Богове пет… възможно ли бе да се помоли той да поеме тежестта вместо нея? Тази мисъл я потресе. Завладя я грозното убеждение, че отговорът е „да“. „Да. Да!“ Нека отговорността за катастрофата падне върху друг, не върху нея, не отново върху нея…

Само дето шансовете на ди Кабон да оцелее след евентуален успех, камо ли след провал, изглеждаха по-малки дори от нейните. Тя потисна желанието си да се хвърли в краката му и да го помоли да заеме нейното място. „Не!“

„Платила съм си за това място. Изпразнена съм заради цената, която платих за него. Не бих го отстъпила заради никого“.

— Стегни се, ди Кабон, или се скрий някъде — смъмри го Илвин. — Сълзите ти не й помагат.

Ди Кабон преглътна отново, мобилизирайки самообладанието си.

— Извинете. Извинете. Толкова съжалявам, че моите грешки ви доведоха тук, царина. Не трябваше да ви крада поклонението. Беше непростима самонадеяност от моя страна.

— Е, ако не беше ти, то боговете със сигурност щяха да пратят някой друг да им направи грешките. — „Който можеше да не стигне до целта си и да свърне от пътя“. — Ако искаш да си ми полезен, живей, за да разказваш. Твоят орден така или иначе трябва да узнае всичко за случилото се тук.

Той кимна усърдно, после утихна, сякаш предложеното освобождение изведнъж му се бе сторило по-трудно поносимо от очакваното. Поклони се и отстъпи назад, смръщил чело.

Илвин свали меча си и го подаде на Горам.

— Пази ми го, докато се върна. Не виждам смисъл да поднасям бащиния си меч на Сордсо като подарък, освен ако е с върха напред.

Горам се поклони несръчно и усърдно си придаде строг вид, ала чертите му успяха само да се разкривят.

Иста прегърна Лис, която, след като изгледа злобно ди Кабон, успя да не й се разплаче в ръцете. После Илвин я поведе през тъмния задушен проход под кулата. Вратата се отвори към светлината, един войник изсумтя и напъна мишци да вдигне нещо, което падна с приглушено тупване, после се обърна настрани, за да им направи път.

Предметът се оказа тясна дъска, която войникът бе хвърлил през дълбоката цепнатина пред стената на замъка. Илвин се поколеба и Иста се запита дали не се е сетил за всичките неща, които се бяха изпочупили в Порифорс предния ден и дали този импровизиран мост не е бил омагьосан по същия злокобен начин. Но после Илвин й хвърли бърза окуражителна усмивка и мина по дъската. Тя се огъна, но удържа.

Иста погледна към джоконското пратеничество, разположило се пред портата да приеме капитулацията й. Десетина конници, повечето войници, и трима офицери. Моментално позна княз Сордсо. Офицерът-преводач седеше нервно на коня си от едната му страна. Другият офицер, набит мъж с бронзова кожа и сивееща бронзова коса, също беше магьосник-роб, заключи Иста по демонската светлина, която го изпълваше. Както и при Сордсо, нагърчена панделка от светлина се нижеше от корема му към зелените шатри в далечината.

Със същата панделка бе разкрасена и единствената жена в групата: яздеше по рокнарийски зад един слуга, седнала странично — стъпалата й скромно бяха стъпили на малка поличка. Магьосницата носеше дворцова рокля с дълъг шлейф и шапка с широка периферия, вързана под брадичката й с тъмнозелени панделки. Беше много по-млада от Джоен, но не бе нито красива, нито излъчваше невинност. Взираше се напрегнато в Иста.

Иста тръгна по дъската, като гледаше лицето на Илвин, а не тъмната пропаст под краката си — дъното й нарочно бе посипано с остри камъни и лъщящо натрошено стъкло. Сандалите на Катилара се плъзнаха под потните й стъпала. Илвин се протегна да сграбчи ръката й и я издърпа на прашната земя отвъд. Дъската моментално бе издърпана назад — изстърга през прага на страничната врата, която се затвори с трясък.

Жената се приближи. Иста едва бе вдигнала очи да отвърне на злостния й поглед, когато демонската светлина в жената избледня и почти изчезна под видимите вече кожа и дрехи. Най-обикновено изражение на човешко лице, а не цветовете на душа. Иста затаи дъх, когато погледна отново към Сордсо. Сега той не изглеждаше по-различно от златокос млад мъж, яхнал игрив черен кон. Нито един от магьосниците не вдигна ръце пред очите си, заслепен от блясъка на божествената й светлина, нито демоните в тях се свиха уплашено… тя не виждаше демоните в тях.

„Откраднали са вътрешното ми зрение. Сляпа съм!“

Още нещо липсваше. Натискът на бога в гърба й, който я бе тласкал напред, сякаш река я носеше насън, от онази окървавена зора на северната кула допреди малко, сега също беше изчезнал. Зад нея зееше само празна тишина. Безкрайно празна след безкрайната пълнота само допреди няколко мига. Трескаво се опита да се сети кога за последно е усетила ръцете на бога върху раменете си. Сигурна беше, че е бил с нея в двора при портата, когато бе говорила с ди Кабон. Струваше й се, че беше с нея и когато тръгна по дъската над процепа.

„Не беше с мен, когато стъпих на твърда земя от другата му страна“.

Безполезните й материални очи се замъглиха от ужас и чувство за невъзвратима загуба. Едва успяваше да си поема дъх, сякаш гърдите й бяха пристегнати здраво с дебели въжета. „Къде сгреших?“

— Кой е този? — попита княз Сордсо и посочи Илвин.

Магьосникът с бронзовата кожа приближи коня си до коня на княза и сведе изненадано очи към Илвин, който му отвърна с хладен поглед.

— Мисля, че е самият сер Илвин ди Арбанос, ваша светлост. Незаконороденият брат на лорд Арис, бичът на границата.

Русите вежди на Сордсо се вдигнаха.

— Новият командир на Порифорс! Какво прави той тук? Питай го къде е другата жена. — Той даде знак на преводача си.

Офицерът приближи коня си по-близо до Илвин.

— Ти, ди Арбанос! Бяхме се разбрали за вдовстващата царина и за дъщерята на марша на Оби — каза той на ибрийски. — Къде е лейди Катилара ди Лютез?

Илвин го удостои с лек ироничен поклон. Очите му бяха като черен лед.

— Отиде при съпруга си. Когато снощи усети смъртта му, докато наблюдаваше набега от кулата, тя се хвърли през парапета да удави скръбта си в камъните долу. Сега чака да я погребат, когато се оттеглите, както се разбрахме, и можем да стигнем до гробището. Дойдох на нейно място и за да служа на царина Иста. Понеже вече е имала случай да наблюдава съмнителната дисциплина на войниците ви, царината не пожела да доведе някоя от камериерките си сред вас.

Преводачът смръщи вежди и не само заради непряката обида. Повтори казаното на Сордсо и останалите. Магьосницата сръчка слугата, който управляваше коня й, да се приближи по-близо.

— Вярно ли е? — настоятелно попита тя.

— Ами потърсете сами онова, което наистина търсите, щом не вярвате на нас — каза Илвин и се поклони небрежно. — Бих казал, че княз Сордсо ще може да познае от това разстояние останките от собствената си сестра Умерю, ако тя все още е… е, „жива“ едва ли е най-точната дума за сегашното й състояние, нали? Ако все още населява тялото на лейди Катилара зад тези стени.

Преводачът се размърда нервно в седлото, макар че дали изненадан от думите на Илвин, или от езика, на който бяха казани, Иста не можа да прецени. Сордсо, офицерът с бронзовото лице и магьосницата обърнаха едновременно глави към Порифорс, с вглъбени и съсредоточени лица.

— Нищо — прошепна след миг Сордсо. — Няма го.

Магьосницата изгледа Илвин.

— Този знае твърде много.

— Бедната ми снаха е мъртва, а съществото, което вие загубихте, вече е извън обсега ви — каза Илвин. — Ще приключваме ли с това?

По знак на княза двама от войниците скочиха от конете си. Първо се погрижиха да проверят Илвин за скрити в шарфа и ботушите оръжия — той изтърпя ръцете им с израз на отегчена неприязън. Напрежение изпъна дългото му тяло, когато един от войниците пристъпи към Иста, но човекът само коленичи до белите й фусти, което, изглежда, малко поуспокои Илвин.

— Трябва да си събуете обувките — извика й преводачът — Ще се явите боса и гологлава пред Височайшата майка, както се полага на жена с по-нисък ранг и квинтарианска еретичка.