Бил положи Зед на носилката, докато Калан обръщаше Ранди. Едното му око беше подуто. Дъждът плющеше по лицето му. Той простена. Щом видя Калан с читавото си око, се ухили. Успокоена, че не е ранен лошо, тя бързо го притисна до себе си и му помогна да се изправи.

— Той се нахвърли върху мен — започна да се оправдава Ранди. — Съжалявам.

— Ти си един храбър младеж. Няма за какво да съжаляваш. Благодаря ти, че ни помогна. — Тя се обърна към Бил: — И на теб също.

Той се усмихна и кимна. Бързо покриха Зед и Чейс с одеялата и непромокаемите покривала, след което натовариха багажите си. Бил ги уведоми, че провизиите за Ейди вече са вързани за коня на Чейс. Ричард и Калан се метнаха на седлата. Тя хвърли на Ранди сребърната монета.

— Плащането при доставката, както се споразумяхме — каза му тя. Той хвана монетата и се ухили.

Ричард се наведе, стисна ръцете на Ранди и горещо му благодари, след което ядосано посочи Бил.

— Ти! Искам да впишеш всичко в тефтера си. Включително щетите, плюс времето и проблемите, дори надписите за гробовете. Искам да добавиш и разумна сума за това, че спаси живота ни. Ако съветът не желае да ти плати, кажи им, че си спасил живота на брата на Първия съветник, кажи им още, че Ричард Сайфър е казал, че ако не платят, той лично ще вземе главата на шефа им и ще я набие на кол пред къщата на брат си!

Бил кимна и смехът му заглуши плющенето на дъжда. Ричард дръпна юздите на коня си, за да го укроти, тъй като нетърпелив да потегли, той се въртеше на място. Протегна ръка към падналия в безсъзнание мъж в калта. Беше бесен.

— Единствената причина да не го убия е, че той уби човек, по-лош от самия него, и по този начин неволно може би спаси живота на Калан. Но е виновен за убийство, както и за опити за убийство и за изнасилване. Предлагам да го обесите, преди да се е свестил.

Бил го погледна решително:

— Считай, че е направено.

— Не забравяй какво ти казах за границата. Чакат ви неприятности. Пази се сам.

Бил задържа погледа си върху Ричард и постави косматата си ръка около раменете на сина си.

— Няма да забравим — ъгълчетата на устата му се извиха в лека усмивка. — Да живее Търсачът.

Ричард го погледна изненадан, после се ухили. Усмивката му потисна част от бушуващия в него гняв.

— Когато те видях за първи път — каза Ричард, — си помислих, че не си лош човек. Разбирам, че не съм сбъркал.

Ричард и Калан вдигнаха качулките си и пришпориха конете в мрачния дъжд към царицата на костите.

Дъждът набързо погълна светлините на Южния град и остави пътниците сами да налучкват пътя си в тъмнината. Конете на Чейс внимателно подбираха пътя си надолу по пътеката; обучени от надзирателите да се справят с подобен род дейности, те вършеха страхотна работа в тези неблагоприятни условия. Зората упорито се бореше за надмощието на светлината в настъпващия ден. Ричард знаеше, че слънцето трябва вече да е изгряло, но светът все още висеше полуосветен на границата между деня и нощта, беше призрачна утрин. Дъждът охлади бушуващия му гняв.

Двамата с Калан знаеха, че последният от четворката се мотае на свобода някъде наоколо и се взираха във всяко движение, готови да открият потенциална опасност. Знаеха, че рано или късно той ще ги нападне. Нямаха представа обаче кога точно и това ги разконцентрираше. Тревога, породена от думите на Бил, че двамата им приятели няма да изкарат дълго, гризеше душевното му спокойствие. Ричард не знаеше какво ще прави, ако тази жена, Ейди, не можеше да помогне. В такъв случай двамата им приятели щяха да умрат. Не можеше да си представи живота без Зед. Свят без неговите номера, без помощта и утехата му би бил мъртъв свят. Установи, че само при мисълта за такава развръзка в гърлото му засяда буца. Зед би му казал да не се тревожи за онова, което може да се случи, а за онова, което вече се е случило.

Но то изглеждаше почти толкова мрачно. Баща му беше убит. Мрачният Рал беше на път за открие всичките кутии. Двамата по-стари приятели на Ричард бяха с единия крак в гроба. Той остана сам с една жена, която обичаше, а не трябваше да обича. Тя не искаше да му открие тайните си, държеше ги заключени.

Знаеше, че в главата й се води непрестанна битка за това. Понякога тя чувстваше, че той се приближава до нея, и тогава Ричард виждаше болката и страха в очите й. Скоро щяха да бъдат в Средната земя, където хората знаеха коя е тя. Той искаше тя сама да му го каже; не желаеше да го научи от някой непознат. Ако това не станеше скоро, щеше да се наложи сам да я попита. Независимо от факта, че подобно действие е в разрез с принципите му, щеше да се наложи да го направи.

Потънал дълбоко в мислите си, той не разбра как са минали повече от четири часа, откакто се движеха по пътеката. Гората беше подгизнала от дъжд. Дърветата висяха тъмни и оклюмали в мъглата; мъхът по стволовете им беше гъст и сочен. Закрепваше се по кората или се събираше, зелен и шуплест, на кръгли купчинки по земята. Лишеите по скалите блестяха на влагата в яркожълто и ръждиво. На места пътеката се беше превърнала във временна река от стичащата се дъждовна вода. Тя се плискаше в коловете от носилката на Зед, която се удряше в камъни и корени, при което главата на стареца се мяташе от едната на другата страна. Краката му минаваха на сантиметри от водата, когато пресичаха наводнените ручеи.

В тишината Ричард надуши сладкия мирис на огън. На брези. Установи, че пейзажът около тях се е променил. Уж приличаше на този, през който вървяха вече часове, а в същото време беше различен. Дъждът падаше плавно, сякаш тихо се покланяше на гората. Имаше нещо свещено в това място. Почувства се като натрапник, нахлул в необезпокояван от векове мир. Искаше да каже нещо на Калан, но си помисли, че говоренето тук е светотатство. Разбра защо хората от хана не се приближаваха насам; просташкото им присъствие би осквернило местността.

Приближиха до къща, която дотолкова съответстваше на околността, че беше почти невидима от пътеката. От комина се виеше тънка струйка дим, който се изгубваше в мъглата. Дървените стени бяха извехтели от старост, по цвят пасваха на близките дървета, единствено земята беше по-различна. Къщата сякаш израстваше от земята, заобиколена от високи дървета, които сякаш я пазеха. Покривът беше покрит с безразборно нахвърляна папрат. Над вратата имаше един по-малък, разнебитен навес, покриващ малката веранда, която побираше не повече от двама-трима души. На предната стена на къщата се виждаше квадратен прозорец с четири стъкла, а на страничната — още един. Пердета нямаше.

Отпред растеше групичка папрати, които се накланяха и кимаха, обстрелвани от капките вода, падащи от дърветата над тях. Мъглата превръщаше характерния им бледозеленикав цвят в яркозелен. Между тях минаваше малка пътечка.

В средата на папратите, в средата на пътечката стоеше висока жена, по-висока от Калан, но не колкото Ричард. Беше облечена в проста светлокафява рокля от грубо платно, с червени и жълти знаци и декорации по врата. Имаше хубава права коса, смесица от черно и сиво, сресана на път по средата, спускаща се надолу покрай здравите й челюсти. Възрастта не беше отнела красивите черти от изнуреното й лице. Подпираше се на патерица. Имаше само един крак.

Очите й бяха абсолютно бели.

— Аз бъда Ейди. Кои бъдете вие? — гласът й беше пресипнал, гърлен, дрезгав, по гърба на Ричард преминаха тръпки.

— Четирима приятели — каза Ричард с уважение. Лекият дъждец почукваше приглушено, меко. Ричард изчака.

Лицето й беше покрито от изящни бръчки. Тя взе патерицата изпод рамото си и се подпря на нея, като скръсти двете си ръце отгоре й. Тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка.

— Един приятел — дрезгаво каза тя. — Трима опасни хора. Аз реша дали те бъдат приятели. — Тя леко кимна на себе си.

Ричард и Калан се спогледаха. Той застана в защитна позиция. Почувства се някак неловко там горе на коня си, сякаш показваше неуважение към жената долу, с която разговаряше. Скочи от седлото, Калан последва примера му. С юздите на коня в ръка пристъпи пред животното, Калан застана до него.