Конете внимателно търсеха къде да стъпят. Топлият въздух, тежък и влажен, разнасяше зловонната миризма на разложено. Следваше ги рояк комари, доколкото Ричард можа да забележи, единствените живи същества в околността. Мястото беше открито, но от небето се процеждаше оскъдна светлина, тъй като над него се стелеше дебел слой плътни облаци, които висяха ниско над земята. Сребристите върхове на оцелелите дървета бяха обвити в мъгла, от което изглеждаха влажни и гладки.
Чейс проправяше път за Зед, Калан и Ричард и докато криволичеше между дърветата, се обръщаше да види дали го следват. Виждаше се на не повече от неколкостотин фута напред и макар Чейс да не изглеждаше загрижен, Ричард беше нащрек; всичко можеше да се промъкне близо до тях, преди те да го забележат. И четиримата разгонваха комарите и с изключение на Зед се бяха увили добре в пелерините си, за да се пазят. Зед, който отказваше да носи подобни дрехи, гризеше останките от обяда, оглеждайки се любопитно около себе си, сякаш беше на екскурзия. Ричард имаше чудесно чувство за ориентация, но се радваше, че Чейс е с тях и ги води. В тресавището всичко изглеждаше еднакво и той от опит знаеше, че не е трудно човек да се изгуби на такова място.
Откакто предишната нощ се качи на магьосническия камък, Ричард чувстваше тежестта на задълженията си не толкова като товар, колкото като възможност да бъде част от една справедлива кауза. Опасността не му се струваше по-малка, но желанието му да помогне за спирането на Рал беше по-голямо. Своята роля в събитията виждаше като възможност да помогне на онези, които няма как да се бият сами срещу Рал. Знаеше, че връщане назад няма; всяко отстъпление би означавало смърт, както и смъртта на много други хора.
Ричард наблюдаваше поклащащото се тяло на Калан, която яздеше пред него, раменете й се движеха в ритъма на коня. Щеше му се да я заведе в Еленовата гора, на места, които познаваше добре, тайни места, красиви и спокойни, дълбоко в планината, да й покаже водопада, който сам откри, пещерата зад него, да обядват заедно край тихото езеро, да я заведе в града, да й купи нещо красиво, да отидат някъде, където и да е, на сигурно място. Щеше му се тя да може да се усмихва, когато си поиска, без да се тревожи, че може да бъде нападната. След изминалата нощ той разбра, че мечтата му — да бъде с нея — е просто празно желание.
С вдигната ръка Чейс им даде знак да спрат.
— Това е мястото.
Ричард се огледа, намираха се все още по средата на безкрайно, мъртво, пресъхнало тресавище. Не се виждаше никаква граница. Всичко му изглеждаше еднакво, накъдето и да погледне. Вързаха конете си за едно паднало дърво и последваха Чейс.
— Границата — обяви Чейс и протегна напред ръка.
— Нищо не виждам — каза Ричард.
Чейс се усмихна.
— Гледай — той продължи напред бавно, със сигурна крачка. Около него започна да се образува някакво зелено сияние, отначало едва забележимо. То ставаше все по-силно, все по-ярко, докато след още двайсетина крачки се превърна в стена от зелена светлина, която го притискаше от всички страни все по-силно и се разсейваше на около двайсетина крачки околовръст, с всяка следваща крачка на Чейс размерите на тази стена се увеличаваха. Приличаше на зелено стъкло, вълнообразно и разкривено, но през него Ричард виждаше мъртвите дървета отвъд. Чейс спря и се върна. Зелената стена, а след нея и сиянието отслабнаха и изчезнаха, когато той стигна при тримата си приятели. Ричард винаги си бе представял границата като някаква реална стена, нещо видимо.
— Това ли е? — почувства се малко разочарован.
— Какво повече искаш? Ето, виж това. — Чейс огледа земята, избра няколко пръчки, проверявайки ги на здравина. Повечето бяха изгнили и се чупеха лесно. Най-после откри една, около десетина фута дълга, която му се стори достатъчно здрава. Върна се заедно с нея в сиянието, докато стигна до зелената стена. Като държеше пръчката за дебелия край, прокара другия през стената. На около шест фута от него краят на пръчката изчезна, той започна да я бута напред, докато частта, която остана в ръката му, се скъси до около шест фута. Ричард гледаше изненадан. Той виждаше дърветата отвъд стената, а другия край на пръчката го нямаше никакъв. Стори му се невероятно.
Когато Чейс протегна пръчката толкова, колкото се осмели, тя рязко подскочи. Не се чу звук. Той я издърпа обратно и се върна при другите. В ръката си носеше пръчка, дълга осем фута, разцепена в края. Беше покрита със слюнка.
— Преследвачи на сърца — озъби им се той.
Зед изглеждаше отегчен. Калан не беше учудена. Ричард беше изумен. След като очевидно имаше само един слушател, Чейс го сграбчи за ризата и го дръпна след себе си.
— Ела, ще ти покажа нещо. — Докато вървяха, Чейс беше увил дясната си ръка около лявата ръка на Ричард и му говореше с предупредителен глас. — Движи се бавно, ще ти кажа, когато изминем достатъчно разстояние. Дръж се за ръката ми. — Бавно се придвижваха напред.
Дойде зелената светлина. С всяка следваща стъпка тя ставаше все по-наситена, но изглеждаше по-различна от онова, което Ричард видя, когато наблюдаваше Чейс. Преди тя ограждаше граничния надзирател отстрани и отгоре, сега беше навсякъде. Чуваше се странен звук като жуженето на хиляди пчели. С всяка стъпка шумът ставаше по-дълбок, но не се усилваше. Зелената светлина също ставаше по-дълбока, гората наоколо по-тъмна, сякаш настъпваше нощта. После се появи стената, материализира се сякаш от нищото, пръскайки зелената си светлина навсякъде. Ричард вече почти не виждаше гората; обърна се, но не можа да види нито Зед, нито Калан.
— Спокойно — предупреди го Чейс. Продължавайки бавно напред, двамата се блъснаха в зелената стена. Ричард усещаше натиска й върху тялото си.
После изведнъж всичко почерня, сякаш беше влязъл в пещера посред нощ, но зеленото сияние все още обгръщаше него и Чейс. Ричард стисна по-здраво ръката на Чейс. Усети как от жуженето гърдите му вибрират.
При следващата стъпка зелената стена внезапно се промени.
— Достатъчно — каза Чейс и гласът му отекна глухо. Стената беше станала тъмна и прозрачна, сякаш Ричард гледаше в дълбоко езеро сред тъмна гора. Чейс спря мълчаливо и се обърна към него.
От другата страна на стената се видяха някакви фигури.
Мастиленочерните им силуети се мержелееха пред погледа му, в бездната отпред се носеха призраци.
Бърлогата на мъртвите.
Близо до тях бързо премина нещо.
— Преследвачи на сърца — каза Чейс.
Ричард изпита странно чувство на силно желание. Желание да стъпи в черното. Жуженето не беше никакъв звук, установи той, а гласове.
Гласове, които повтаряха името му.
Хиляди далечни гласове го викаха. Черните сенки се събираха и го викаха, протягаха ръце към него.
Изведнъж усети силен, неочакван пристъп на самота, почувства самотата на живота си, на живота изобщо. Защо му беше нужна болката, след като те го чакаха, чакаха го с отворени обятия? Никога повече нямаше да бъде сам. Черните сенки се приближиха още повече в мрака, продължаваха да го викат, започна да вижда лицата им. Сякаш гледаше в тъмна вода. Приближаваха се. Копнееше да отиде при тях. Да бъде с тях.
Тогава видя баща си.
Сърцето му заби лудо. Баща му го молеше, викаше го с протяжен и изпълнен със страдание глас. Протягаше напред ръце, отчаяно търсейки сина си. Беше точно от другата страна на стената.
Ричард чувстваше как сърцето му ще се пръсне от желание. Толкова отдавна не беше виждал баща си. Ридаеше за него, копнееше да го докосне. Повече никога нямаше да изпитва страх. Само да докоснеше баща си. Щеше да е в безопасност.
В безопасност. Завинаги.
Опита се да протегне ръка към баща си, да отида при него, да премине през стената. Нещо го държеше за ръката. Раздразнен, той дръпна по-силно. Някой го държеше далеч от баща му. Той му изкрещя — който и да беше той — да го пусне. Гласът му прозвуча кух, празен.
После го избутаха далеч от баща му.
Гневът му се надигна. Някой се опитваше да го изтегли назад за ръката. Изпаднал в ярост, той грабна дръжката на меча си. Върху ръката му в желязна хватка се стовари нечия здрава ръка. Крещейки в неконтролируем бяс, той отчаяно се опитваше да извади меча си, но големите ръце го държаха здраво, влачеха го, препъващ се, надалеч от баща му. Ричард се съпротивляваше, но беше издърпан настрани.
