Иста си спомни, че самата тя бе заподозряла ди Кабон в същото и изкриви лице в недоволна гримаса. И все пак, дори тази княгиня Умерю наистина да се бе превърнала в залежала стока, един брак с дребен квинтариански лорд, при това незаконороден син, говореше за странно занижени изисквания от страна на толкова високопоставена квадрианка. Дядо по майчина линия й е бил самият Златен генерал, ако Иста правилно си спомняше старите брачни съюзи на Петте княжества.

— Тя смяташе ли да приеме религията му, ако ухажването се окажеше успешно?

— Честно казано, не знам. Илвин беше толкова запленен от нея, че като нищо можеше да се съгласи и на обратното. Бяха удивителна двойка. Тъмно и златно — тя беше с онази класическа рокнарийска хубост, с кожа като пресен мед и коса в приблизително същия цвят. Беше съвсем… ами, беше си ясно накъде отиват нещата. Но имаше един човек, който никак не беше доволен.

Катилара си пое дълбоко дъх и очите й се смрачиха.

— В свитата на княгинята имаше един джоконски благородник, който бе завладян от ревност и негодувание. Искаше я за себе си, предполагам, и не можеше да разбере защо я дават на един враг. Общественото положение и богатството на лорд Печма едва ли надвишаваха с много тези на бедния Илвин, а той не можеше да се похвали и с военната репутация на Илвин. Една нощ… една нощ тя отпратила слугините си и Илвин… я посетил. — Катилара преглътна. — Според нас Печма сигурно е разбрал какво става. На следващата сутрин не могли да открият Илвин никъде, докато слугините й не влезли в нейните стаи, където заварили ужасна сцена. Събудиха ни — господаря и мен — Арис не ми позволи да вляза в стаите на княгинята, но се говори — тя сниши още повече глас, — че намерили лорд Илвин гол, целия оплетен в чаршафите й, в безсъзнание и окървавен. Княгинята лежала мъртва до прозореца, сякаш се е мъчила да избяга или да извика за помощ, с отровен рокнарийски кинжал в гърдите. А лорд Печма, заедно с коня, вещите си и с всичките пари на джоконското пратеничество, които му били поверени, беше избягал от Порифорс.

— О — промълви Иста.

Катилара преглътна и избърса очите си.

— Хората на господаря и слугите на княгинята препуснаха заедно да дирят убиеца, но той беше набрал преднина. Свитата се превърна в траурно шествие, което върна тялото на Умерю в Джокона. Илвин… така и не дойде в съзнание. Не знаем дали заради някаква незнайна рокнарийска отрова по кинжала, или е паднал и си е ударил главата, или е получил някакъв друг тежък удар. Ала се боим, че духът му ни е напуснал. Мисля, че тази ужасна мисъл измъчва Арис повече, отколкото би го наскърбила дори смъртта на брат му, защото той винаги е ценял много високо ума на Илвин.

— И… как прие всичко това Джокона?

— Зле, въпреки че княгинята загина от ръката на свой сънародник. Оттогава границата е много неспокойна. Което пък помогна на вас, в крайна сметка, защото хората на господаря бяха готови да потеглят, когато пристигна пратеникът на провинкар ди Толноксо.

— Нищо чудно, че лорд Арис е толкова напрегнат. Ужасни събития, наистина. — „Прокапал покрив, как ли не“. Иста можеше да бъде единствено благодарна за избухливостта на Арис, която я бе спасила от перспективата да прекара нощта в стаята, където княгиня Умерю бе срещнала смъртта си. Замисли се над разказа на Катилара. Страшничък, да. Но в него нямаше нищо противоестествено. Никакви богове, видения, нито ярки бели огньове, които не горят. Нито смъртоносни червени рани, който се отварят и затварят, както човек си закопчава туниката.

„Бих искала да видя лорд Илвин — идеше й да каже на Катилара. — Би ли ме завела в стаята му да хвърля един поглед?“ И какъв предлог би могла да измисли за безсрамното си любопитство, за подозрителното си желание да влезе в спалнята на един болен мъж? Във всеки случай точно сега не й се искаше да зяпа разни повалени от невярна болест храбреци. Искаше й се да се метне на някой кон… не… да скочи в някоя каруца и да се махне далеч оттук.

Беше се стъмнило достатъчно, за да се слеят цветовете — лицето на Катилара се бе превърнало в изящно бледо петно.

— Денят беше дълъг. Наляга ме умора. — Иста се изправи с мъка. Катилара скочи да й помогне по стълбите. Иста изскърца със зъби, остави лявата си ръка да се облегне леко на ръката на младата жена, а с дясната хвана перилото, за да си помогне сама. Дамите на Катилара ги последваха, увлечени в разговора си.

Когато изкачиха стълбите, вратата в другия край на галерията се отвори със замах. Иста обърна рязко глава натам. Дребен, сякаш недорасъл човек с криви като лък крака и къса прошарена брада излезе през вратата, понесъл купчина мръсни чаршафи и кофа със затворен капак. Като видя жените, той остави товара си край вратата и забърза към тях.

— Лейди Кати — рече той с мрачен глас и сведе глава. — Трябва му още козе мляко. С повече мед.

— Не сега, Горам. — Като сбърчи раздразнено нос, тя му махна да се отдалечи. — Ще дойда след малко.

Той сведе отново глава, но очите му просветнаха изпод дебелите вежди, взрени в Иста. Дали с любопитство, или не, тя трудно би могла да прецени в гъстите сенки, но погледът му тежеше като ръка на гърба й, когато зави надясно да последва Катилара към покоите, определени за нея в другия край на галерията.

Стъпките му се отдалечиха тежко. Иста хвърли поглед през рамо тъкмо навреме да го види как хлътва отново през вратата отсреща и я затваря — една оранжева линия от треперлива светлина на свещи проблесна, стесни се и изчезна.

Придворните дами на Катилара я облякоха в изящна прозрачна нощница и я пъхнаха в легло, застлано с бродирани ленени чаршафи от най-добро качество. После се изнизаха на пръсти и затвориха вратата на външната стая, където щяха да спят лечителката и една камериерка, на разположение на царината при нужда. Иста се надигна и облегна гръб на възглавниците, замислена за треперливата светлина и мрака, който тя отблъскваше. Замислена за възможностите за избор.

Възможно беше да се съпротивляваш на съня с дни, докато стаята не започнеше да се люлее и странни, безформени халюцинации не изникнеха пред очите ти като искри над огън. Беше го опитвала веднъж, в началото, когато боговете започнаха да измъчват сънищата й, когато се бе уплашила, че полудява, и Иас я бе оставил да се оправя сама със страховете си. Беше свършило зле. Възможно беше да удавиш разума си и сънищата във вино. За кратко. И това беше опитвала и то също бе свършило зле. От боговете не можеше да се избяга и в лудостта, всъщност получаваше се точно обратното.

Мислите й се отплеснаха в предположения какво ли лежи в леглото, навярно не много различно от нейното, макар и не така деликатно парфюмирано, в онази стая в другия край на галерията. Всъщност вярваше, че знае съвсем точно как изглеждат леглото, килимите, стаята… и човекът в нея. Нямаше нужда да ги вижда дори. „Само че досега не бях виждала Горам, коняря“. Макар да предполагаше, че съществуването му се подразбира.

„Е, докарахте ме тук, който и от вас да ме пришпорва така. Но не можете да ме накарате да вляза през онази врата. Нито можете да я отворите сами. И едно отронено листо не можете да вдигнете — да огънете желязо или волята ми е еднакво непостижимо за вас“. Бяха в безизходица — тя и боговете. Можеше да им се противопоставя цял ден.

„Но не и цялата нощ. Все някога ще заспя и това всички го знаем“.

Въздъхна, наведе се настрани и духна свещта. Миризмата на горещ восък се задържа в ноздрите й, а ярката светлина остави цветно петно пред очите й, когато се обърна и нагласи възглавницата под главата си. „Не можете да отворите онази врата. И мен не можете да накарате да го направя, каквито и сънища ди ми изпращате.

Пригответе второто си най-лошо нещо. Най-лошото вече сте ми го причинявали“.

Отначало сънят й бе безформен, безсюжетен, празен. После плува известно време в обикновени сънища, чиито тревожни абсурдности се претопяваха едни в други. После влезе в една стая и всичко се промени. Стаята беше солидна, квадратна, ъглите й бяха неподдаващи като ъглите на всяка стая в реалния живот, макар точно в тази да не се беше озовавала никога. Не беше стаята на лорд Илвин. Навън беше ярък следобед, ако се съдеше по светлината, сипваща се през пролуките на прозоречните капаци. Знаеше, че стаята се намира в Порифорс, позна я по стила, после си даде сметка, че всъщност я е зървала вече, за миг, на светлината на свещи. Лорд Арис беше изнесъл…