Накрая вдигна поглед и се изправи на стремената, мобилизирал някакъв невъобразим запас от енергия.

— Ха — прошепна той. Иста проследи погледа му. Отне й миг, преди да различи почти прозрачния дим от ниски огньове в лагера, прикрит в дерето под тях. Огньовете не бяха малко. Тримата поеха по хребета, който извиваше леко, и зад завоя пред погледа им се разкри друга част от лагера. Стотици мъже и коне, повече от стотици — не можеше да прецени числеността им, нищо че бяха наполовина скрити.

— Оби — възкликна доволно Илвин. — Доста бързо се е придвижил. Макар че благодаря на боговете, задето не пристигна по-рано.

— Добре — отдъхна си и Иста. — Задачата ми е изпълнена.

— Така е и ние всички искрено ти благодарим за стореното, без което досега да ни е застигнала отвратителна и противоестествена смърт. Аз, от друга страна, все още трябва да прогоня хиляда и петстотин обикновени джоконци от земята на Порифорс. Не знам дали Оби е планирал да изчака зората, но ако ударим по-скоро… — Очите му се прибулиха по познат й вече начин, редувайки се с проницателни погледи, преценяващи числеността на хората долу, без да пропускат нищо, и Иста предпочете да не го прекъсва.

Патрул препусна нагоре към тях.

— Сер ди Арбанос! — извика изуменият офицер. — Богове пет, жив сте! — Ездачите ги обградиха в развълнуван ескорт и ги придружиха до онази част от лагера, където, ако се съдеше по разпънатите на сянка шатри, командирите бяха настанили щаба си.

Един глас иззвънтя откъм дърветата и позната фигура изскочи от зелените сенки.

— Фойкс! Фойкс! Слава на Дъщерята! — Ферда тичаше към тях и Фойкс скочи от седлото да прегърне брат си.

— Кое са онези хора там? — обърна се Илвин към офицера, предвождащ патрула, и кимна към многобройна група ездачи в зелено и черно. Конниците се отдръпнаха встрани да пропуснат множество хора, които се приближаваха пешком — някои тичаха, други влачеха уморено крака, трети вървяха по-бавно и с повече достойнство, но всички без изключение викаха и махаха на Иста.

Тя ги зяпаше, разкъсвана между радостта и смущението.

— Копелето да ми е на помощ, това е брат ми ди Баошия — рече тя изумено. — И ди Ферей, и лейди ди Хюелтар, и свещената Товиа, и всички.

Лорд ди Баошия и сер ди Ферей първи стигнаха до Иста. Червеният жребец сви уши, изцвили и си показа зъбите, при което и двамата мъже побързаха да отстъпят.

— Богове пет, Иста — извика ди Баошия, временно насочил вниманието си другаде, — ама че кон! Кой побъркан човек те е качил на такъв звяр?

Иста потупа Демон по врата.

— С него си пасваме чудесно. Взех го назаем от лорд Илвин, но подозирам, че е на път да стане мой за постоянно.

— С позволението и на двамата му господари, както изглежда — измърмори Илвин. — Царина… Иста… любима, трябва да докладвам на марш ди Оби. — Лицето му помрачня. — Дъщеря му е в замъка, ако стените му още държат, дай боже.

Както и Лис и ди Кабон, помисли си Иста, и добави мълчаливите си молитви към неговите. Чувстваше, че стените още удържат, но в действителност беше сигурна само в едно — че Горам още е жив. А тя беше грешила и преди.

— Предвид новините, които носим — продължи Илвин, — смятам, че войската му ще потегли до един час. Изтръпвам, като си помисля какви ли слухове са стигнали вече до него за участта на брат ми. Много работа ме чака.

— Петимата богове да бдят над пътя ти. Сега поне ще имаш една отговорност по-малко — за мен нямай грижа. Тези хора ще започнат да ме глезят веднага щом им падна в ръчичките, сигурна съм. — И добави по-строго: — Погрижи се и за себе си. Не ме карай пак да тръгвам след теб.

Той се усмихна широко.

— Би ли ме последвала и в ада на Копелето, скъпа магьоснице?

— Без колебание. Вече и без това знам пътя.

Той се наведе от седлото и улови ръката й, после я вдигна към устните си. Тя на свой ред стисна неговата, вдигна я към своите и захапа леко кокалчетата му, от което очите му засвяткаха. След миг се пуснаха неохотно.

— Фойкс — извика Илвин, — ела с мен. Спешно трябва да разкажеш какво си видял.

Ди Баошия се обърна към Фойкс и попита настойчиво:

— На теб ли трябва да благодаря, млади човече, за спасението на сестра ми?

— Не, провинкаре — каза Фойкс, като го поздрави учтиво. — Тя спаси мен.

Ди Баошия и ди Ферей го зяпнаха неразбиращо. Иста си даде сметка каква странна картинка представляват — Фойкс, посивял от умора, с джоконски дрехи и въоръжение; Илвин, който приличаше на вонящо плашило с хлътнали очи, нагиздено с елегантни дворцови траурни дрехи; самата тя в смачкана бяла празнична рокля, опръскана със засъхнала кафява кръв, боса, насинена и изподрана; разчорлената й коса допълваше впечатлението за всеобщо умопомрачение.

— Погрижи се за царината — каза Фойкс на Ферда, — после ела в шатрата на Оби. Имаме да ви разказваме за странни и велики неща. — Плесна брат си по рамото и тръгна след Илвин.

Потиснал временно притеснението си от злобния жребец на Иста, Ферда се приближи да я смъкне от гърба му. На Иста й се виеше свят от умора, но въпреки това изправи гръб, решена да остане на краката си.

— Погрижи се този ужасен кон да получи всичко, от което се нуждае. Той служи вярно на лорд Арис нощес. Брат ти също участва в страховития набег, беше пленен и понесе друго, още по-страшно изпитание. Има нужда от почивка, ако успееш да го придумаш сред цялото това вълнение. Всички сме на крака от призори вчера, минахме през бягство, обсада и… и по-лошо. Лорд Илвин изгуби много кръв. Погрижи се веднага да получи храна и вода, поне това. — И след замислена пауза добави: — И ако се опита да влезе в битка в сегашното си състояние, повали го на земята и седни отгоре му. Макар да се надявам, че здравият му разум ще надделее.

Веднага щом един войник отведе коня й настрани, ди Ферей скочи към нея и буквално я издърпа от ръцете на Ферда.

— Царина! Какво преживяхме само от притеснения за безопасността ви!

И не без основание, в интерес на истината.

— Е, сега съм в безопасност. — Тя потупа успокоително ръката му, която я стискаше над лакътя.

Лейди ди Хюелтар заситни към нея, под ръка със свещена Товиа.

— Иста, Иста, миличка!

Ди Баошия гледаше напрегнато след Илвин.

— Сега, когато се събрахте, май ще е най-добре и аз да ида при ди Оби. — Успя да се усмихне разсеяно на сестра си. — Да, да, такааа.

— Доведе ли своя войска, братко? — попита Иста.

— Да. Петстотин конници. Толкова успях да събера, когато онези хора ми се изсипаха на главата, размахвайки писмото ти.

— Тогава наистина трябва да отидеш при другите. Кавалерията ти току-виж получила възможност да си заработи парите, които пръскаш по нея. Шалион дължи на замък Порифорс… много, но най-вече вдигане на обсадата, при това възможно най-скоро.

— Ясно. — Той подбра Ферда и ди Ферей и тръгна с бърза крачка след другите мъже, наполовина от любопитство, наполовина, подозираше Иста, за да избяга от крякащия си антураж.

Проблемът как да им разкаже за собствените си приключения, без да я вземат за умопобъркана, можеше да бъде отложен — навярно безкрайно, — като ги помоли те да й разкажат за пътуването си. Най-обикновеният въпрос „Как дойдохте тук точно навреме?“ отприщи отговор, който се проточи чак до шатрите на ди Баошия, че и след това. Петстотинте конници, откри Иста, бяха следвани от поне стотина души — слуги, коняри и камериерки, които да се грижат за дузината дами от дворовете на Валенда и Тарион, придружили лейди ди Хюелтар в самоналожената й мисия по спасяването на Иста. Ди Ферей, който повече или по-малко отговаряше за придвижването на всички, си беше заслужил наказанието, реши Иста. Че въобще ги беше придвижил на такова разстояние за седмица, вместо за месец, си беше чудо само по себе си и уважението й към него, каквото никога не й бе липсвало, нарасна още повече.

Иста тури край на засипващите я предложения, като си поиска баня, храна и легло, в този ред. Свещена Товиа, както винаги по-практична от повечето й придворни дами, и след бърз поглед към кървавите петна по роклята й, я подкрепи безрезервно. Възрастната лечителка успя да изгони всички освен две прислужнички, собствената си помощничка и лейди ди Хюелтар от шатрата, където Иста щеше да си получи банята и лечението. Иста трябваше да признае, че е едновременно удобно и утешително да се озове в тези познати й ръце, които намазаха с мехлем раните й и ги бинтоваха опитно. Извитата игла на Товиа бе много тънка и остра и ръцете й сръчно и бързо зашиха всичко, което се нуждаеше от зашиване.