Калан я сряза.

— А сега си тръгваме.

Лицето на Кралицата светна.

— Тръгвате ли си? О, колко жалко. Всички ние така се надявахме да ни удостоите с присъствието си на вечеря. Толкова съжалявам, че трябва да вървите.

— Чакат ме други спешни дела. Преди да тръгна, бих желала да говоря с магьосника си.

— Вашият магьосник?

— Гилер — изсъска Калан.

За съвсем кратък миг очите на Кралицата се стрелнаха към тавана.

— Ами… това няма да бъде… възможно.

Калан се наведе към нея.

— Направете така, че да стане възможно. Веднага.

Лицето на Кралицата пребледня.

— Моля ви, повярвайте ми, Майко Изповедник, не бихте искали да видите Гилер в сегашното му състояние.

— Веднага — повтори Калан.

Ричард отхлаби меча в ножницата, само колкото да привлече вниманието й.

— Много добре. Той е… горе.

— Ще чакате тук, докато свърша с него.

Кралицата заби очи в пода.

— Разбира се, Майко Изповедник — тя се обърна към един от мъжете в тесни панталони. — Покажете й пътя.

Мъжът ги поведе нагоре по голямото стълбище към последния етаж, през няколко коридора, след това нагоре по вита стълба към стаичка на върха на една кула, накрая спря, като хвърли болезнен поглед към дървената врата на площадката. Калан го освободи. Той се поклони, радостен, че може да си тръгне. Ричард отвори вратата, те влязоха и той я затвори зад тях.

Калан изохка и скри лицето си в раменете на Ричард. Зед притисна лицето на Сидин в робата си.

Стаята беше разбита. Напълно. Покривът липсваше, сякаш нещо го беше отнесло, и отгоре нахлуваше слънчева светлина. Бяха останали само няколко греди. От една от тях висеше въже.

На него леко се полюшваше голото тяло на Гилер, обърнато с главата надолу, глезенът му беше пробит с кука за месо. Ако покривът беше на мястото си, отвратителната миризма щеше да ги изгони незабавно от стаята.

Зед подаде Сидин на Калан и без да обръща внимание на тялото, започна бавно да обикаля кръглата стая, смръщил замислено лице. Спря и опипа отломките от мебели, разбивани в стените, които сякаш се бяха размекнали.

Ричард стоеше онемял, втренчен в тялото на Гилер.

— Ричард, ела да видиш това — повика го Зед.

Магьосникът протегна ръка и прокара пръст по едно мръсно черно петно на стената. Всъщност петната бяха две. Едно до друго. Две почернени точки с формата на мъже, съсредоточени върху нещо, сякаш мъжете са си отишли и сенките им са останали след тях. Точно над лактите на всеки от тях вместо черното имаше ивица златист метал, разтопен върху каменната стена.

Зед се обърна, повдигайки вежда към него.

— Магьоснически огън.

Ричард не можеше да повярва.

— Да не искаш да кажеш, че това тук са били хора?

Зед кимна.

— Изгорени направо на стената — той опита черния прах, близвайки от върха на пръста си. Усмихна се на себе си. — Но е било повече от обикновен магьоснически огън — Ричард се намръщи. Зед посочи черните петна на стената. — Опитай.

— Защо?

Зед чукна Ричард по главата с кокалчетата си.

— За да научиш нещо.

Ричард направи гримаса и прокара пръст през черния прах, също както беше направил Зед преди малко.

— Има сладък вкус!

Зед се усмихна доволно.

— Било е повече от обикновен магьоснически огън. Гилер е вложил в него енергията на живота си. Превърнал е живота си в огън. Било е Магьоснически огън на Живота.

— Умрял е, за да създаде този магьоснически огън?

— Да. И затова има сладък вкус. Това означава, че е пожертвал живота си, за да спаси живота на някой друг. Ако го беше направил само заради себе си, например за да си спести мъченията, щеше да има горчив вкус. Гилер го е направил заради някой друг.

Зед се приближи до тялото на Гилер и след като разгони мухите, наклони главата си настрани, като се опитваше да огледа Гилер по-добре. С единия си пръст отмести завързано на възел парче черво, за да може да види лицето му. Изправи се.

— Оставил е съобщение.

— Съобщение? — попита Калан. — Какво съобщение?

— На лицето му има усмивка. Усмивка, която смъртта е смразила, предназначена да уведоми всеки, който има представа от подобни неща, че не се е отказал от онова, което е искал. — Ричард се приближи, когато Зед му показа отвора в корема му. — Виждаш ли тук, начина, по който върви този разрез? Направено е от някой, който практикува вид магия, наречена антропомансия — откриване на отговорите по живите вътрешности на човек. Мрачният Рал прави разреза почти по същия начин, както го правеше и баща му.

Ричард си спомни своя баща, как Рал бе направил съвсем същото и с него.

— Сигурен ли си, че това е работа на Мрачния Рал? — попита Калан.

Зед сви рамене.

— А на кого другиго? Мрачният Рал е единственият, който би останал незасегнат от Магьосническия огън на Живота. Освен това този разрез издава неговия почерк. Виж тук. Виждаш ли края на отвора? Виждаш ли как тръгва да се извива?

Калан отвърна лице.

— И какво от това?

— Това е „куката“. Поне би трябвало да бъде. Трябва да се извие в закривен разрез. Докато се произнасят заклинанията, се изрязва тази „кука“, която свързва този, на когото са задавани въпросите, с този, който ги задава. Но виждате ли това тук? Куката започва, но не е довършена — Зед се усмихна тъжно. — Точно тогава Гилер е предал живота си на огъня. Изчакал е Рал да свърши почти всичко и тогава, в последния миг, е отказал да му каже онова, което той е търсел. Може би името на човека, у когото е кутията. Без живот в себе си вътрешностите не могат да кажат на Рал нищо.

— Никога не съм си мислела, че Гилер е способен на подобен самоотвержен акт — прошепна Калан.

— Зед — със страх попита Ричард, — как е могъл да го направи Гилер, да понесе болката на онова, което Рал е извършил с него и въпреки тази болка да успее да се усмихне?

Зед го погледна толкова строго, че по гърба на Ричард полазиха ледени тръпки.

— Магьосниците трябва да познават болката. Трябва да я познават много добре наистина. С радост бих приел отказа ти да станеш магьосник именно за да ти спестя този урок. Малцина оцеляват след него.

Ричард се зачуди какви ли тайнствени, мистериозни неща трябва да знае Зед, които никога не е споделял с него.

Зед нежно постави ръка върху лицето на Гилер.

— Добре се справи, ученико. Завърши достойно живота си.

— Предполагам, че Мрачният Рал е бил бесен — каза Ричард. — Зед, мисля, че е по-добре да се махаме оттук. Малко прекалено ще ми дойде да ме увиси на кука.

Зед кимна.

— Където и да е кутията, тя не е тук. Добре поне, че не е у Рал — засега — той протегна ръце. — Дай ми момчето. Трябва да оставим всичко, както го заварихме. Не искам да разберат истинската причина за посещението ни.

Зед прошепна нещо в ухото на Сидин и момчето изхихика, след което обви ръчички около врата на магьосника.

Кралица Милена все още беше бяла като платно и припряно си играеше с края на късата пелерина, когато Калан устремено, но спокойно се насочи към нея. — Благодарим за гостоприемството — каза тя. — Вече тръгваме.

Кралицата сведе глава.

— За мен винаги е удоволствие да посрещна Майката Изповедник. — Любопитството надделя над страха й. — А какво стана с… Гилер?

Калан хладно я изгледа от главата до петите.

— Съжалявам, че сте ме изпреварила. Искаше ми се само да изпитам удоволствието сама да свърша тази работа или поне да присъствам. Но в крайна сметка резултатите са важни. Разногласия, нали?

Лицето на Кралицата възвърна цвета си.

— Той открадна нещо, което ми принадлежеше.

— Разбирам. Е, надявам се, че сте си го върнала обратно. Приятен ден. — Калан тръгна, след миг спря. — И Кралице Милена, ще се върна да проверя и да се убедя, че сте стегнала прекалено амбициозните си офицери и че те не екзекутират невинни хора.

Ричард и Зед, в чиито ръце беше Сидин, тръгнаха след Калан, щом тя се обърна наляво.

Мислите на Ричард отчаяно се блъскаха в главата му, докато вървеше вдървено до Зед, следвайки Калан през всички кланящи се хора чак до извън града. Какво щяха да правят сега? Шота ги предупреди, че кутията няма да остане задълго у Кралицата. Оказа се права. А сега къде ли можеше да е? Беше изключено да се върне при Шота да я попита. На кого ли би могъл да я е дал Гилер? Как щяха да я намерят? Почувства се безкрайно отчаян. Сякаш започваше да се отказва. По извивката на раменете на Калан можеше да види, че и тя чувства същото. Никой не каза нито дума. Единственият, който говореше, беше Сидин, но Ричард не разбираше думите му.