погледна към Калан. — Няма защо да се плашиш от него, дете. Това бъде гневът на истината. Това бъде гневът на зъба. Добрият няма от какво да се бои. — С помощта на патерицата си тя направи няколко стъпки към Калан. Постави ръката си върху нейния корем и повтори същата процедура. Когато свърши, се облегна върху патерицата и кимна. Погледна Ричард.

— Тя притежава огъня. Гневът гори и в нея. Но това бъде гневът на езика. Трябва да се страхуваш от него. Всички трябва да се страхуват от него. Бъде опасно, ако някога тя го пусне навън.

Ричард погледна Ейди подозрително.

— Мразя загадките; остава твърде много място за погрешна интерпретация. Ако имаш да ми казваш нещо — кажи го.

— Кажи го — подигра му се тя. Стисна очи. — Какво бъде по-силно, зъбите или езикът?

Ричард си пое дълбоко въздух.

— Отговорът очевидно е зъбите. Затова избирам езика.

Ейди го погледна неодобрително.

— Понякога езикът ти се движи, без да трябва. Укроти го — сухо му заповяда тя.

Малко пообъркан, Ричард замълча.

Ейди се усмихна и кимна.

— Виждаш ли?

Ричард се намръщи.

— Не.

— Гневът на зъба бъде предизвикан чрез контакт. Насилие чрез докосване. Битка. Магията на Меча на истината бъде магията на гнева на зъба. Раздира. Къса. Гневът на езика не се нуждае от никакво докосване, но той бъде предизвикан по същия начин. Реже също толкова бързо.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Ричард.

Ейди се пресегна, дългият й пръст се изпружи към него и леко го докосна по рамото. В главата му моментално се появи видение, видение за един спомен: споменът за предишната нощ. Видя мъжете в хана. Стоеше пред тях с Калан и те бяха готови да нападнат. Той посегна към Меча на истината, готов на необходимата, за да ги спре, жестокост, знаейки, че ако няма кръв, обидата няма да бъде измита. После видя до себе си Калан, която говореше с тълпата, възпираше ги, задържаше ги с думите си, прекарваше език през устните си, внушаваше смисъл без говор. Тя отнемаше огъня им, обезоръжаваше развратниците, без да ги докосва; правеше това, което мечът не би могъл да направи. Ричард започна да разбира думите на Ейди.

Ръката на Калан рязко се издигна и хвана Ейди за китката, като я отдалечи от Ричард. В очите й имаше заплаха, което не направи впечатление на Ейди.

— Заклела съм се да защитавам живота на Търсача. Не зная какво правиш. Прости ми, ако преигравам; това не е знак на неуважение, но не бих си простила, ако се проваля. Прекалено голям е залогът, който съм направила.