Дъхът му секна моментално от острата болка. Почувства всичко, което чувстваше и тя; то се смеси с неговата собствена болка, заплашвайки да го повали, но магьосникът успя да се овладее и да потуши всичко. Усети, че костта е на мястото си, после добави още малко магия, за да я защити и укрепи, докато събере достатъчно сили, за да заздравее сама. Най-после свърши и пусна ръката й. Зелените й очи се вдигнаха към неговите, студената ярост в тях беше ужасяваща.

— Благодаря — тихо каза тя. — Чакайте ме тук.

Върна се при Демин Нас, който стоеше точно там, където тя го беше оставила да чака.

Очите му бяха плувнали в сълзи.

— Моля ви, Господарке, заповядайте ми нещо.

Калан извади ножа от колана му, без да обръща внимание на молбата му. С другата си ръка откопча бойния боздуган от куката му.

— Свали си панталоните. — Тя изчака, докато той го направи, и се изправи отново пред нея. — На колене.

Студенината в гласа й накара Зед да потръпне, гледайки как огромният мъжага пада на колене пред нея.

Чейс го сграбчи за робата.

— Зед, трябва да я спрем! Тя ще го убие! Трябва ни информация. След като ни каже каквото трябва, нека прави с него каквото иска, но не и преди да сме го разпитали!

Зед го погледна строго.

— Колкото и да съм съгласен с теб, просто няма какво да направим. Попречим ли й, тя ще убие нас. Приближиш ли две крачки към нея, ще си мъртъв, преди още да си успял да направиш третата. С Изповедник, попаднал във властта на Кървавата ярост, не може да се спори. Все едно да се опитваш да спориш с буря; единственото, което може да стане, е да попаднеш под светкавицата.

Чейс отчаяно изпухтя и пусна робата на Зед, след това примирено скръсти ръце. Калан завъртя боздугана, подавайки дръжката на Нас.

— Подръж това.

Той го взе и го отпусна покрай тялото си. Калан коленичи точно пред него.

— Разтвори си краката — ледено му заповяда тя. Протегна ръка между краката му, стискайки го с една ръка. Той подскочи и направи гримаса. — Не мърдай — предупреди го тя. Той се закова на място. — Колко от момчетата, с които си се гаврил, си убивал после?

— Не знам, Господарке. Не ги броя. Правя това отдавна, от младите си години. Не винаги ги убивам. Повечето оставям живи.

— Направи някакво предположение.

Той се замисли за миг.

— Повече от осемдесет. По-малко от сто и двадесет.

Зед видя как острието на ножа проблясва, когато тя го пъхна под него. Чейс отпусна ръце и се изправи, мускулите на лицето му се напрегнаха, когато чу какво е направил Демин Нас.

— Ще отрежа това. Докато го правя, не искам да издадеш нито звук — прошепна тя. — Нито един звук. Не искам дори да потрепнеш.

— Да, Господарке.

— Гледай ме в очите. Искам да го видя в твоите очи.

Ръката, в която държеше ножа, се напрегна и рязко се вдигна нагоре. Острието плувна в кръв.

Кокалчетата на ръката на Демин, с която държеше боздугана, бяха побелели.

Майката Изповедник се изправи на крака и застана пред него.

— Дай си ръката.

Демин протегна треперещата си ръка напред. Тя пусна кървавото парче месо в дланта му.

— Изяж го.

Чейс гледаше и се усмихваше.

— Добра работа — прошепна той не към някой конкретно. — Жена, която знае значението на справедливостта.

Тя стоеше пред него и го гледаше, докато той свърши. Хвърли ножа настрани.

— Дай ми боздугана.

Той й го подаде.

— Господарке, губя много кръв. Не знам дали ще мога да остана изправен.

— Ще бъда много разочарована, ако не бъдеш. Просто потрай. Няма да е задълго.

— Да, Господарке.

— Онова, което ми каза за Ричард, Търсача, вярно ли беше?

— Да, Господарке.

Гласът на Калан беше ледено спокоен.

— Всичко ли?

Демин се замисли за миг, за да отговори точно.

— Всичко, което ви казах, Господарке.

— Има нещо, което не си ми казал?

— Да, Господарке. Не ви казах, че Морещицата Дена го избра за свой другар. Предполагам, че му е причинила повече болка.

Настъпи безкраен момент тишина. Калан стоеше над Демин, без да помръдва. Зед едва дишаше от болка, едва дишаше през буцата в гърлото си. Коленете му трепереха.

Гласът на Калан беше толкова тих, че Зед едва го чуваше.

— И си сигурен, че е мъртъв?

— Не съм го видял с очите си, Господарке. Но съм сигурен.

— И защо?

— Стори ми се, че Господарят Рал е в настроение да го убие, а дори и да не го е направил, Дена със сигурност е. Морещиците го правят. Техните другари не живеят дълго. Изненадах се, че го виждам жив, когато напуснах Народния дворец. Очевидно не беше в добра форма. Не бях виждал човек, до чийто тил е опрян Агиел толкова пъти, да остане жив дълго.

Той крещеше името ви. Единствената причина, поради която Дена не му позволи да умре преди този ден, беше, че Господарят Рал искаше най-напред да говори с него. Дори и да не съм го видял с очите си, Господарке, съм сигурен. Дена владееше магията на меча му, нямаше начин да избяга от нея. Тя го държа при себе си много по-дълго, отколкото става обикновено, държа го на границата между живота и смъртта много по-дълго, отколкото става обикновено. Никога не съм виждал някой да издържи толкова дълго време като него. Поради някаква причина Господарят Рал искаше Търсачът да страда дълго, ето защо избра Дена; никой не изпитва по-голямо удоволствие от нея, никой не притежава таланта й да удължава болката, другите не знаят как да държат кученцата си живи толкова дълго време. Ако не от друго, досега да е мъртъв, защото е другар на Морещица. Не може да е удържал толкова дълго.

Зед падна на колене, сърцето му се гърчеше от болка. Почувства как целият му свят се срива. Не искаше да живее повече. Искаше да умре. Какво направи той? Как можа да допусне Ричард да бъде въвлечен в това? Ричард, единствен от всички хора. Сега вече знаеше защо Рал не го уби, когато имаше възможност; той искаше Зед първо да страда. Рал постъпваше точно така.

Чейс падна до него и го обгърна с ръка.

— Съжалявам, Зед — прошепна той. — Ричард е и мой приятел. Толкова съжалявам.

— Погледни ме — каза Калан, издигнала боздугана в двете си ръце.

Нас вдигна очи към нейните. Тя стовари боздугана върху него с всичка сила. С отвратителен звук той потъна в челото му, вряза се дълбоко, под ръцете й, губещи се някъде вътре, се разплиска лимфа и течност, сякаш липсваше череп.

Зед си заповяда да спре да плаче и се изправи на крака, когато тя се приближи до тях, вземайки пътьом една метална купа.

Подаде я на Чейс.

— Напълни я наполовина с отровни боровинки от кървав храст.

Чейс сведе поглед към купата леко объркан.

— Сега ли?

— Да.

Той забеляза предупредителния поглед на Зед и се стегна.

— Добре — обърна се, готов да върви, но веднага след това спря, взе тежката си черна пелерина, заметна я на раменете й, за да прикрие голотата й.

— Калан… — той я погледна, не можа да каже нито дума повече, обърна се и отиде да направи, каквото му беше казано.

Калан гледаше втренчено, празно в нищото. Зед я обгърна с ръка и я дръпна да седне върху една завивка. Взе каквото беше останало от ризата й, накъса плата на парчета и ги навлажни от един мях. След като тя се отпусна на земята, без да се съпротивлява, почисти кръвта от нея, намаза с мехлем някои от раните й, други успокои с магия. Тя понесе всичко това без коментар. Когато Зед свърши, постави пръст под брадичката й, повдигайки очите й към своите.

Обади се с тих глас.

— Не е умрял за нищо, скъпа моя. Той намери кутията, спаси всички. Помни, че той направи онова, което никой друг не би могъл да направи.

Леката мъгла, падаща от плътните облаци, обгръщащи земята, навлажняваше лицата им.

— Ще помня само, че го обичам и че никога няма да мога да му го кажа.

Зед затвори очи срещу болката, срещу товара на участта да бъдеш магьосник.

Чейс се върна и й подаде купата с отровни боровинки. Тя помоли за нещо, с което да ги разбърка. С няколко бързи движения Чейс издялка една пръчка с подходяща форма и тя започна да работи.