— Съжалявам, приятелю — Ричард се загърна по-здраво в пелерината си, пронизан от тръпки отвътре и отвън. Отново огледа спокойния пейзаж, след това върна погледа си върху Зед. — Запознах се с нощното дребосъче, Шар, точно преди да умре. Тя беше пожертвала живота си, за да доведе Калан тук, в името на живота на другите. Калан също носи товара на чуждата смърт.

— Така е — каза спокойно Зед. — Сърцето ме заболява, като си помисля какво е видяло това момиче. И какво ще видиш ти може би.

— Излиза, че моят проблем с взаимоотношенията помежду ни е нищожен.

Лицето на Зед изразяваше нежност и съчувствие.

— Но от него боли не по-малко.

Ричард още веднъж огледа околността.

— Зед, още един въпрос. Преди да стигнем до къщата ти, й предложих ябълка.

Зед избухна в смях.

— Предложил си червен плод на някой, който живее в Средната земя? Това е равносилно на смъртна заплаха, момчето ми. В Средната земя всички червени плодове са смъртно отровни.

— Да, сега вече знам, но тогава не знаех.

Зед се наклони напред, повдигайки вежда.

— И какво каза тя?

Ричард го погледна косо.

— Не е важно какво каза, а какво направи. Сграбчи ме за гърлото. За миг в очите й видях, че ще ме убие. Не знаех как ще го направи, но бях сигурен, че ще се случи. Поколеба се толкова, че да мога да й обясня. Въпросът е в това, че тя ми е приятел, спасявала ми е живота няколко пъти, но в този момент беше готова да ме убие. — Ричард млъкна. — Това е част от онова, което ми разказа, нали?

Зед въздъхна дълбоко и кимна.

— Така е. Ричард, ако ти подозираше, че аз съм предател, не беше сигурен, просто подозираше, и знаеше, че ако се окажеш прав, каузата ни е загубена, щеше ли да си способен да ме убиеш? Ако нямаше време или начин да узнаеш истината, ако просто имаше силното чувство, че съм предател, и само ти го знаеше, би ли ме убил на мига? Би ли дошъл при мен, стария ти приятел, с намерението да ме убиеш? Толкова жестоко, че да си сигурен, че си си свършил добре работата?

Погледът на Зед беше изпепеляващ. Ричард се стъписа.

— Ами… ами не знам.

— Е, по-добре да знаеш, че би могъл да го направиш, защото в противен случай няма защо да тръгваш след Рал. Няма да си избрал живота, победата. Може да ти се наложи за миг да вземеш решение на живот или смърт. Калан знае това, тя знае последствията, които ще дойдат, ако се провали. Направила е своя избор.

— Въпреки това се поколеба. От това, което казваш, излиза, че е направила грешка. Бих могъл да я надвия. Трябвало е да ме убие, преди аз да имам възможност да го сторя. — Ричард се намръщи. — И щеше да сбърка.

Зед бавно поклати глава.

— Не се ласкай, Ричард. Тя те е държала в хватката си. Каквото и да си понечил да направиш, не би било достатъчно бързо. Тя просто си е дала един миг за размисъл. Владеела е положението и ти е дала възможност да обясниш. Не е направила грешка.

Малко замаян, Ричард все още не беше в състояние да признае това.

— Но ти не би могъл да бъдеш предател, сигурен съм, както съм сигурен и в това, че не мога да нараня Калан. Не разбирам накъде биеш.

— Ами натам, че дори и да не мога да стана предател, ако все пак това стане, ти трябва да си подготвен да действаш. Трябва да имаш силата да извършиш дори това, ако е необходимо. Мисълта ми е, че макар Калан да е знаела, че си й приятел, че не би я наранил, когато е помислила, че се опитваш да го направиш, е била готова да действа. И ако ти не я беше убедил светкавично, че си нямал такива намерения, тя е щяла да го направи.

Ричард замълча за малко, вгледан в приятеля си.

— Зед, ако се беше случило обратното, ако ти ме смяташе за опасност за каузата ни, е, нали разбираш, ти би ли…?

Магьосникът се дръпна назад, намръщи се и с абсолютно безстрастен глас отговори.

— Незабавно.

Този отговор ужаси Ричард, но той знаеше какво има предвид приятелят му, макар всичко това да му се виждаше невероятно; всичко друго освен тоталното отдаване щеше да доведе до провал. Ако те се поколебаеха, Рал нямаше да го направи. Те щяха да загинат. Беше много просто.

— Все още ли искаш да си Търсач? — попита го Зед.

Ричард гледаше в празното.

— Да.

— Страх ли те е?

— До мозъка на костите.

Зед го потупа по коляното.

— Добре. И мен. Щях да се притесня, ако не те беше страх.

Търсачът го погледна вледеняващо.

— Смятам да накарам и Рал да изпита страх.

Зед се усмихна и кимна.

— От теб ще стане добър Търсач, момчето ми. Не губи вяра.

Ричард мислено потръпна при мисълта, че Калан би могла да го убие само защото й бе предложил ябълка. Намръщи се.

— Зед? Защо всички червени плодове в Средната земя са отровни? Това не е естествено.

Магьосникът тъжно поклати глава.

— Защото, Ричард, децата обичат червени плодове.

Лицето на Ричард помръкна още повече.

— В това няма никаква логика.

Зед погледна в земята пред себе си и зарови кокалестия си пръст в нея.

— Беше горе-долу по същото време през последната война. Жътвата бе започнала. Открих конструирана магия. Това ще рече магия, направена от магьосници преди много време. Нещо като кутиите на Орден. Беше магия за отравяне, особена на цвят, която имаше възможност да хвърля само едно проклятие един-единствен път. Не бях сигурен как са я използвали, но знаех, че е опасна — Зед въздъхна дълбоко и сложи ръце в скута си. — Както и да е, Панис Рал я докопа и измисли начин да я накара да заработи. Знаеше, че децата обичат плодове, и се прицели в сърцата ни. Използва магията, за да отрови всички червени плодове. Отровата е подобна на тази на змийската лоза. Отначало тръгва бавно. Отне ни време да разберем какво причинява треската и последващата я смърт. Панис Рал, без да се замисли, избра нещо, което не само възрастните, но и децата ядат — гласът му беше едва доловим, очите му се взираха в тъмнината. — Изгинаха много хора. Много деца.

Ричард ококори очи.

— След като ти си я намерил, как е станало така, че е попаднала в ръцете му?

Зед погледна Ричард с изражение, което би смразило и летен ден.

— Имах ученик, един младеж, когото обучавах. Един ден го заварих да се занимава с нещо, с което не би трябвало. Обзе ме някакво странно съмнение. Знаех, че нещо не е наред, но го обичах много, така че не се оставих на подозренията си. Вместо това реших да обмисля нещата през нощта. На следващата сутрин него го нямаше. Също и конструираната магия, която бях намерил. Оказа се, че е бил шпионин на Панис Рал. Ако бях действал своевременно и го бях убил, всички тези деца нямаше да умрат.

Ричард преглътна.

— Зед, ти не би могъл да знаеш.

Помисли си, че старецът ще започне да крещи, да плаче, да вилнее, но вместо това той само сви рамене.

— Учи се от грешката ми, Ричард. Направиш ли го, всичките тези животи няма да са изгубени напразно. Може би тяхната история ще служи за урок, който ще помогне за спасяването на всички от онова, което ще направи Мрачният Рал, ако спечели.

Ричард разтърка ръце, опитвайки се да ги стопли поне малко.

— Защо червените плодове в Западната земя не са отровни?

— Всяка магия си има граници. Въпросната беше ограничена пространствено около мястото, където е направена. Тя се простря до там, докъдето по-късно бе издигната границата между Западната и Средната земя. Границата не можеше да бъде издигната там, където има магия, в противен случай магията щеше да проникне и в Западната земя.

Ричард седеше в тъмната, студена тишина и за известно време се отдаде на мислите си. Най-после зададе въпроса си.

— Има ли начин да се премахне тази магия? Да стане така, че червените плодове да не бъдат отровни повече?

Зед се усмихна. На Ричард това му се видя странно, но се радваше да го види.

— Мислиш като магьосник, момчето ми. Мислиш как да развалиш една магия. — Той отново се загледа в нощта и челото му се сбърчи в размисъл. — Може и да има начин за разваляне на магията. Трябва да се заема и да видя какво мога да направя. Победим ли Мрачния Рал, смятам да го направя.