Ужасът, който пулсираше сега в главата й, тя можеше само да издържи. „А в издръжливостта, ако и в нищо друго, вече съм станала експерт“. Нетърпението можеше да преглътне като горчива отвара, предписана от лечител. Незнанието… можеше да атакува. Като армия с развети знамена или просто като последна надежда, засега не знаеше. Но знаеше, че не е готова да преживее още една нощ като тази, без да е сигурна дали действията й ще доведат чудо, или чудовищно престъпление.

Бързо и неохотно тя стана от леглото на лорд Илвин, приглади чаршафите, уви се плътно с черната си роба и се шмугна през вратата. Изтича на пръсти по галерията, отвори решетката на прозореца си и се промуши в стаята. Върна залостващата пръчка на мястото й. Затвори и залости вътрешните капаци. Седна в леглото си и впери поглед в пролуката между крилата им.

Сякаш само след миг слабият червеникав светлик от свещ се провидя през пролуката и обути в пантофки крака изтопуркаха забързано покрай прозореца. След няколко минути се върнаха по същия път — бавно, замислено. Озадачено? Прошумоляха надолу по стълбите.

„Не ставам за тази странна задача“. Копелето дори не беше нейният бог. Нямаше никакви съмнения относно законността на раждането й, нито относно обектите на несръчните й, недорасли, безнадеждни желания. „Макар че определено съм бедствие без сезон“. Но колкото и други, по-подходящи пратеници да бяха насочили боговете, изглежда, единствено тя беше пристигнала. „Така значи“.

По един или друг начин утре тя щеше да се срещне с будния лорд Илвин. Онова, което на другите звучеше като несвързано бълнуване, можеше да се окаже ясно като божествена светлина за една луда.

Слънцето едва се бе изкатерило над хоризонта, когато лейди Катилара се появи с гръм и трясък, готова да придружи Иста до храма за сутрешната молитва, както и на дамското състезание по стрелба с лък и обяда след това.

— Боя се, че вчера се пресилих. Снощи ме втресе и не спах добре. Днес смятам да остана в стаите си и да си почина. Моля, не се смятайте задължена да ме развличате всяка минута, маршеза.

Лейди Катилара снижи поверително глас:

— В интерес на истината, градчето ни едва ли може да предложи много развлечения. На границата сме и хората ни са груби и простовати също като задачата, която изпълняват за царството. Аз обаче писах на баща си — Оби е вторият най-голям град в Карибастос след седалището на самия провинкар. Сигурна съм, че за татко ще е изключителна чест да ви приеме там по начин, който съответства на ранга ви.

— Засега не съм в състояние да пътувам където и да било, но когато възстановя силите си, ще се радвам да спра в Оби по пътя към дома. — По-малко изложен от Порифорс на пограничните опасности и с много по-голям гарнизон, неволно си помисли Иста. — Това е решение за друг ден.

Лейди Катилара кимна разбиращо, но изглежда, се зарадва на съгласието й, макар и изказано по толкова неангажиращ начин. „Да, мога да си представя колко ще ти олекне да ме отпратиш другаде. На теб или… на нещо друго“. Иста се вгледа в нея.

Външно маршезата изглеждаше както винаги, цялата в мека зелена коприна и светъл лен върху тяло, от което се излъчваха женствени обещания. Вътрешно…

Иста погледна към Лис, която чакаше, изгаряща от нетърпение да довърши прическата й и да й помогне с горните дрехи. Душата на цялостния човек биваше в единение с тялото му, духът, облечен в непрозрачната материя, която го е породила и го храни, и така почти толкова невидим за второто зрение, колкото и за очите. Със сегашното си божествено усилване на чувствителността, Иста смяташе, че е способна да долови не толкова интелекта или чувствата, а по-скоро състоянието на самата душа. Душата на Лис бе ярка, игрива, цветна от кипящи енергии и съвършено балансирана около центъра си. Слугинята, която чакаше да отнесе водата за миене, имаше по-спокойна душа, помрачена донякъде от петънце негодувание, но също толкова в единение с всичко останало у нея.

Духът на Катилара беше най-тъмният и най-плътният, врящ от напрежение и потиснати тревоги. Под повърхността му дебнеше друга граница, още по-тъмна и стегната, като мънисто от червено стъкло в чаша с червено вино. Тази сутрин демонът изглеждаше още по-свит в себе си от снощи. Криеше ли се? От какво?

„От мен“, осъзна Иста. Белезите на бога по нея, които бяха невидими за очите на смъртните, със сигурност грееха като огньове в здрача за сетивата на демона. Но дали демонът споделяше всичките си наблюдения със своя гостоприемник? И от колко време всъщност носеше лейди Катилара своя спътник? Умиращата мечка й бе предала усещане за опустошеност, сякаш демонът й е бил някакъв бързорастящ, злокачествен тумор, разпрострял пипалата си навсякъде, изяждайки и заменяйки душевното вещество на мечката със своето. Каквито и други качества да имаше душата на Катилара, засега поне изглеждаше напълно под неин контрол.

— Лорд Арис върна ли се снощи жив и здрав, както се надявахте? — попита Иста.

— О, да. — Усмивката на Катилара стана топла и потайна.

— Скоро молитвите ви към Майката ще се променят от молби в благодарност, гарантирам ви.

— О, дано да сте права! — Катилара направи божествения знак. — Моят господар има само една дъщеря — Ливиана е хубаво дете, на девет години вече, и живее при родителите на майка си, — но аз знам, че той копнее за син. Успея ли да му родя син, той ще ме цени повече от всички жени на света!

„Повече от спомена за първата си съпруга може би? С една мъртва жена ли се състезаваш, момиче?“ Неясната светлина на спомена можеше да добави съвършенство, с което живата плът трудно би могла да се мери. Въпреки всичко Иста изпита жал към младата жена.

— Добре си спомням този неприятен период на очакване — ежемесечните разочарования. Майка ми непрекъснато ми пишеше сурови писма, пълни със съвети какво да ям и какво не, сякаш аз бях виновна, че утробата ми е останала празна.

Лицето на Катилара се оживи от нетърпелив интерес.

— Колко несправедливо! Царин Иас е бил доста стар човек — много по-стар от Арис. — Поколеба се, раздирана от любопитство, после попита срамежливо: — Вие… направихте ли нещо по-специално? За да заченете Изел?

Иста изкриви лице от неприятните спомени.

— Всяка придворна дама в Зангре, без значение дали е раждала, или не, ме засипваше с разни бабешки лекове, които непременно щели да помогнат.

Катилара попита, с изненадващо огорчение:

— А предложиха ли нещо на Иас?

— Една млада невяста, изглежда, му беше достатъчен стимул. — „В началото“. Странно плахата страст на Иас от първите години постепенно бе отслабнала с времето, след иначе добре прикритото му разочарование от пола на първото им дете. Възрастта и проклятието бяха достатъчно обяснение за другите му проблеми. Иста подозираше, че вместо да пие гадни отвари, Иас бе започнал да се отбива за вдъхновение при любовника си, преди да дойде в нейната спалня. Ако неспособността й да зачене се бе проточила, дали лорд ди Лютез не би убедил Иас да се откаже от посредничеството и да пусне самия него в леглото й? И колко време щеше да мине, преди тежкото очакване да притисне Иста до степен да се съгласи? Справедливото възмущение от подобно уреждане на нещата изгаряше още по-силно, когато прикриваше съществуващо изкушение, защото Арвол ди Лютез бе поразителен мъж. Поне тази част от странния гняв на Катилара към брата на съпруга й Иста разбираше без никакви затруднения.

Иста примигна, понеже изведнъж й хрумна решение на завързания проблем как да разкара Катилара — и демона й, — така че да не й се пречкат в краката за обедното й посещение при Илвин. Нелицеприятен план, но пък щеше да свърши работа.

— Последното нещо, което опитах, преди да забременея с Теидез, беше лапа от червен напръстник — каза тя. — Ако не ме лъже паметта, този цяр ми го каза лейди ди Вара, тя пък го била научила от старата си бавачка. Лейди ди Вара се кълнеше, че действа безотказно. Самата тя вече беше родила шест деца по онова време.