„Богове пет, нека атаката свърши бързо“. Ферда и хората му бяха в най-голяма опасност, защото на джоконците като нищо можеше да им хрумне да убият най-рисковите си пленници, преди да се обърнат към новия враг. Още една смърт и още една изсвистяха като бял огън през вътрешните й сетива, докато външните бяха залети с въртопи от движение. Тя задърпа панически охлузените си китки, но стегнатите възли не се бяха разхлабили въпреки дългата нощна езда. Ако изриташе стремената и се килнеше на една страна в някакъв безумен опит да се смъкне от коня, щеше само да си счупи китките, без никаква гаранция, че въжетата, които ги стягаха, ще се скъсат — конят просто щеше да я повлече.

Гръмотевичен тропот на копита, викове и крясъци се надигнаха откъм началото на колоната — по бреговете на речната долина с викове се изсипваше кавалерия, чу се трясък на метал. Коне цвилеха, пръхтяха и падаха. Чуха се викове и откъм края. Офицерът, който я водеше, дръпна юздите на коня си толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака. Мъжът се огледа паникьосано.

Командирът препусна към него откъм мелето, с изваден меч; крещеше на рокнарийски и махаше на още неколцина да го последват. Настигнаха Иста и нейния офицер и ги подбраха настрани към ниския бряг. Войникът отпред повали с меча си двама лъкометци в непознати й сиви туники, които тичаха да се присъединят към битката. Неколцината джоконци и Иста прелетяха покрай група конници и продължиха в див галоп през шубраците покрай брега на реката.

Главата на Иста пулсираше лудо, зрението й се замъгляваше, като ту потъмняваше, ту се нажежаваше до бяло от болезнените удари на всяка следваща смърт — толкова много души на едно място и едновременно изтръгнати насила от телата им. Можеше да мисли само за едно — колко несправедливо беше за онова бедно войниче, което бичуваха предната нощ, че сега собствените му командири изоставяха него, без да се поколебаят дори…

Виждаше единствено врата на коня си, протегнат пред нея — ушите му, прилепнали назад, и твърдата земя, стрелкаща се отдолу. Дори не се налагаше да теглят този неин глупав, уплашен кон, който тичаше толкова бързо, че по някое време за малко да надбяга водача си. Завиха надясно в широка дъга. Забавиха едва когато теренът стана неравен, осеян с ниски хълмове, с пръснати тук-там групи дървета, където най-после да се скрият от погледа на евентуални преследвачи. Преследваха ли ги въобще?

Командирът най-после си позволи да прибере меча си в ножницата. Не го беше използвал — по острието нямаше кръв, забеляза Иста. Поведе ги през пущинака, като заобикаляше дървета и скали. Иста подозираше, че единственият критерий, по който подбира пътя, е да обърка преследвачите и че съвсем скоро сам ще се обърка, отново. Е, сигурно можеше да определи накъде е север, и с толкова малка група, на която да търси прикритие, друго навярно не му и трябваше. Тук дърветата растяха по-нагъсто. Изкачиха едно възвишение, после се спуснаха по склона на някаква клисура. Иста се опита да прецени на колко мили са се отдалечили от засадата. На пет или шест, най-малко.

Докато конете им внимателно стъпваха по каменистото дъно на плитката река, тя се замисли за грозящата я опасност. Едва ли беше по-голяма отпреди. От изнасилване не се страхуваше, нито от мъчения или нещо подобно, макар че несъмнено щеше да сподели всичките трудности, които чакаха джоконците при това неподготвено бягство. Тези офицери бяха изгубили всичко — хората си, екипировката си, плячката, честта си, дори пътя. Успееха ли обаче да я предадат на княза на Джокона, той щеше да им прости всичко. Тя беше надеждата им за изкупление. Нямаше да я пуснат срещу пари или заплахи, нито да я заменят срещу живота си дори. Така че умишлена смърт не я грозеше от техните ръце. Ала смърт при злополука или поради лоша преценка… да, такава смърт съвсем не беше невъзможна. Положението й май не се беше подобрило особено.

Вървяха по дъното на клисурата повече от миля. Тя ставаше все по-дълбока, а стените й — все по-стръмни, залесени и надвиснали на места, но в далечината се провиждаше мъглява светлина. При поредния завой откриха, че клисурата се отваря внезапно към равна поляна.

А на поляната стоеше самотен ездач. Иста затаи дъх смразена — или беше от вълнение? Въглищносивите хълбоци на коня се издуваха мокри от пот, ноздрите му бяха кръгли и кървавочервени, но животното риеше с крак земята и пристъпваше неспокойно, а мускулите му потрепваха в готовност. Мъжът изобщо не изглеждаше задъхан.

Тъмночервеникавата му коса не беше сплетена, а подстригана късо по шалионската мода и се завиваше в разбъркани къдрици около ушите. Късо подрязана брада покриваше челюстта му. Носеше плетена метална ризница, тежки кожени предлакътници, сив табард, целия в злато. Табардът беше опръскан с кръв. Очите му се стрелнаха, докато пресмяташе шансовете си — присвити, святкащи очи.

Замахна настрани с меча си в поздрав. Ръката, която го стискаше, беше мръсна и покрита със засъхнала кръв. Само за миг най-налудничавата усмивка, която Иста беше виждала върху лицето на мъж, грейна по-ярко от стоманата.

Той смуши коня си и нападна.

Пред лицето на тази невиждана самонадеяност изтощените джоконци се поколебаха само миг повече от желателното. Атакуващият конник мина между първите двама преди те да са изтеглили и наполовина мечовете си и ги остави да залитат ранени, докато самият той връхлиташе върху офицера, който водеше коня на Иста. Той извика и се приведе, като трескаво се опитваше да извади оръжието си. Разцепвайки въздуха с мазно съскане, тежкият меч на непознатия разряза опънатия повод. Освободеният кон на Иста се дръпна назад.

Сивият кон се изправи на задните си крака до нея. Мечът полетя нагоре, незнайно как се прехвърли в лявата ръка, която бе не по-малко сръчна от дясната, появи се отново пред погледа й с острието нагоре и се провря като змийче между ръцете на Иста и седлото, към което бяха завързани. Едва в последния момент Иста успя да стисне инстинктивно пръсти, когато острото като бръснач острие пое отново нагоре, разсичайки въжетата, и профуча покрай лицето й. Конникът й метна през рамо широка усмивка, наточена като меча му, извика и пришпори жребеца си напред.

С трескав хлип на задоволство Иста измъкна китките си от омразните въжета и понечи да се наведе напред, за да хване юздите. В същия миг офицерът, който бе водил коня й, обърна своя, блъсна го в нейния, като едва не я събори на земята, и успя да сграбчи юздите. Издърпа ги над главата на коня й.

— Махай се, махай се! — изкрещя тя, като удряше с всички сили ръката му. Понеже държеше собствените си юзди и меча си в другата ръка, а и се бе навел твърде много, равновесието му беше нестабилно — в миг на ужасено вдъхновение тя спря да го удря и вместо това сграбчи ръкава му, запря здраво крака в стремената и дръпна с всичка сила. Стреснатият джоконски офицер се изхлузи от седлото и тупна на осеяното с камъни речно дъно.

Иста се надяваше подрипващият й кон да го е настъпил, но не можеше да е сигурна. Гладките мокри камъни бяха покрити със зелени водорасли и бяха хлъзгави; конят играеше под нея, като ту се препъваше, ту отскачаше стреснато встрани. Юздите се влачеха и всеки момент можеха да се омотаят около предните му крака. Тя се наведе напред, посегна, не уцели, пак посегна, улови ги, мръсната кожа се плъзна в мръсните й ръце, тя се изправи и за пръв път от дни се оказа господар на собствените си движения. Мечове дрънчаха и стържеха един в друг. Тя се огледа трескаво.

Един от войниците в задния край на малката им група се опитваше да изтика нападателя към другите, друг извърташе коня си да заеме позиция за удар откъм незащитената му страна. Командирът смуши коня си по-близо до мелето, но ръката му, стиснала несръчно меча, трепереше. Кръв се стичаше между пръстите му надолу по ръкава и юздите се хлъзгаха в ръката му. Друг джоконски войник, който беше яздил от оттатъшната страна на водещото трио и по тази причина беше избегнал първоначалния сблъсък, завършил толкова зле за другарите му, беше успял да извади лъка си от клупа на седлото и трескаво опъваше тетивата, докато конят му пръхтеше и подскачаше настрани. Стискаше стрела между зъбите си. След миг тя вече беше в ръката му, той вдигна лъка, за да се прицели. Мишената се движеше, но разстоянието беше много малко.