Докато го влачеха назад, мракът внезапно отстъпи място на зелената стена. Чейс го дърпаше далеч от нея. Светът се завърна със страхотен трясък. Изсъхналото, мъртво тресавище отново се появи пред очите му.

Ричард дойде на себе си и замръзна от мисълта за онова, което без малко не направи. Чейс отпусна ръката му, държаща дръжката на меча. Треперейки, Ричард я постави на рамото на приятеля си, за да се подкрепи, опитваше се да си поеме въздух, докато излизаха от зелената светлина. Почувства облекчение.

Чейс се наведе над него, търсейки очите му.

— Добре ли си?

Ричард кимна, прекалено развълнуван, за да може да говори. Образът на баща му беше извикал смазващата болка в съзнанието му. Трябваше да се съсредоточи, за да може да диша. Гърлото го болеше. Усети, че е задъхан, без да го е забелязал досега.

През съзнанието му премина тръпка на ужас, когато разбра колко близо е бил до крачката отвъд стената, до смъртта. Беше абсолютно неподготвен за онова, което се случи. Ако Чейс не го беше задържал, вече щеше да е мъртъв. Беше се опитал да се предаде на отвъдния свят. Почувства, че не познава себе си. Как можа? Толкова ли е слаб? Крехък?

Главата му се въртеше болезнено. Не можеше да прогони от нея образа на баща си, който копнееше за своя син, викаше го толкова отчаяно. Ричард изпита болезнено желаеше да отиде при него. Изглеждаше толкова лесно. Този образ го преследваше, не си отиваше. Ричард не искаше той да си отиде; искаше си го обратно. Усещаше притегателната му сила, съпротивляваше й се.

Калан беше там, очакваше ги на края на зелената светлина. Тя го прегърна през кръста, за да го защити и отдалечи от Чейс. С другата си ръка хвана лицето му, обърна го към себе си, накара го да я погледне.

— Чуй ме, Ричард. Мисли за нещо друго. Съсредоточи се. Трябва да мислиш за нещо друго. Искам да си спомниш всяка отсечка на всяка пътека в Еленовата гора. Би ли го направил заради мен? Моля те! Направи го веднага. Спомни си всяка от тях, заради мен.

Той кимна и започна да си ги припомня.

Калан вбесена се обърна към Чейс и му удари плесница с всичка сила.

— Копеле такова! — изкрещя тя — Защо направи това с него! — тя с всичка сила го удари отново, косата й се разлюля около лицето й. Чейс не се опита да я спре. — Направи го нарочно! Как можа! — Замахна за трети път, но сега Чейс хвана ръката й.

— Искаш ли да ти отговоря, или предпочиташ да продължаваш да ме удряш?

Тя дръпна ръката си и го погледна, като дишаше тежко. По лицето й имаше разпилени кичури коса.

— Минаването през Кралевата порта е опасно. Човек не върви само направо; трябва да прави завои, да се връща. На някои места пътеката е много тясна, двете стени на границата почти се докосват. Една стъпка наляво или надясно и си мъртъв. Ти си минавала през границата; Зед също е минавал. И двамата знаете какво е. Не я виждаш, докато не попаднеш вътре, не го ли направиш, не знаеш къде се намира. Знам го, защото съм прекарал живота си по тези места. Сега е дори по-опасно, защото границата отслабва, вероятно е станало по-лесно за минаване. Стъпи ли на просеката, ако нещо тръгне след него, Ричард може да се втурне към отвъдния свят, без дори да разбере какво става.

— Това не е обяснение! Трябваше да го предупредиш!

— Нито едно от децата ми не е изпитвало респект към огъня, преди поне веднъж да се е опарило. Няма смисъл от приказки, трябва да го направиш. Ако Ричард не разбере какво е, преди да навлезе в Кралевата порта, няма да успее да излезе от другата й страна. Да, заведох го там нарочно. За да му покажа. За да го запазя жив.

— Трябваше да му кажеш!

Чейс поклати глава.

— Не. Трябваше да се убеди сам.

— Достатъчно! — каза Ричард, когато главата му най-после се проясни. — Не може да мине нито ден, в който някой от вас тримата да не ми изкара ангелите от страх. Но зная, че вие всички най-искрено ми мислите само доброто. Точно сега трябва да се погрижим за по-важни неща. Чейс, откъде знаеш, че границата отслабва? Каква е разликата?

— Стената се срива. Преди не би могъл да видиш през зеленото в тъмнината. Не се виждаше абсолютно нищо от другата страна.

— Чейс е прав — обади се Зед, — дори от тук се вижда.

— Кога ще падне напълно? — попита Ричард магьосника.

Зед сви рамене.

— Трудно е да се каже със сигурност.

— Ами тогава направи предположение! — контрира го Ричард. — Дай някаква идея. Тази, която мислиш за най-вероятна.

— Ще остане още поне две седмици. Но не повече от шест-седем.

Ричард се замисли за минута.

— Можеш ли да я стабилизираш чрез магията си?

— Не притежавам подобна сила.

— Чейс, мислиш ли, че Рал знае за Кралевата порта?

— Не знам.

— А някой минавал ли е през просеката?

Чейс се замисли върху въпроса му.

— Аз поне не знам за такъв случай.

— Съмнявам се — прибави Зед. — Рал може да се движи из отвъдния свят; на него не му трябва просеката. Той дестабилизира границата; не мисля, че отдава значение на някаква незначителна просека.

— Да не обръщаш внимание и да не знаеш са две различни неща — каза Ричард. — Не мисля, че е добре да оставаме тук, а освен това имам чувството, че той знае накъде сме тръгнали.

Калан отметна косата, паднала върху лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

Ричард я погледна с нежност.

— Мислиш ли, че онова, което си видяла там долу, са били сестра ти и майка ти?

— Да, ти на друго мнение ли си?

— Не мисля, че това беше баща ми — той погледна магьосника. — А ти какво ще кажеш?

— Не може да се каже. Никой не знае достатъчно за отвъдния свят.

— Мрачният Рал знае — горчиво каза Ричард. — Не мисля, че баща ми би ме повикал по този начин. Но знам, че Рал би го направил, така че независимо от онова, което видяха очите ми, ми се струва по-вероятно, че учениците на Рал се опитаха да ме отвлекат. Ти каза, че не можем да преминем през границата, защото те очакват от нас да го сторим, подготвени са да ни посрещнат. Мисля, че видях точно това, последователите му от отвъдния свят. И те знаеха точно къде съм докоснал стената. Ако съм прав, това означава, че Рал скоро ще знае къде сме. Не бих желал обаче да остана тук, за да видя дали съм бил прав.

— Ричард има право — каза Чейс. — Ще трябва да се доберем до блатото Скоу преди падането на нощта, преди да излязат преследвачите на сърца. Това е единственото сигурно място от тук до Южния град. Ще сме там утре преди да се стъмни, преди да са се появили преследвачите на сърца. На следващия ден ще посетим една моя приятелка. Ейди, царицата на костите. Тя живее близо до просеката. Ще се нуждаем от помощта й, за да минем през нея. Но за тази вечер единственият ни шанс е блатото.

Ричард тъкмо се канеше да попита какво представлява тази царица на костите и защо се нуждаеха от помощта й, за да преминат праз границата, когато една тъмна, подобна на сянка фигура ненадейно изсвистя във въздуха, удряйки Чейс с такава сила, че той се просна върху няколко нападали дървета. С шеметна бързина тя се уви като камшик около краката на Калан, издърпвайки ги изпод тялото й. Докато Ричард се хвърляше към нея, за да я хване, тя изкрещя името му. Двамата се вкопчиха в китките си. Нещо започна да ги влачи по земята в посока към границата.

Зед протегна ръцете си към тях и от пръстите му започна да се лее огън, който изсвистя покрай ушите им и изчезна. Появи се още един призрак и полетя със светкавична бързина към магьосника, като го запокити във въздуха. Ричард закачи стъпалото си за един клон, стърчащ от дънер. Беше изгнил и се изтръгна от тресавището. Ричард се изви, опитвайки се да вдълбае краката си в почвата. Обувките му се пързаляха по влажната блатиста земя. Заби пети, но не беше достатъчно силен да се противопостави на дърпането. Трябваше да освободи ръцете си.

— Хвани ме за кръста! — изрева.

Калан се хвърли към него, сграбчвайки го здраво за кръста. Гъвкавото черно нещо, увито около краката й, се разклати, вкопчвайки се по-здраво. Тя изкрещя, усетила хватката му. Ричард измъкна меча, изпълвайки въздуха със звънтенето му.