Илвин вирна брадичка. Каквито и възражения да напираха на устните му обаче, той стисна зъби и ги премълча. Интересна подробност бе, помисли си Иста, че не поискаха и Илвин да се събуе. Разликата само подчерта безсилието му да я предпази.

Горещите ръце на войника се заеха тромаво с панделките, които Лис само преди двайсетина минути бе вързала около глезените й. Иста стоеше сковано, но без да се противопоставя. Мъжът свали леките й сандали и ги хвърли настрана. Изправи се, отстъпи и яхна коня си.

Сордсо подкара своя кон към нея, оглеждаше я от глава до пети. Усмихна се мрачно на видяното — или може би на невидяното. Във всеки случай явно не го беше страх да й обърне гръб, защото й махна грубо да застане зад коня му в оформящата се процесия. Илвин се опита да й предложи ръка, но офицерът с бронзовата кожа изтегли меча си и му посочи да застане зад нея. Сордсо вдигна и спусна ръка и при този му знак потеглиха по сухата неравна земя.

Иста почти не усещаше жарките лъчи на обедното слънце, под които се препъваше напред. Ровеше слепешката в ума си, но откриваше само еклив мрак. Кълнеше мълчаливо Копелето. После зареди мълчаливи молитви. Отговор не идваше.

Джоконците магьосници ли го бяха направили? Тези опоненти определено не биха могли да надвият този точно бог… нали?

Значи не богът се бе провалил, а тя. Портите на духа й незнайно как и защо отново се бяха захлопнали, потрошени и барикадирани, задръстени с камъни от страх, гняв или унижение, съпротивляващи се на новия широк проход…

Беше допуснала грешка, чудовищна грешка, някъде в последните отлетели минути. Може би все пак бе трябвало да прехвърли тази задача, да прехвърли бога на ди Кабон. Може би решението да го запази за себе си беше непростима самонадеяност, огромна и фатална самонадеяност. Безобразна арогантност — да си въобрази, че такава задача е била поверена на нея. Кой би бил толкова глупав, че да повери на нея такава задача?

„Боговете. Два пъти“. Истинска загадка бе как толкова необозрими същества могат да допуснат такава невъобразима грешка. „Знаех си аз, че не трябваше да им се доверявам. Но ето, че го направих… отново…“

Остри камъчета се забиваха в стъпалата й, докато вървяха по пътя. Процесията свърна към горичката, през едно ниско място, покрито с тъмна кал, в която копитата потъваха с жвакане сред воня на застояла вода и конска пикня. Изкачиха се по малък наклон. Иста чуваше дългите стъпки на Илвин зад себе си, чуваше и учестеното му дишане, чиято неравномерност издаваше физическото изтощение, на което лицето му упорито не даваше израз. Горичката се възправи пред нея, потънала в сенки, които обещаваха благословено облекчение след палещите лъчи на слънцето.

Ах. Не толкова благословено, в крайна сметка, нито облекчение. Минаха по пътеката на мъртвите. Положени съзнателно от лявата страна на пътя им, сякаш за да станат свидетели на процесията, се редяха телата на порифорците, убити снощи при набега на Арис. Бяха ги съблекли голи и откритите им рани гощаваха лъскавите зелени мухи, които жужаха със стотици над тях.

Иста плъзна поглед по бледите трупове и започна да брои. Осем. Осем от четиринадесетте, които бяха излезли срещу хиляда и петстотинте джоконци. Шестима сигурно още бяха живи някъде във вражеския лагер, ранени и пленени. Мускулестото тяло на Фойкс не беше сред неподвижните трупове. За разлика от това на Пежар.

Погледна и пресметна отново — „петима още са живи“.

Имаше и девети, но трупът му приличаше повече на… купчина. Копие беше забито зад кървавите останки, обезобразената глава на Арис бе набучена на острието му и се взираше невиждащо над джоконския лагер. Изумителните му някога очи бяха избодени от ръката на някой обезумял от страх войник, потърсил отмъщение върху изпразнената от съдържание обвивка.

„Твърде късно. Той си беше тръгнал преди ти да се добереш до него, джоконецо“. Босите й крака се спънаха в някакъв корен и тя простена от болка.

Илвин успя да я хване за ръката, преди да е паднала по очи.

— Заложили са ни стръв. Не гледай натам — каза той през стиснати зъби. — Не припадай. И не повръщай.

Той обаче изглеждаше готов да направи и двете. Цветът на лицето му не се отличаваше от този на труповете, само очите му горяха по начин, който никога не беше съзирала на човешко лице.

— Не е това — прошепна му Иста. — Изгубих бога.

Веждите му се сбраха в объркване и тревога. Офицерът с бронзовата кожа, с изваден меч, им даде знак да продължат напред, макар че не накара Илвин да се върне зад нея. Може би и тя имаше вид сякаш всеки момент ще припадне.

Смяташе, че Илвин не греши в преценката си за стръвта. Ако някой от тях двамата бе съумял да прикрие неестествена сила — или сила въобще, — това жестоко изложение навярно би пречупило самообладанието им в някакъв яростен и напразен удар по самодоволните им врагове. Ако самата Иста бе магьосница или умееше да върти меча, князът със сигурност нямаше да оцелее да повтори гадната си усмивчица, която й бе хвърлил през рамо, когато тя се спъна край останките на Арис. Само че една провалила се светица не можеше да навреди по никакъв начин на джоконците.

— Искали са да прекарат Кати покрай това — измърмори Илвин под нос. — Ще го добавя към сметката им и дано петимата богове дадат аз да я прибера… — Очите му не спираха да шарят от шатра на шатра: следваха пътя на разрушението от предната нощ, преценяваха състоянието на хората и конете, покрай които минаваха. Тънки сребристи вадички се плъзгаха по бузите му, но той презрително отказваше да ги изтрие под погледите на ухилените войници, които се блъскаха да ги видят. Иста не знаеше достатъчно простонароден рокнарийски, за да си преведе обидите, с които ги засипваха, Илвин обаче със сигурност ги разбираше. Той продължи да шепне упорито: — Не се готвят да вдигат лагера си. Готвят се за атака. Изненадва ли ни това? Ха! Едно обаче е видно — не са наясно в какво безпомощно състояние е замъкът. В противен случай биха се подготвяли за празненство…

Какво правеше — опитваше се да отвлече ума си от оскверненото тяло на брат си? Тя се помоли да успее. Опита се да разшири собствените си ослепени сетива, да усети поне диханието на бога, някъде, където и да е. Нищо. Джоен и Сордсо бяха оставили главата на Арис на пътя й като символ на поражението й, като удар по последните й надежди. „Дали Арвол ди Лютез се е чувствал безутешен като мен, когато увисналата му коса докосна водата за втори път?“

И все пак символът бе скроил номер на враговете й, защото напомнянето на едно поражение е напомняне и за триумф. Присъствие в отсъствието. „Странно“.

„Богът може и да отсъства, но аз все още съм тук. Може би това е задача за плътната материя и е свързана с онова, в което материята е най-добра — да упорства. Така“. Пое си дълбоко дъх и продължи да крачи напред.

Стигнаха до най-голямата от зелените шатри. Платнището от едната страна беше навито и се откриваше зашеметяваща гледка — ни повече, ни по-малко от преносима тронна зала. Килими бяха застлани на земята. Подиум се издигаше в дъното, на него стояха два тежко резбовани стола със златна украса и пръснати възглавнички за не толкова високопоставени задници. Благочестивото тъмнозелено на отдавнашно и строго вдовство беше навсякъде, поглъщаше дори морскозеленото на джоконските униформи и Иста реши, че цветът е направо отвратителен.

Вдовстващата княгиня Джоен, нагиздена в различни, но също толкова сложно надиплени колосани одежди като първия път, когато — богове пет, нима едва вчера по същото време — се бяха срещнали на пътя, седеше на по-малкия, по-нисък от двата стола. Придворните й дами бяха коленичили на възглавничките, а една безлична млада жена с кръгло като луна лице, навярно друга от дъщерите на Джоен, беше приседнала в краката й. Иста нямаше представа колко от тях са магьосници. Десетина офицери стояха мирно от двете страни. Иста се зачуди дали всичките единайсет окаишени демони на Джоен са строени тук за тази… демонстрация.