— Аа — прошепна Иста. — Значи тази свещена. Чух за нея. Незаконородената сестра на марша на Раума. Една от другите пленнички ми каза. — „Изнасилена, изтезавана и изгорена жива в кулата на Копелето. Така възнаграждават боговете своите слуги“.

— Сестра му е, така ли? — заинтригувано попита ди Кабон. — Тоест… била е.

Лис се намеси с негодувание:

— Какво богохулство! Да убиеш светец! Лорд Арис каза, че от тристате джоконски войници само трима са се върнали в Джокона. Сега разбирам защо!

— Каква нелепа загуба. — Ди Кабон направи свещения знак. — Поне е отмъстена, ако това, което казваш, е вярно.

— Бих била значително по-впечатлена от твоя бог, ди Кабон — рече през зъби Иста, — ако бе защитил живота на един човек, вместо да погуби живота на триста в зрелищно отмъщение. — Пое си с мъка дъх. — Вътрешното ми зрение се върна.

Той рязко се обърна и очите му се впиха в лицето й.

— Как се случи това? И кога?

Иста изсумтя.

— И ти беше там, поне в някаква степен. Не ми се вярва да си забравил онзи сън.

Порозовялата му от слънцето кожа се зачерви още повече, после пребледня. Каквото и да се опитваше да каже, не успя. Задави се и опита отново:

— Било е истинско?

Иста докосна челото си.

— Той ме целуна ето тук, точно както Майката някога, и оттогава нося нежелан товар. Казах ви, че тук се случиха неща от изключителна важност. Това е най-дребното от тях. Да сте чули някакви слухове в Оби за убийството на княгиня Умерю от неин ревнив придворен, преди два или три месеца, тук, в Порифорс? И за раняването на сер Илвин ди Арбанос?

— О, да — каза Фойкс. — След новината за вашето спасяване, това беше другата любима тема на хората в Оби. Лорд ди Оби каза, че много съжалява за случилото се с лорд Илвин и че лорд Арис сигурно много страда. Познавал братята отдавна, така каза, много преди да се сроди с лорд Арис, и че винаги били заедно, препускали вече двайсет години в това ъгълче на Карибостос, също като лявата и дясната ръка, с които човек държи юздите на коня си.

— Е, не това е истината за извършеното престъпление.

Фойкс изглеждаше заинтригуван, но и скептичен; ди Кабон беше заинтригуван и крайно обезпокоен.

— Вече три дни се опитвам да отсея истината сред всичките лъжи и подвеждания. Умерю може и да е била княгиня някога, но по времето, когато е дошла тук, вече се е била превърнала в проядена от демон магьосница. Изпратена, така ми беше казано, и на това съм склонна да повярвам, за да превземе Порифорс отвътре и да го предаде на някой от двора в Джокона или близък до него. Ефектът, който това би могло да има върху предстоящата кампания във Виспинг, особено ако предателството се разкриеше едва в критичния момент, оставям на твоето военно въображение, Фойкс.

Фойкс кимна бавно. Явно не му беше трудно да си го представи, дотук. Колкото до другото…

— Стигнало се е до тайно стълкновение, при което Умерю и лорд Арис са били убити.

Ди Кабон примигна.

— Царина, сигурно имате предвид лорд Илвин? Преди малко говорихме с лорд Арис.

— Знам. Демонът прескочил в съпругата на Арис — голяма грешка от негова гледна точка, навярно, защото тя веднага му надянала юздите и го принудила да натъпче отделената душа на Арис обратно в тялото му и да краде сила от по-малкия му брат Илвин, така че трупът да се движи все едно е жив. Някакъв изкривен вид магия за смърт — ще ви помоля, просветени, да ми разясните този въпрос от теологична гледна точка при първа възможност. После маршезата подредила нещата така, че Илвин да изглежда ранен, а княгинята убита от джоконския си придворен, когото уплашила дотам, че да избяга.

— Значи това съм почувствал, когато я видях — прошепна Фойкс с облекчение. — Друг демон.

— Със собствените си уши чух разказите на всички — декларира съвестно Лис. — Всичко е вярно. Разпитахме дори демона, макар че от това нямаше голяма полза. Когато тази сутрин лорд Арис го раниха с копие в рамото, раната се появи върху тялото на лорд Илвин. Направо да те побият тръпки. — После добави замислено: — Кървеше като заклано прасе. Е, стига прасетата да ги мушкаха с копия.

Иста погледна към слънцето и измери с поглед скъсяващите се сенки в каменния двор.

— След малко лично ще разговаряте с всички замесени и сами ще си извадите заключения. А ти, ди Кабон, ме чуй внимателно. Нямам представа защо твоят бог ме доведе в този скръбен дом. Не знам какво или кой би могъл да бъде спасен от тази отвратителна бъркотия. Знам обаче, че все някога, по един или друг начин, демонът трябва да бъде изтръгнат от лейди Катилара. Той няма търпение да избяга, за предпочитане заедно с тялото й, само че би я убил, за да прескочи в друго тяло, ако му се открие такава възможност. Арис е започнал да се разлага, телом, а и умствено, струва ми се. И което е още по-лошо — боя се, че душата му вече е отхвърлена. Лорд Илвин умира бавно, защото магията изцежда от него повече живот, отколкото тялото му може да компенсира. Когато той умре, това ще е краят и на брат му, а колкото до Катилара — според мен тя ще попадне под властта на демона си.

Млъкна, пое си дълбоко дъх и огледа потресените лица, които я гледаха на свой ред с разширени очи. Нито един от присъстващите, осъзна тя и потръпна зиморничаво, не я гледаше така, сякаш е полудяла. Всички я гледаха така, сякаш очакваха да им каже какво да направят.

Откъм арката се чуха тежки стъпки. Иста вдигна очи — беше лорд Арис, който забави крачка, после я видя заедно с малката и свита и тръгна към тях. Спря и се поклони, после застина под смутените погледи на новите си гости.

— Лорд Арис. — Иста кимна в отговор на поклона му. — Тъкмо уведомявах временния капитан на ескорта си и моя духовен наставник за истинското положение на нещата тук, в Порифорс. Необходимо е да знаят, за да ме пазят и съветват по най-добрия начин.

— Разбирам. — Той успя да превърне гримасата си в куха усмивка. Млъкна за миг, сякаш се чудеше какво да каже — да се извини, че е мъртъв, може би? — после, явно надвит от собственото си недоумение, премина към по-непосредствени проблеми: — Пратих съгледвачите си на оглед, но още не са се върнали. Пленниците ни не бяха много общителни, но изглежда, групата им е била авангард на по-голяма войска, чиято задача е да прекъсне комуникацията между Порифорс и Оби. И че нападението над ди Гура и свещения е било прибързано, но в какъв точно смисъл така и не успяхме да изтръгнем от тях, въпреки цялото си старание. Взимаме предпазни мерки — затваряме цистерните, предупредили сме града, пратихме и конници, които да предупредят по-отдалечените села. Хората ми по границата не донасят нищо за джоконска войска, но… през последните няколко дни занемарих задълженията си.

Иста стисна притеснено устни.

— Нападение от Джокона? Защо точно сега?

Той сви рамене.

— Закъсняло отмъщение за смъртта на княгинята? Очаквахме го по-рано. Или… не толкова закъснял опит да си върнат ценна плячка, изгубена наскоро. — Погледът му тежеше от мрачни предчувствия.

Въпреки жегата Иста потръпна.

— Ако имах избор, не бих донесла такава неприятност никому, най-малко на вас. Може би… трябва да се преместя в Оби. — Да избяга? Примамливо разумна алтернатива, типична за страхливец. Да напусне замъка, да обърне гръб на проблема, да изостави тези отчаяни, посърнали души да потънат под растящата тежест на собствените си грешни преценки, нещастие и любов… би могла да избяга. Би могла.

— Може би. — Той й кимна неопределено. — Но само ако сме сигурни, че пътят е безопасен, в противен случай ще ви тикнем право в ръцете на джоконците, на тепсия. Следобед пак трябва да изляза на обход — не мога да спра сега. Трябва да го разберете — добави натъртено той. — Не бива да ме спирате сега.

— Понеже и без това не знам как — въздъхна тя, — засега не ви грози такава опасност. За друго не мога да гарантирам.

— Ще трябва да подремна, съвсем малко…

— Илвин трябва да се нахрани, особено сега — разтревожено каза тя.