— Не съм си и помислял да му отнема тази възможност. Но първо бих искал да видя раната му.

— Да, това би било разумно.

Той, изглежда, очакваше да го придружи, така че Иста стана и го последва по стълбите, а хората й тръгнаха след тях с неприкрито любопитство. Появата на толкова много хора стресна Горам и Иста се опита да го успокои с няколко тихи думи. По-голяма утеха май му донесе Лис, която го потупа мило по рамото. По нареждане на марша Горам свали новата превръзка на Илвин. Арис огледа раната бързо, опитно и навъсено. Фойкс и ди Кабон проточиха плахо шии да зърнат окървавения прорез в туниката на Арис, когато той се наведе над притихналия си брат. Когато маршът се обърна, те се струпаха до леглото да чуят прошепнатото обяснение на Лис.

Ръката на Арис се стисна до побеляване върху дръжката на меча му и той прошепна на Иста, с която стояха малко встрани:

— Признавам, че дори се зарадвах в някаква степен на джоконците. Мисля, че някаква част от мен бе започнала да се надява на по-добра смърт. Не толкова… позорна като първата, смърт, която да не посрами бащината ми чест. Сега разбирам, че и този план е неосъществим.

— Да — каза Иста.

— Имам чувството, че съм се изгубил в някакъв тъмен и страшен лабиринт, от който няма излизане.

— Да — каза Иста. — Но… поне вече не сте сам в лабиринта.

Усмивка пробяга по устните му и той й стисна ръката за миг.

— Така е. Откакто боговете ви доведоха тук, доброжелателите ми се увеличават. Това е по-голяма утеха, отколкото бях очаквал.

Донесоха таблата с обяда на Илвин. Лорд Арис се извини и си тръгна — Иста се надяваше, че ще стигне до убежището на леглото си преди обедния припадък да го е повалил. Изкара хората си навън, така че Горам спокойно да се погрижи за господаря си, като остави в стаята само ди Кабон, комуто заръча да помогне и да наблюдава.

Облегнала се на парапета на галерията, тя проследи с поглед лорд Арис, който се скри под арката, повлякъл едва видимия дим на ерозиращата си душа. Разтърка дланта си, която още я щипеше там, където той я бе стиснал.

„Мога да избягам. За разлика от всички останали тук.

Ако реша“.

Фойкс, явно разтревожен, опря лакти на парапета до Иста и се загледа след Арис.

— Забележителен човек — отбеляза той. — Ако целта на онази джоконска вещица е била да премахне Порифорс като стратегически обект от картата на Шалион, да парализира силата му на крепост… може и да я е постигнала отчасти въпреки провала на първоначалния си план. Да осакати такъв командир. Че и нещо по-лошо, да не дава Дъщерята.

Лис се приближи и се опря на парапета от другата страна на Иста. Челото й се навъси притеснено.

— Какво точно почувства от онзи демон, когато видя лейди Катилара в двора при портата? — попита Иста Фойкс.

Той сви рамене.

— Не мога да определя точно. Сякаш изведнъж… настръхнах. Обзе ме необяснимо безпокойство.

— Но не си го видял — вътре в душата й, като сянка?

— Не, царина. — Той се поколеба. — Вие виждате ли го?

— Да.

Той се окашля.

— А… моя виждате ли? — Потърка разсеяно корема си.

— Да. Прилича на меча сянка, която се крие в пещера. Говори ли ти?

— Не… не точно. Е, малко. Не с думи, но го усещам, ако стоя тихо и се съсредоточа. Сега е много по-спокоен и доволен, отколкото в началото. По-опитомен. — Ухили се накриво. — Уча го да прави разни номера, когато свещеният не ме тормози.

— Да, видях какво направи на пътя. Много умно от страна и на двама ви, но и много опасно. Имаш ли някаква представа какво или къде е бил, преди да намери теб?

— Мечка, която се е скитала в пущинака. Преди това птица, струва ми се, защото нито мечката, нито аз бихме могли да погледнем планините отвисоко, а сега имам такъв спомен. Малко неясен, но едва ли съм го сънувал. Помня и как гълтам огромни насекоми… Гадост, само дето не бяха гадост. Гадост! Преди това… не знам. Мисля, че не си спомня кога се е родил, точно както аз не пазя спомени от най-ранното си детство. Съществувал е, но е бил много глупав.

Иста се изправи и протегна схванатия си гръб.

— Когато се върнем в стаята на лорд Илвин, огледай слугата му, Горам. Смятам, че и той някога е носил демон, също като теб сега.

— Конярят е бил магьосник? Ха. Всъщност защо не? Щом един демон може да се всели в мечка, защо да не се всели и в простоват човек?

— Не мисля, че винаги е бил толкова простоват. Подозирам, че навремето може да е бил кавалерийски офицер в армията на царин Орико, преди да го пленят и да го продадат в робство, след като никой не е платил откупа за него. Добре огледай Горам, Фойкс. Той може да ти бъде огледало.

— Ясно — промълви Фойкс и сгърби леко рамене. Лис се навъси още повече.

След малко резбованата врата се отвори и Горам им махна да влязат. Чаршафите бяха сменени, окървавената ленена роба беше изчезнала някъде и Илвин беше облечен като за пред хора, с туниката и панталоните си, косата му бе вързана на тила. Иста се зарадва, без да й е съвсем ясно защо, че са го пременили така за пред придружителите й. Горам й премести стола и като не преставаше да се кланя, й помогна да седне до леглото на Илвин.

Ди Кабон й докладва с развълнуван шепот:

— Току-що видях как раните се затвориха. Невероятно.

Лорд Илвин потърка внимателно дясното си рамо и се усмихна на Иста.

— Изглежда, съм пропуснал интересна сутрин, царина, само дето не съм я пропуснал докрай. Просветен ди Кабон ми разказа за опасната си езда. Радвам се, че хората ви се върнаха при вас. Дано сега сте по-спокойна.

— Много по-спокойна.

Ди Кабон седна на високото столче откъм краката на болния, което си беше рискована позиция за възедрото му тяло. Иста представи Фойкс на лорд Илвин и разказа накратко за срещата му с мечката, като един вид обяснение за изпълнението му на пътя. Горам пристъпяше от крак на крак от другата страна на леглото и пъхаше хапки в устата на Илвин, докато той слушаше царината.

После Илвин се намръщи, бутна ръката с поредната хапка хляб и каза:

— Присъствието на нападателен джоконски отряд толкова близо до Порифорс говори или за млад джоконски благородник с гореща кръв, който си търси забавления, или за по-голяма войска, която се движи след отряда. Какво донасят съгледвачите ни?

— Още не са се върнали — каза Иста. — Лорд Арис каза, че се подготвят и че е пратил хора да предупредят отдалечените села.

— Добре. — Илвин се облегна на възглавниците си. — Петимата богове да са ми на помощ, дните се изнизват покрай мен като часове. Какво ли не бих дал да съм там сега!

Тя добави:

— Казах на брат ви да си сложи ризницата.

— А — каза той. — Да. — Стисна устни и лявата му ръка отново се вдигна към странната рана на рамото му. Той впери поглед в краката си, потънал в кой знае какви мисли. Иста се запита дали и неговият ум не обикаля шеметно в кръг като нейния.

Пое си дълбоко дъх.

— Горам.

Той застина с лъжица в ръката.

— Милейди?

— Ходил ли си някога в Раума?

Той примигна недоумяващо.

— Не го знам туй място.

— Това е град в Ибра.

Той поклати глава.

— Бяхме във война с Ибра. Нали? Знам, че съм бил в Хамавик — каза той като един вид компенсация. — Лорд Илвин ме намери там.

— По душата ти има белези от демон, ужасни белези. Но от друга страна… ако си бил магьосник по време на пленничеството си и си разполагал с възможностите на един демон, би трябвало да си се измъкнал някак или поне да си облекчил съдбата си.

Горам, изглежда, се уплаши, сякаш го бяха порицали за някакъв пропуск.

Иста протегна ръка да го успокои и продължи:

— Има… твърде много демони на свобода. Като нашествие, или епидемия, предизвикана незнайно от какво, така каза свещеният, нали, просветени?

Ди Кабон потърка тлъстата си брадичка.

— На такова започва да прилича, да.

— Храмът води ли някаква сметка на местата, където са наблюдавани тези явления? От едно място ли идват, или едновременно от различни места?