Какви бяха, изглеждаше повече от ясно. И двете страни бяха разигравали тези подли игрички на набези и наказателни акции по границите от поколения, по границите, които шалионските квинтарианци бавно изместваха на север. В спорните райони хората израстваха с мисълта за поредния набег като начин на прехрана, сякаш това беше някакъв занаят. Понякога играта се подчиняваше на сложни правила, като дворцов етикет, с делови преговори за откупи, омесени с чудати турнири на честта. Понякога правила нямаше и не беше игра, а въпросите на честта се уреждаха с кръвопролития и зверства.

Колко отчаяни бяха преследвачите им? Сякаш се бяха появили отникъде, от небето. От границите на Джокона ги деляха провинция и половина, а ето че се бяха озовали на рядко използван път в планинското подножие. Свежа войска, развръщаща се, за да нападне някаква предварително избрана цел, или изнурена войска, която бяга към родното княжество? Щом носеха табарди с герба на принца, поне не бяха импровизирана полуразбойническа банда от по-малки синове и безделници, тръгнали да заграбят, каквото дойде, а мъже, спазващи приемливо ниво на дисциплина и тръгнали на задача с по-висша цел. Поне на теория.

На хребета на следващото възвишение, докато конят й се препъваше на всяка трета крачка, Иста можа да обхване с поглед пътя напред. Дългокракият дорчо на Лис продължаваше да галопира, набрал значителна преднина.

Сърцето й внезапно се сви. Надолу, през дръгливите шубраци по склона на хълма, препускаха десетина джоконци, право към Лис. Явно бяха съгледвачи, пратени пред основната сила. Иста се опита да прецени ъглите, разстоянието, скоростите. Джоконците се спускаха сякаш да грабнат Лис от пътя, както ястреб грабва катеричка от клон на дърво. Лис още не ги беше видяла, нямаше и да чуе предупредителния й вик. Ферда се изправи на стремената си, лицето му се изкриви от безпомощен ужас. Той пришпори коня си, но не успя да изтръгне по-голяма скорост от изтощеното животно.

Нападателите наближаваха все повече и повече… Лис най-накрая погледна встрани и ги видя. Нямаше начин дори нейният сърцат кон да не е достигнал границите на издръжливостта си… Тя профуча покрай водачите на групата. Просветна стрела — цепеше въздуха. Ферда извика ужасено, но стрелата, пусната от прекалено далеч и от гърба на препускащ кон, пропусна целта си.

Патрулът стигна до пътя. Офицерът размаха ръце — даваше някаква команда. Двама от конниците се отделиха и пришпориха конете си след Лис. Останалите обърнаха конете и препречиха пътя. Чакаха.

Ферда изпсува, погледна назад, погледна напред и изскърца със зъби. Отметна плаща си и сложи ръка на дръжката на меча си. Хвърли тревожен поглед към Иста, като явно се чудеше как да я предпази, ако се опита да ги преведе през новата блокада. Иста проследи погледа му назад. Над хребета зад тях се изливаха все нови и нови ездачи, сякаш нямаха край.

Пролееше ли се кръв, положението бързо щеше да излезе от контрол. Смъртта щеше да повлече нова смърт.

— Ферда! — извика Иста. Викът й прозвуча повече като грак. — Нямаме избор. Трябва да спрем и да се предадем!

— Не, царина! — Лицето му се сгърчи в агония. — В името на клетвата и честта ми, не! Ще умрем, за да ви защитим!

— По-добре ще ме защитиш жив с ума и самообладанието си, Ферда! — Само дето бяха оставили най-добрия си ум и най-доброто си самообладание в канала по пътя назад. Тя си пое дълбоко дъх, потисна с върховно усилие заливащия я ужас и отсече: — Заповядвам да спрем!

Ферда стисна челюсти до побеляване — но наистина вече нямаха избор. Основната част на джоконците почти ги беше настигнала и ги изтласкваше към блокадата в ниското. Иста виждаше лъковете, готови за стрелба в ръцете на чакащите на пътя конници — този път галопът на конете нямаше да попречи на мерника им.

Ферда вдигна ръка.

— Стой! — Изтощените коне на хората му се запрепъваха нестройно и спряха. Мъжете заотмятаха плащовете си: посягаха към мечовете. — Не вади! — изрева Ферда.

Неколцина извикаха възмутено и объркано. Всички бяха зачервени — и от безсилие, и от усилната езда. Но се подчиниха. И те като Иста знаеха правилата на играта. И също като нея знаеха колко често те не се спазват.

Джоконците, с изтеглени мечове, готови за удар копия и стрели на тетивите, плъзнаха към тях от двете страни и бавно затвориха кръга.

Иста се изправи на стремената, изкълчи подпухналия си език около фразата „Предлагам откуп“ на позабравения си рокнарийски и продължи на ибрийски:

— Аз съм сера ди Айело и провинкарът на Баошия е мой патрон! Гарантирам, че той ще плати откуп за мен и за всичките ми хора! За всичките! — После повтори на рокнарийски, за всеки случай: — Откуп за всички.

Един офицер поведе коня си напред. Ризницата му беше по-добра от тези на войниците му, по юздата, седлото и ножницата му бяха набити красиво гравирани златни листа, а по зеления копринен шарф напреко на гърдите бяха избродирани със златни и бели конци летящите пеликани на Джокона. Типичната му за рокнариец къдрава червеникава коса беше сплетена на пресичащи се плитчици, които се събираха в опашка на тила. Очите му обходиха шалионците, преценявайки броя им — може би одеждите и знаците на ордена на Дъщерята му вдъхнаха известна доза респект? Иста, която бе отхвърляла мълчаливо молитвите през всичките седмици на поклонението, макар устните й по навик да бяха изричали познатите думи, сега се помоли горещо под бесните удари на сърцето си: „Богиньо, в този Твой сезон на сила, хвърли защитен плащ над тези Твои верни слуги“.

Офицерът извика на ибрийски:

— Хвърлете оръжията си на земята!

Едно последно, отчаяно колебание, после Ферда отметна късото си наметало и изхлузи нагръдния колан през главата си. Мечът в ножницата издрънча на прашната земя. Камата го последва. Войниците последваха примера му със същата неохота. Няколко лъка и копия също се озоваха върху растящия куп. Запенените, задъхани коне наведоха глави, когато Ферда и хората му слязоха от тях и седнаха на земята малко встрани, заобиколени от джоконци с извадени мечове и опънати лъкове.

Един войник хвана юздата на Истиния кон и й даде знак да слезе. Краката й за малко да се подгънат, когато стъпи на земята — не я държаха. Тя се дръпна като опарена от вдигнатата му ръка, макар веднага да си даде сметка, че просто е искал да я прихване за лакътя, за да не падне в прахоляка. Офицерът се приближи и отдаде чест, може би с цел да я успокои.

— Шалионска благородничка. — Прозвуча като въпрос: семплата й рокля не съответстваше на ранга, за който претендираше. Очите му я огледаха и не видяха бижута, пръстени и брошки. — Какво правите тук?

— Аз имам пълно право да бъда тук. — Иста вирна брадичка. — Вие прекъснахте поклонението ми.

— Квинтарианска дяволопоклонничка. — Той плю ритуално, но на една страна, а не в лицето й. — И за какво си тръгнала да се молиш?

Иста вдигна едната си вежда.

— За мир. — И добави: — И ще се обръщате към мен със „сера“.

Той изсумтя, но думите й, изглежда, го убедиха, или поне любопитството му се притъпи. Няколко от хората му вече бяха започнали да ровят из дисагите; офицерът излая нещо на рокнарийски, твърде бързо, за да го разбере Иста, тръгна към тях и ги разбута.

Защо, стана ясно след миг, когато пристигна и останалата част от колоната, заедно с двама мъже, които носеха зелените кесии на княжески чиновници и които побързаха да минат напред, следвани от по-висшите офицери. Сега всички дисаги бяха смъкнати от седлата и плячкосани по много по-систематичен начин, а вещите бяха описани в инвентарен списък. Задачата на чиновниците бе джоконският княз да си получи едната пета от плячката. Единият от тях тръгна между насъбралите се хора, като не преставаше да дращи по плочата си, описвайки конете и сбруите им. Вече нямаше съмнение, че това е официално начинание, а не импровизиран бандитизъм.

Офицерът докладва на началниците си. Иста на два пъти чу да споменава „Баошия“. Един от мъжете, които ровеха в дисагите, се изправи с доволен вик; Иста помисли, че сигурно е намерил пълна кесия, но той размаха картите на Ферда и хукна към офицерите, като викаше на рокнарийски: