Илвин се отпусна безсилно на възглавниците.

— О — промълви много тихо, докато значението на думите й се слягаше в ума му. След миг добави: — Бих искал да поговорим по-подробно за това. В някой, хм, по-спокоен момент.

— Ще видя какво мога да направя.

Арис протегна почти безчувствената си ръка и погали съпругата си по глезена.

— Кати. Това не може да продължава.

— О, любими, какво можем да направим? — Той обърна глава и удостои Иста със сърцераздирателен поглед. — Не можеш да го вземеш сега. Много е скоро. Няма да се откажа от него сега. — Тя потърка червените следи по китките си.

— Той вече е имал повече време, отколкото се дава на мнозина — порица я Иста. — Отдавна е приел рисковете на войнишкия занаят, а когато си се свързала с него в брак, ти също си ги приела.

„А фактът, че е изгубен?“ Смъртта на тялото носеше достатъчно мъка. Бавният разпад на призраците — души, отхвърлили своя бог — беше самоунищожение. Само че Арис не бе избрал сам това изгнание; то му беше наложено. Не беше самоубийство на душата, а убийство…

Иста се помъчи да спечели малко време.

— Е, не е речено, че ще е днес, така набързо и… Все още имаме малко време. Достатъчно, за да сложи в ред нещата си, докато все още е с ума си, стига да не се бави много, достатъчно, за да се сбогува с близките си. Не повече от това обаче. — Замисли се за опасно измършавялата снага на Илвин. „Тази каша е много по-лоша, отколкото смятах в началото. И засега дори вътрешното зрение не съзира изход от нея“.

Арис с мъка се надигна.

— Говорите разумно, милейди. Ще пратя да повикат при мен нотариуса на замъка… да прегледам завещанието си…

— Не е честно! — разбесня се отново Катилара. — Илвин те уби, а сега ще получи всичко твое!

Главата на Илвин отскочи назад.

— Аз да не съм последният бедняк?! Не ми е притрябвало наследството на ди Лютез. За да се опазя от подозрения като тези, с радост ще се откажа от всичко. Завещай го на племенницата ми, или на Храма… или на нея дори. — Той кимна към снаха си. — С изключение на Порифорс.

Арис се усмихна, забил поглед в ботушите си.

— Браво, момче. Порифорс не го даваме на никого. Придържай се към това и ще знаеш, че си ми верен, дори когато гробът е погълнал всички други клетви.

Катилара избухна в сълзи.

Иста надигна изтощеното си тяло от столчето. Имаше чувството, че са я били с пръчки.

— Лорд Илвин, налага се брат ви да заема от вас още известно време. Готов ли сте?

— Уф — изсумтя той без особен ентусиазъм. — Направете каквото трябва. — Вдигна поглед към нея и добави с прикрита тревога: — Ще дойдете пак, нали?

— Да. — Тя посегна и отпусна стегата върху въжето от бял огън. Илвин се срина назад, а Арис скочи на крака като мъж в разцвета на силите си.

— Ах!

Притисна хлипащата Катилара към гърдите си и я изведе от стаята, като шепнеше нежно в ухото й.

„Да — горчиво си помисли Иста. — Ти си я хванал — бас държа, че дори не си се опитал да приклекнеш, — сега ти се оправяй с нея…“ И щеше да го направи, сигурна беше. Какво по-малко можеше да се очаква от мъж, който носи сапун в дисагите си? Слепоочията й пулсираха.

— Лис, ще ида да полегна. Боли ме главата.

— О! — Лис изприпка при нея и й предложи ръката си да се опре. Като придворна дама си имаше своите кусури, но Иста трябваше да признае, че като кавалер се справяше отлично. — Искате ли да ви направя компрес на челото с лавандулова вода? Веднъж видях една дама да го прави.

— Благодаря ти. Би било чудесно.

Погледна назад към лорд Илвин, който лежеше притихнал, изпразнен от живот и свяст, отново.

— Грижи се за него, Горам.

Той се поклони, погледна я с объркване, което не му бе по силите да изрази с думи, после изведнъж падна на колене и целуна крайчеца на полата й.

— Благословена — промърмори той. — Освободи го. Освободи всинца ни.

Иста преглътна тежко, дари го с усмивка, която не чувстваше, издърпа внимателно полата си от ръцете му и се остави на Лис да я изведе.

Покров се спусна над Порифорс същата вечер. Господарят и господарката на замъка се оттеглиха в покоите си и всички планирани забавления бяха отменени без обяснение. Иста нямаше нищо против да стои в стаята си, дори напротив. По някое време Лиси докладва, че по здрач неколцина от приближените офицери на Арис били повикани при него и когато се върнали, много по-късно, изглеждали изключително сериозни. Иста се надяваше маршът да е проявил достатъчно здрав разум да не променя с нищо първоначалната версия за смъртта на Умерю и да е измислил някаква друга история, която да обясни наближаващата му — или отминала по-скоро? — смъртоносна болест. Но като се имаше предвид, че истината уличаваше маршезата като убийца на джоконската княгиня, Иста не можеше да си представи Катилара да се навие, нито Арис да допусне едно публично признание.

Сънищата й тази нощ не бяха безпокоени от богове или видения, макар да бяха достатъчно неприятни, изпълнени с мрачни, накъсани кошмари за непосилно пътуване на гърба на изтощени или умиращи коне, или за объркано лутане из порутени замъци с чудата архитектура, за чийто ремонт тя неясно защо се чувстваше отговорна. Събуди се неотпочинала и зачака нетърпеливо обеда.

Изпрати Лис да помогне на Горам и да го предупреди за посещението й, после седна до прозореца и зачака да качат храната. Една прислужница занесе подноса при вратата на лорд Илвин; малко след това Лис излезе оттам и тръгна по галерията към стаята на Иста.

— Когато е готов, Горам ще ни даде знак, като отвори вратата — докладва девойката. Беше притихнала някак, все още объркана от видяното вчера и все по-разтревожена за Фойкс, въпреки многократните уверения на Иста, че той трябва вече да е в опитните ръце на архисвещения в Маради. Изглежда, намираше по-голяма утеха в думите й, че лейди Катилара е приютявала много по-могъщ демон от този на Фойкс в продължение на два месеца и повече, без това да влоши видимо състоянието й. На Иста й се искаше и собственото й сърце да споделя утешението, което тя раздаваше с пълни шепи на другите.

Най-накрая резбованата врата в другия край на галерията се отвори и двете тръгнаха натам.

Илвин седеше в леглото, облечен с туника и панталони, косата му бе сресана назад и вързана на тила.

— Царина — каза той и сведе глава в поклон. Изглеждаше едновременно потресен и нащрек. Горам или Лис, или и двамата, изглежда, най-после го бяха информирали коя в действителност е Иста, в краткото време, откакто се бе върнал в съзнание. — Съжалявам. Кълна се, че се молих за помощ, не за вас!

Речта му отново бе завалена. Иста си напомни, че докато тя бе разполагала с цял ден да обмисли новото развитие на нещата, Илвин е имал само един час. Въздъхна, приближи се до леглото му и пренасочи белия огън от долната част на тялото му към горната, за да я подсили. Той примигна и преглътна.

— Не че… не исках да ви обидя… — Думите му заглъхнаха смутено, вече не ги заваляше, просто не знаеше какво да каже. Опита се да раздвижи краката си, не успя и ги изгледа с лошо предчувствие в очите.

— Подозирам — каза тя, — че не в качеството си на царина бях призована тук. Боговете не мерят с рангове като нас. От тяхната гледна точка една царина и една камериерка изглеждат почти еднакво.

— Трябва да признаете обаче, че камериерките са доста по-многобройни.

Тя се усмихна вяло.

— Изглежда, имам някакво призвание. Не по свой избор. Сякаш привличам боговете. Налитат ми като мухи на кръв.

Той махна слабовато с ръка да възрази срещу тази метафора.

— Признавам, че никога не съм мислил за боговете като за мухи.

— Нито пък аз, честно казано. — Спомни си онези тъмни безкрайности, където се бе зареял погледът й преди. — Само че размишленията върху истинската им природа нараняват… ума ми, предполагам. Изцеждат куража ми.

— Може би боговете знаят какво правят. Откъде знаехте какво съм сънувал? Видях ви три пъти, когато се будех насън. На два пъти светехте с неестествена светлина.