Стигнаха в Южния град преди мръкнало. Той представляваше сбирщина от разнебитени постройки и къщи, закрепили разкривените си силуети между дъбовете и брезите, готови аха-аха да обърнат гръб на пътя, на питанията, на добродетелните погледи. Изглежда нито една от тях не беше боядисвана никога. Някои бяха закърпени с ламаринени парчета и силният дъжд барабанеше по тях. В центъра на всичко това имаше магазин, а до него се виждаше сграда на два ката. Непохватно издялан надпис обявяваше, че това е хан, но не посочваше как се казва. От прозорците на първия етаж се виждаше жълта светлина от лампи и това беше единственият цвят, различен от сивотата на деня и сградата. Отстрани, подобно на стар пияница, лежеше цяла купчина боклук, а вратата на съседната къща съчувствено стоеше килната на една страна.

— Не се отделяй от мен — каза Ричард, докато слизаха от конете. — Хората тук са опасни.

Калан се усмихна загадъчно с крайчеца на устата си.

— Свикнала съм с такива като тях.

Ричард се зачуди какво ли значеше това, но не попита.

Когато се появиха на прага, разговорите заглъхнаха и всички лица се обърнаха към тях. Мястото беше такова, каквото Ричард очакваше. Газени лампи осветяваха една стая, изпълнена с лютив цигарен дим. Безразборно разхвърляните маси бяха от груб материал, някои представляваха просто плот, поставен върху варел. Столове нямаше, само пейки. Вляво се виждаше затворена врата, вероятно водеща към кухнята. Вдясно, в мрака, имаше стълба без перила към стаите за гости. Дървеният под беше набразден от множество пътечки, върху които се забелязваха тъмни петна и локвички.

Вътре се беше събрала сбирщина от трапери, пътници и разбойници. Мнозина с неподдържани бради. Повечето огромни. Миришеше на бира, дим и пот.

Калан стоеше гордо изправена до Ричард; не беше от жените, които се плашат лесно. Ричард си помисли, че може би в случая трябваше. Сред тая сган тя изглеждаше като златен пръстен на ръката на просяк. Поведението й внесе повече от смут сред мъжете.

Когато свали качулката си, навсякъде се появиха ухилени физиономии, разкриващи богата колекция от криви и липсващи зъби. Зажаднелите погледи на мъжете не подхождаха на усмивките им. На Ричард му се прииска Чейс да е с тях.

Някакво неясно чувство му подсказа, че ще си имат неприятности.

Един здравеняк се запъти към тях и се спря. Носеше риза без ръкави и престилка, която изглеждаше така, сякаш никога не е била бяла. Горната част на лъскавата му бръсната глава отразяваше светлината от лампите, а къдравата окосменост по здравите му ръце се състезаваше с гъстотата на брадата му. Обърса ръцете си в един мазен парцал, който веднага след това хвърли през рамото си.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита сухо. Докато чакаше отговор, запремята в устата си клечка за зъби.

Ричард му отвърна с естествения си глас и поглед, като по този начин му показа, че не иска неприятности.

— Има ли лечител в града?

Съдържателят плъзна поглед към Калан, после обратно към Ричард.

— Не.

Ричард забеляза как той, за разлика от останалите мъже, огледа Калан. Това беше важна информация за него.

— В такъв случай бихме желали стая — той сниши глас. — Отвън има двама наши ранени приятели.

Мъжът извади клечката от устата си и скръсти ръце.

— Не искам никакви проблеми.

— Нито пък аз — каза Ричард откровено заплашително.

Плешивият мъж го огледа от главата до петите, очите му за миг застинаха върху меча. Без да отпуска скръстените си ръце, той оцени подобаващо погледа на Ричард.

— Колко стаи ще желаете? Тук е доста пълно.

— Една ще бъде достатъчна.

В центъра на стаята се изправи огромен мъжага. Гледаше с подли очички, разположени твърде близо сред чорлава клечеста червена коса. От гъстата му брада капеше бира. На едното му рамо се виждаше наметната вълча кожа. Ръката му стискаше дръжката на дълъг нож.

— Май си водиш с теб скъпа курва, момче — каза червенокосият. — Сигурно няма да имаш нищо против, ако се качим в стаята ти и си я поразменим?

Ричард го измери с поглед. Знаеше, че това е предизвикателство, което може да завърши единствено с кръв. Очите му не помръднаха. Ръката му — бавно — се придвижи към меча. Гневът му се надигна и го облада напълно още преди ръката му да е докоснала дръжката.

Настъпи денят, в който щеше да се наложи да убива хора.

Много хора.

Стисна релефната дръжка, докато кокалчетата на ръката му побеляха. Калан го дръпна здраво за ръкава на ръката, държаща меча. Тихо произнесе името му, повишавайки глас в края, също както правеше майка му, когато го предупреждаваше да не се бърка в дадена работа. Той я погледна крадешком. Тя сладко се усмихваше на червенокосия.

— Вие всички май нещо не сте разбрали — каза тя гърлено. — Нали разбирате, днес ми е свободен ден. Аз съм тая, която го нае за вечерта. — Тя плясна Ричард отзад. Здраво. Това го изненада толкова много, че той замръзна на място. Калан облиза горната си устна, докато продължаваше да държи очите си върху червенокосия. — Но ако не остана доволна от онова, за което съм му платила, е, тогава ти ще си първият, когото ще повикам на помощ. — Тя се усмихна похотливо.

Настъпи пълна тишина. Ричард с всички сили се съпротивляваше на необходимостта да извади меча. Не смееше да си поеме дъх, в очакване да види как ще се развият събитията. Калан продължаваше да ръси усмивки около себе си по начин, от който гневът му само кипваше още по-силно.

В очите на червенокосия се гонеха животът и смъртта. Никой не помръдваше. След това лицето му плувна в широка усмивка и той избухна в смях. Всички останали започнаха да дюдюкат, да крещят, да се смеят. Червенокосият седна на мястото си, а разговорите продължиха, мъжете забравиха за Ричард и Калан. Ричард въздъхна дълбоко. Съдържателят поведе двамата след себе си. Усмихна се на Калан с уважение.

— Благодаря ви, госпожо. Радвам се, че мисълта ви е по-бърза от ръката на приятеля ви. Това място може да не ви се струва нищо особено, но си е мое, а вие току-що ми го запазихте цяло.

— Няма нищо — каза Калан. — Имате ли стая за нас?

Съдържателят лапна обратно клечката за зъби.

— Има една там горе, в края на коридора, вдясно, с резето на вратата.

— Отвън са двамата ни приятели — каза Ричард. — Бих се радвал някой да ми помогне да ги внесем.

Мъжът кимна назад към пълната стая.

— Няма да е добре тая сган да види, че носите ранени. Вие двамата се качвайте, точно както те очакват. Синът ми е в кухнята. Ще пренесем приятелите ви горе по задната стълба, така че никой да не забележи. — На Ричард не му хареса тая идея. — Повярвай ми, приятелю — тихо каза другият, — или ще навредиш на другарите си. Между другото, казвам се Бил.

Ричард погледна Калан; лицето й беше непроницаемо. Отново обърна очи към съдържателя. Мъжът беше грубоват, здрав, но не изглеждаше мошеник. Въпреки това в неговите ръце оставяше живота на приятелите си. Опита се гласът му да не звучи толкова заплашително, колкото го чувстваше вътрешно.

— Добре, Бил, ще направим каквото казваш.

Бил превъртя клечката между зъбите си, усмихна се леко и кимна.

Ричард и Калан се качиха в стаята си и зачакаха. Таванът беше по-нисък от необходимото, за да бъде стаята уютна. Стената до единственото легло беше покрита с трупана през годините плюнка. В другия край имаше трикрака масичка и къса пейка. Върху масата едва мъждукаше една-единствена газена лампа. Това изчерпваше напълно интериора, стаята нямаше дори прозорци, което засилваше впечатлението за голотата й. Вонеше на развалено. Калан седна на леглото и погледна Ричард, който започна да кръстосва стаята, някак притеснен. Най-накрая изплю камъчето.

— Не мога да повярвам, че направи онова нещо долу.

Тя се изправи и го погледна в очите.

— Единствено резултатът е важен, Ричард. Ако те бях оставила да направиш онова, което се канеше, животът ти би бил подложен на голям риск. За нищо.