Младежът се дръпна отвратено и впери поглед право напред, като се изчерви силно, сякаш за да е в тон с панделките на ръкава си. Баща му пък не успя да скрие усмивката си.

— Води го в Кардегос да го приемат в ордена на Сина, като татко му някога, тъй де. Церемонията ще я извърши свещеният генерал, самият царевич-консорт Бергон! Така ми се ще и аз да можех да го видя. Казват, че бил красавец. То по ония ибрийски брегове, отдето дойде, се раждат хубави мъже. Ще трябва да си намеря някаква причина и аз да се помоля в Кардегос, та да си оплакна старите очи.

— Така е — неангажиращо каза Иста по повод на това колоритно, но като цяло вярно описание на зет й.

— Аз съм Кариа от Палма. Там бях сарашка съпруга, последно де. Сега съм вдовица. Ми вие, милейди? Тоз намусен господин сигурно ви е съпруг?

Кастеланът, който следеше с очевидно неодобрение фамилиарния тон на жената, понечи да обърне коня си и да прогони досадницата, но Иста вдигна ръка.

— Спокойно, ди Ферей. — Той вдигна вежди, но после сви рамене и не каза нищо.

Иста се обърна към поклонничката:

— Аз съм вдовица на… от Валенда.

— А, тъй ли? Че то и аз съм такава — бодро отвърна жената. — Първият ми мъж беше оттам. Аз съм погребала трима съпрузи общо де. — Обяви го така, сякаш е постижение. — Е, не в общ гроб, разбира се. Поотделно. — Тя килна любопитно глава, измервайки с поглед траурните дрехи на Иста. — Вий вашия да не би наскоро да сте го погребали? Жалко. Нищо чудно, че изглеждате толкова тъжна и бледна. Е, мила, трудно е, особено първия път, да знаеш. В началото ти се иска да умреш — при мене така беше, — но това си е само от страх. Нещата пак ще се наредят, не се притеснявай.

Иста се усмихна за миг и поклати леко глава в знак на несъгласие, но не си направи труда да поправи заблудата й. Ди Ферей явно го сърбеше да тури край на разговорливостта на жената, като обяви ранга и положението на Иста, и по подразбиране своите собствени, и навярно да я прогони, но Иста с известно учудване си даде сметка, че й е приятно да разговаря с Кариа. Бърборенето на вдовицата не я дразнеше и не й се искаше жената да млъкне.

Такава опасност явно не съществуваше. Кариа от Палма сочеше един след друг спътниците си, като засипваше Иста с безкрайни подробности за положението им в обществото, произхода им и към кое свещено място са тръгнали, а ако въпросните личности яздеха достатъчно далеч от тях, добавяше и коментари относно маниерите и моралността им. Освен възрастния посветен на Сина на есента и изчервеното му момче, групата включваше четирима мъже от едно тъкаческо братство, тръгнали да се помолят на Бащата на зимата за благоприятен изход от някакво съдебно дело; мъж с панделки на Майката на лятото, поел на път да се помоли за дъщеря си, която скоро щяла да ражда; и една жена със синьото и бялото на Дъщерята на пролетта, която бе тръгнала да измоли съпруг за своята щерка. Тъничка жена в хубава зелена роба на дякон от ордена на Майката, в компанията на камериерка и двама слуги, най-неочаквано се оказа ревизор, а не акушерка или лекарка. Търговец на вино пътуваше, за да изкаже благодарност и да изпълни клетвата си към Бащата заради успешното завръщане на кервана си, който почти се бил изгубил предната зима в снежните планински проходи към Ибра.

Поклонниците, които бяха достатъчно близо да ги чуват и които явно бяха яздили заедно с Кариа през последните дни, току завъртаха очи към небето, докато тя продължаваше да бъбри. Изключение правеше един дебел млад мъж в бялата, сега зацапана от пътя одежда на свещен на Копелето. Той яздеше мълчаливо, отворил книга, подпряна на шкембето му — юздите на окаляното му бяло муле висяха отпуснати, — и вдигаше очи само когато отгръщаше на нова страница, примигваше късогледо и се усмихваше замаяно.

Вдовицата Кариа примижа срещу слънцето, което вече грееше в най-високата си точка.

— Нямам търпение да стигна до Валенда. Там ще ядем в една известна странноприемница, която се слави с най-вкусното печено от малки прасенца. — Тя измляска, предчувствайки угощението.

— Има такава странноприемница във Валенда, да — каза Иста. Едва сега си даваше сметка, че никога не е яла там, през всичките години, откакто живееше в града.

Ревизорката на Майката, която беше сред най-недоволните неволни слушатели на вдовицата, нацупи неодобрително устни.

— Аз месо няма да ям — заяви тя. — Дала съм обет никаква мъртва плът да не влиза в устата ми, докато съм на това поклонение.

Кариа се наведе над седлото си и прошепна на Иста:

— По̀ щеше да подхожда на едно поклонническо пътуване, ако беше дала обет да преглъща гордостта си вместо разните там салати, мен ако питат. — Изправи се ухилена, а ревизорката на Майката изсумтя и се направи, че не е чула.

Търговецът със сиво-черните панделки на Бащата отбеляза сякаш на въздуха пред себе си:

— Сигурен съм, че боговете не одобряват безсмислените приказки. Би трябвало по-добре да оползотворяваме времето си — в дискусии за високодуховни неща, които да подготвят умовете ни за молитви, а не стомасите ни за вечеря.

Кариа го изгледа похотливо.

— Ъхъ, или по-долните ни части за неща още по-приятни? И ти ми яздиш с цветовете на Бащата на ръкава, моля ти се! Срамота.

Търговецът изправи гръб, сякаш бе глътнал бастун.

— Не към тази страна на бога възнамерявам — или имам нужда — да отправя молитвите си, госпожо, уверявам ви!

Свещеният на Копелето вдигна очи от книгата си и измърмори помирително:

— Боговете управляват всичките ни части, от главата до краката. Има бог за всеки и за всяка част.

— Долнопробните вкусове на вашия бог са печално известни — отбеляза търговецът, все още засегнат.

— Никой, който отваря сърцето си за когото и да било от Светото семейство, не ще бъде отхвърлен. Дори и най-превзетият. — Свещеният се поклони над шкембето си към търговеца.

Кариа се разсмя от сърце, а търговецът изсумтя възмутено, но се въздържа да отвърне. Свещеният се върна към книгата си.

Кариа прошепна на Иста:

— Шишкото ми харесва, да знаете. Не говори много, ама каквото каже, все е на място. Начетените хора обикновено ме намират за досадна, аз пък тях въобще не ги разбирам. Тоз обаче е възпитано момче. Макар че според мен един мъж трябва да си завъди жена и дечица и да ги храни с честен труд, вместо да ходи да гони боговете. Е, трябва да призная, че обичният ми втори съпруг не такова… не работеше де… но той пък пиеше. Накрая от това си и умря, от пиенето, за облекчение на всички, които го познаваха, петимата богове да дадат покой на душата му. — Тя направи свещения знак, като докосна с пръсти челото, устните, пъпа, слабините и сърцето, накрая разпери ръка върху пищната си гръд. Нацупи устни, вдигна брадичка и викна високо: — Сега се сещам, просветени, че така и не си ни казал за какво си тръгнал да се молиш.

Свещеният отбеляза с пръст страницата и вдигна очи.

— Да, не съм го споменавал.

Търговецът каза:

— Всички вие, посветените, се молите да се срещнете със своя бог, нали така?

— Лично аз често съм се молила богинята да докосне сърцето ми — рече ревизорката от ордена на Майката. — Най-висшата ми духовна потреба е да я видя лице в лице. И честно казано, вярвам, че съм я усещала, от време на време.

„Всеки, който иска да види боговете лице в лице, е голям глупак“, помисли си Иста. Макар че, според личния й опит, това не беше пречка.

— Не е нужно да се молиш за това — каза свещеният. — Трябва просто да умреш. Не е трудно. — Потърка двойната си гуша. — Всъщност е неминуемо.

— Да бъдеш докоснат от бога приживе — хладно го поправи ревизорката. — Това е великата благословия, за която всички копнеем.

„Не, не е. Ако сега, в този миг, видиш лицето на Майката, жено, ще се проснеш хълцаща в калта и няма да станеш с дни“. Иста си даде сметка, че свещеният се взира примижал в нея с дълбоко любопитство.

Беше ли той докоснат от бога? Иста имаше известен опит в разпознаването на такива хора. Обратното също беше вярно, за съжаление. А може и този кравешки поглед да се дължеше единствено на късогледството му. Притеснена, тя го изгледа намръщено.