В гласа на спасителя й се прокрадна грубост:

— Изненадва ли ви, че синът на един предател може да служи добре на Шалион?

— Ни най-малко. — Тя вдигна очи и ги плъзна по лицето му, толкова близо до нейното. Арис сигурно бе наследил нещо от изящната брадичка и правия нос на майка си, но ужасяващата му енергия беше цялата от ди Лютез. — Той беше велик човек. Малко… приличате си малко.

Веждите му литнаха нагоре. Той обърна глава и я погледна по съвсем нов начин, със забулена, нетърпелива настойчивост. Не си беше давала сметка колко непрозрачна е маската му, докато тя не се смъкна.

— Наистина? Виждали сте го? Лично?

— А вие не сте ли?

— Не и поне откакто имам спомени. Майка ми имаше един негов портрет, но той нищо не струваше. — Намръщи се. — Почти бях пораснал достатъчно, за да ме представят в двора в Кардегос, когато той… почина. Бях пораснал достатъчно. Но… всяко зло за добро. — Нетърпението се забули и пропълзя обратно в тайното си леговище. Кратката му усмивка бе леко смутена. Зрял мъж на четиридесет, който се преструва, че не му пука за скръбта на един млад мъж на двайсет. Иста си взе назад увереността в собствената си безчувственост, защото това непреднамерено, мигновено саморазкриване я преряза през стомаха като нож.

Свърнаха покрай един завой на реката — вътрешната му дъга обгръщаше поляна, оградена с гора. Тревата беше стъпкана и осеяна с боклуците на набързо вдигнат лагер с изгасени огньове и пръснато снаряжение. При коневръза между дърветата от другата страна няколко мъже оседлаваха ездитни животни и връзваха дисаги на гърбовете на мулета. Други опаковаха багаж, трети седяха, неколцина спяха на одеяла или направо върху земята. Няколко офицерски шатри се гушеха под клоните на дърветата от другата страна на поляната.

Десетина мъже се втурнаха към ди Лютез веднага щом го видяха — поздравяваха го с викове, задаваха въпроси, засипваха го с новини и питаха какво ще заповяда. Една позната фигура в синьо тичаше вдървено след тях.

— А! Спасена е! — радостно се развика Ферда ди Гура. — Спасена е!

Изглеждаше така, сякаш са го влачили през трънаци цяла миля — мръсен, изтощен и блед от умора, но здрав — не се виждаха превръзки, нито кръв, а куцукането му навярно се дължеше на продължителната езда и някое и друго натъртване. Сърцето на Иста се разтопи от облекчение.

— Царина! — извика той. — Благодаря на боговете, на петимата и на всеки поотделно! Слава на Дъщерята на пролетта! Сигурен бях, че джоконците са ви отвели! Пратих всички, които все още можеха да яздят, заедно с хората на марша на Порифорс, да ви търсят…

— Хората ни, Ферда — има ли ранени? — Иста се поизправи с ръка върху рамото на марша.

Младият мъж прокара ръка през слепената си от пот коса.

— Хората на марша уцелиха един от нашите със стрела в бедрото, лош късмет, един си счупи крака, когато конят му падна и го затисна. Оставил съм хора да се грижат за тях, докато лечителите се занимават с по-тежко ранените. Останалите са горе-долу добре. Вече и аз съм добре, след като сърцето ми не се къса от тревоги по вас.

Арис ди Лютез беше застинал като камък.

— Царина? — повтори той. — Вдовстващата царина Иста?

Ферда го погледна и се ухили.

— Да, сър. И ако вие сте нейният спасител, ще ви целуна и ръцете, и краката! Направо изтръпнахме, когато преброихме пленничките и установихме, че я няма.

Маршът погледна втренчено Иста, сякаш тя пред очите му се беше превърнала в страховито същество от легендите. „Може и така да е“. Коя от няколкото версии за смъртта на баща му от ръката на царин Иас знаеше той? В коя лъжа вярваше?

— Моля ви да приемете извиненията ми, марш — каза Иста със студенина, която не чувстваше. — Избрах да пътувам инкогнито, под името сера ди Айело, за да избегна прекалената официалност по време на поклонението, а после реших да запазя прикритието си и от съображения за сигурност. — Не че беше свършило работа. — Но след като вече съм свободна благодарение на смелостта ви, мога отново да стана Иста ди Шалион.

— Е — каза той след миг мълчание. — Значи ди Толноксо не е грешал за всичко, в крайна сметка. Наистина голяма изненада.

Тя погледна нагоре през мигли. Маската се беше върнала, залепнала здраво за лицето му. Маршът я предаде много внимателно в протегнатите ръце на Ферда.

Иста стискаше здраво лакътя на Ферда, докато той я водеше през отъпканата трева и я заливаше ентусиазирано с подробности за тазсутрешната битка, така както той я бе видял от по-предното си място в колоната. Тя едва успяваше да осмисли едно от всеки три изречения, но разбра, че Ферда е дълбоко впечатлен от бойните умения на Арис ди Лютез. Поляната се разлюля през очите й. Имаше чувството, че главата й не е закрепена много добре за врата и току мени размера си. Очите й пулсираха, а колкото до краката й…

— Ферда — тихо го прекъсна тя.

— Да, царина?

— Искам… малко хляб и да легна някъде.

— Този войнишки лагер не е подходящо място, където да си починете…

— Хляб. И да легна някъде, където и да е.

— Може би ще намеря някакви жени, които да ви обслужат, но те няма да са на нивото, с което сте свикнали…

— И твоето одеяло ще свърши работа.

— Царина, аз…

— Ако веднага не ми осигуриш място да си легна, ще седна на земята и ще се разрева. Действай.

Тази заплаха, изречена със зловещо спокоен тон, изглежда, най-после стигна до съзнанието му — или поне той спря да се притеснява за всички неща, които смяташе, че трябва да й бъдат осигурени, но нямаше откъде, и й осигури онова, което тя искаше и което имаше откъде. Заведе я при офицерските шатри под дърветата, избра една напосоки, мушна глава вътре и я въведе. Беше топло и задушно, миришеше на плесен, на мъже, кожа, коне, на смазка за мечове и ризници. Имаше и едно одеяло. Тя легна на него, както си беше с ботушите, окървавената пола и всичко.

След няколко минути Ферда се върна с комат черен хляб. Тя вдигна едната си ръка, махна му едва-едва и той тикна хляба в шепата й. Иста задъвка сънено. Когато се върнеше собственикът на шатрата… някой друг можеше да се оправи с това. Фойкс би могъл да го убеди, че това посегателство над собствеността му всъщност е чест, която следва да се оцени най-високо, но сигурно и Ферда можеше да се справи долу-горе толкова добре. Притесняваше се за Фойкс и ди Кабон. Още ли скитаха някъде из пущинака? Лис явно бе избягала и бе стигнала до Маради, но какво ли бе направила след това? И… и…

Тя с мъка отвори залепналите си очи и погледна нагоре. Точици светлина блещукаха през грубо тъкания плат на шатрата и намигаха, когато ветрецът раздвижеше листата над нея. Тялото й беше като газено от мечка, а главата я болеше. Наполовина изяденото парче хляб си лежеше там, където бе паднало от ръката й. Следобед? Ако се съдеше по светлината и по мехура й, не по-късно.

Нечий притеснен женски глас прошепна:

— Милейди? Будна ли сте?

Тя изпъшка, обърна се и видя, че Ферда или някой друг все пак й е намерил придворни дами. Две жени с грубоват вид, от онези, които следват всеки войнишки поход, и спретната жена в зеленото на дякон-лечител от ордена на Майката я чакаха да се събуди. Оказа се, че лечителката била мобилизирана от най-близкия град по молба на един от куриерите на марша. Не след дълго трите жени доказаха, че имат повече практически умения, взаимно допълващи се, от цялата армия високопоставени дами във Валенда, които доскоро тормозеха Иста с услугите си.

Ферда или някой от неговите хора бяха открили сред рокнарийската плячка повечето й дрехи, които сега чакаха на спретната купчинка на съседното одеяло. Изобилие от вода за миене, клечки за зъби, кръвоспиращ билков мехлем, други церове и нови превръзки, щателно разресване и сплитане на чорлавата й коса, почти чисти дрехи — когато изкуцука от шатрата под свечеряващата се светлина, опряна на ръката на лечителката, Иста се чувстваше ако не царствена, то поне женствена отново.