Ричард се намръщи срещу стареца.
— И какви са тези други неща?
Зед леко се приведе напред.
— Не е моя работа да ти го казвам, Ричард. Тя трябва да го направи. Смеех да се надявам, че вече го е направила. — Старецът обгърна с ръка широките рамене на Ричард. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, единствената причина, поради която още не го е направила, е, че те харесва повече отколкото трябва. Страхува се да не изгуби приятелството ти.
— Ти знаеш тайните й; Чейс също ги знае. Виждам го в очите му. Всички освен мен знаят. Тази вечер тя се опита да ми каже нещо, но не можа. Не би трябвало да се притеснява от това, че ще изгуби приятелството ми. Това не може да се случи.
— Ричард, тя е чудесен човек, но не е за теб. Невъзможно е.
— Защо?
Зед зачовърка нещо из ръкавите си, като избягваше погледа му, докато говореше.
— Дадох й дума, че ще я оставя сама да ти го каже. Просто ми се довери; тя не може да бъде онова, което ти би искал. Намери си друго момиче. Има колкото щеш. Ами нали половината от хората по земята са жени; имаш богат избор. Избери си друга.
Ричард сви коленете си нагоре, обви ги с ръце и се загледа в далечината.
— Добре.
Зед го погледна изненадан, после се усмихна и потупа младия си приятел по гърба.
— Добре, но при едно условие — прибави Ричард, обгръщайки с поглед гората. — Ще ми отговориш на един въпрос, ама честно, колкото крастава жаба. Ако можеш да отговориш положително, тогава ще направя каквото казваш.
— Един? Само един въпрос? — попита предпазливо Зед, като постави кокалестия си пръст върху долната си устна.
— Един въпрос.
Зед помисли малко и отговори:
— Чудесно. Един въпрос.
Ричард обърна пламналите си очи към стареца.
— Преди да се ожениш, ако някой, на когото си имал доверие, приятел, някой, когото си обичал като баща, ако този човек бе дошъл при теб и ти беше казал да си избереш друга жена, ти би ли го направил?
Зед отклони погледа си от очите на Ричард и въздъхна дълбоко.
— По дяволите. Би трябвало да съм се научил да не се оставям Търсач да ми задава въпроси — той приближи сиренето до устата си и отхапа.
— И аз си го помислих.
Зед хвърли сиренето някъде в тъмното.
— Това не променя нещата, Ричард! Това не важи за вас двамата. Не го казвам, за да те заболи. Обичам те като син. И ако можех да променя нещата, бих го направил. Бих желал да не бъде така, заради теб, но няма друг начин. Калан го знае и ако ти опиташ, само ще я нараниш. Знам, че не би искал това да се случи.
Гласът на Ричард беше тих, спокоен.
— Ти сам го каза. Аз съм Търсач. Има начин и аз ще го открия.
Зед тъжно поклати глава.
— Бих искал да е така, момчето ми, но не е.
— Тогава какво трябва да направя? — попита Ричард, шепнейки на пресекулки.
Старият му приятел го прегърна с кокалестите си ръце и го притисна близо до себе си в тъмнината. Ричард се вцепени.
— Просто остани неин приятел, Ричард. Тя има нужда от това. Не можеш да й бъдеш нищо повече.
Ричард кимна в прегръдката на Зед.
След няколко минути Търсачът погледна подозрително и се дръпна от приятеля си на една ръка разстояние.
— А ти за какво дойде тук?
— За да поседя с приятеля си.
Ричард поклати глава.
— Не, ти си дошъл като магьосник, тайно от другите, за да посъветваш Търсача. А сега ми кажи какво има.
— Много добре. Дойдох тук в качеството си на магьосник, за да кажа на Търсача, че днес за малко да направи сериозна грешка.
Ричард свали ръце от раменете на Зед, но продължи да го гледа.
— Знам. Търсачът не бива да се излага на опасност, тъй като по този начин той излага на риск и всички останали.
— Но ти все пак щеше да го направиш — настояваше Зед.
— Когато ме определи за Търсач, ти постави на едно ниво доброто и злото. Аз съм нов относно отговорностите на положението си. За мен е трудно да видя приятел в беда и да не помогна. Знам, че не мога да си позволявам този лукс занапред. Считай, че си ме порицал.
Зед се усмихна.
— Е, дотук добре — млъкна за момент и усмивката му се изпари. — Но, Ричард, става въпрос за нещо по-голямо от онова, което се случи днес. Трябва да разбереш, че като Търсач може да се наложи да предизвикаш смъртта на невинни хора. В името на това да успееш да спреш Рал може да се наложи да не откликнеш на зова на онези, които се нуждаят от помощта ти. Войникът знае, че ако се наведе на бойното поле да помогне на паднал другар, може да получи удар в гърба, така че за да победи, той трябва да продължи да се бие независимо от виковете за помощ на приятелите си. Трябва да можеш да направиш това, за да си победител; това може да се окаже единственият начин. Трябва да привикнеш. Това е борба за оцеляване, в която молещите за помощ вероятно няма да са войници, а невинни хора. Мрачният Рал би убил всеки, за да победи. Единомишлениците му също. Независимо дали ти харесва или не, по-силният определя правилата. Трябва да ги спазваш или със сигурност ще бъдеш смазан от тях.
— Как би могъл изобщо някой да се бие на негова страна? Мрачният Рал иска да е властелин на всичко, да бъде абсолютният господар. Как могат да се бият за него?
Магьосникът се облегна на скалата и се загледа напред през хълмовете, сякаш виждаше повече от онова, което беше пред очите му. Гласът му беше тъжен.
— Защото, Ричард, много хора, за да живеят, имат нужда да са управлявани. В своето самолюбие и алчност те гледат на свободните хора като на деспоти. Те имат нужда от водач, който да подрязва избуялата растителност, така че слънцето да стига и до тях. Те са на мнение, че на никое растение не бива да се позволява да се извисява над най-ниските, за да може светлината да огрява всички. Те предпочитат да си осигурят пътеводна светлина независимо от средствата, вместо да си светят сами. Някои от тях си мислят, че когато Рал спечели, ще им се усмихне и те ще получат възнаграждение, така че за да се сдобият с благоволението му, стават безмилостни като него. Някои просто са слепи за истината и се борят за лъжите, които чуват. А някои разбират, че веднъж запалена, пътеводната им светлина ги оковава, но вече е твърде късно — Зед въздъхна и пусна надолу ръкавите си. — Винаги е имало войни, Ричард. Всяка война е борба на живот и смърт между врагове. И все пак нито една войска не е влизала в бой с мисълта, че Създателят е на страната на врага.
Ричард поклати глава.
— Не разбирам.
— Напълно съм убеден, че последователите на Рал си мислят, че ние сме кръвожадни чудовища, способни на всичко. Били са им разказвани безкрайни истории за безграничната жестокост на враговете им. Сигурен съм, че никой от тях не знае нещо повече за Мрачния Рал освен онова, което самият той им е казал — магьосникът се намръщи, умният му поглед се изостри. — Може би е изкривена логика, но това не я прави по-малко опасна и смъртоносна. Единственото желание на последователите на Рал е да ни смажат, не им е нужно да знаят нищо повече. Що се отнася до теб, за да спечелиш срещу по-силен противник, трябва да използваш главата си.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Това ме притиска до стената. Мога да допусна смъртта на невинни хора и при все това да не сполуча да убия Мрачния Рал.
Зед го погледна многозначително.
— Не. Никога не съм казвал, че няма да можеш да убиеш Рал; казах само, че не можеш да използваш меча си за това.
Ричард съсредоточи погледа си върху своя стар приятел, лунната светлина отчасти осветяваше ръбестото му лице. В мрачното му съзнание проблеснаха няколко искрици мисъл.
— Зед — попита той тихо, — налагало ли ти се е да правиш това? Да допускаш смъртта на невинни хора?
Лицето на Зед доби сурово, замислено изражение.
— През последната война, а също и сега, в този момент. Калан ми каза, че Мрачният Рал е убивал невинни хора, за да разбере името ми. Никой не е могъл да му го каже, но Рал продължавал да убива с надеждата, че все някой го знае. Бих могъл да му се покажа, за да го накарам да спре убийствата, но това нямаше да доведе до победа над него, а само до смъртта на много повече хора. Изборът е болезнен — да допуснеш ужасната смърт на неколцина или още повече да умрат в мъки.
