— И сега какво? Ще разшириш тази метафора до логическия й завършек? Би било съвсем в Твой стил, струва ми се.

„Това ще ти го спестя, сладка Иста — каза развеселено Гласът. — Но отвратителното ти чувство за хумор определено ми допада. Мисля, че ще се спогодим добре, какво ще кажеш?“

В бронираната й душа нямаше пролука, където демонът да се вгнезди, и не само защото бе изпълнена от бога. Усети как, свит на възли от ужас, демонът излиза от другия край на душата й. В обителта на духа. В ръцете на своя бог и господар. Нямаше го.

— Какво ще стане с отломките от други души, оплетени в него? — разтревожено попита тя. Но Гласът отново беше изчезнал или просто не пожела да й отговори.

Катилара лежеше свита на топка, хлипаше и хълцаше. Илвин се окашля извинително и раздвижи пръстите на ръката си.

— Демонът се опита да те хвърли към смъртта ти, за да се освободи — каза й той.

Тя вдигна поглед към него с изтерзано лице.

— Знам. Ще ми се да беше успял.

Иста даде знак на знахарката, Горам и Лис да се погрижат за нея.

— Сложете я да легне в легло, истинско легло, и повикайте придворните й. И й осигурете каквито удобства все още може да предложи замъкът. Да не остава сама и за миг. Ще дойда при нея, когато мога. — Изчака да се скрият в кладенеца на спиралното стълбище с Катилара, която нямаше сили дори да заплаче, облегната немощно на знахарката, след като бе отблъснала предложената й от Лис ръка.

Обърна се и видя Илвин и ди Кабон да се взират разтревожено над източния парапет към джоконския лагер под набиращата сили дневна светлина. Лагерът гъмжеше като мравуняк, полускрит сред дърветата. Над опожарените шатри все още се вдигаше дим. Отскубнал се оседлан кон се дърпаше нервно от един войник, който се опитваше да го хване — псувните му долитаха слабо през влажния утринен въздух. Иста се вгледа обнадеждено в коня, но той не приличаше на червеникавия жребец на Илвин.

— Какво стана, царина? — попита ди Кабон, вперил озадачен поглед надолу. — Спечелихме ли, или загубихме?

— Ловът беше изключителен. Арис уби седем магьосници, преди сам да бъде повален. Препъна се на осмия. Мисля, че беше жена, магьосница. Чудя се дали не е била млада и красива и той не е събрал сили да я посече?

— Да де — тъжно промълви Илвин. — Би било съвсем в негов стил, нали.

— Вероятно. Дотогава джоконците и без това си бяха дали сметка колко малобройна е дружината му и се групираха да дадат отпор. Освободените демони обаче се разбягаха във всички посоки — Джоен не успя да прибере нито един от тях.

— Жалко, че не разполагаме с още двама като Арис, които да довършат започнатото — каза Илвин. — Може би сега е ред на обикновените мъже да опитат. — Той размърда рамене и се намръщи.

Иста поклати глава.

— Джоен ни нарани, а сега ние й го върнахме. Но не сме я победили. Все още разполага с единайсет магьосници-марионетки и с недокосната войска. Освен това е бясна — нападенията й ще се удвоят и милост няма да има.

Ди Кабон се отпусна като чувал с брашно на парапета, тлъстите му рамене се изгърбиха.

— Значи Арис се жертва напразно. Загубени сме.

— Не. Арис ни спечели войната. Сега трябва само да протегнем ръце и да сграбчим победата. Не ме попита какво направих с демона на Катилара, просветени.

Веждите му се вдигнаха и той се обърна към нея.

— Не го ли заключихте в нея, както преди?

— Не. — Устните й се разтеглиха в усмивка, която го накара да се дръпне уплашено. — Изядох го.

— Какво?!

— Не гледай мен — метафората е на твоя бог. Най-после проумях каква е загадката на втората му целувка. Знам как светицата от Раума е успявала да прогонва демоните от света и да ги връща на свещения им командир. Защото по всичко личи, че нейното умение се е прехвърлило на мен. Последният подарък на Арис или по-скоро нещо, което той направи възможно. — Потръпна от тъгата, на която все още не смееше да се предаде. — Илвин.

Гласът й бе остър, настоятелен и го извади от скръбната унесеност, която го беше надвила, докато се облягаше с цялата си тежест на парапета и се взираше в нищото. Иста си напомни, че той бе изгубил много кръв през последния час, твърде много за изтощеното му и без това тяло. Смесена с Катиларината, кръвта му се бе сбрала на съсирващи се локвички по половината платформа. Раните до една се бяха затворили, сякаш никога не ги бе имало, с изключение на хваналите коричка дупки от игла, стегнати с конец на едното му рамо. Той извърна глава към нея и примигна отнесено.

— Кой е най-бързият и възможно най-сигурният начин да се изправя лице в лице с Джоен?

С гениалността, която ни спохожда, когато не мислим, той отвърна простичко:

— Да се предадете. — После я зяпна сащисано и закри с ръка устата си, сякаш оттам току-що беше изскочила жаба.

Когато Лис дойде, Иста току-що бе измила, или поне бе почистила тялото си с половин чаша вода и няколко парчета ленен плат. Девойката носеше купчина бели дрехи, затова бутна вътрешната врата със задник.

— Тези са най-хубавите, които придворните на Катилара успяха да изровят — каза тя.

— Добре. Сложи ги на леглото. — Иста притвори отново мръсната черна роба на гърдите си и отиде да ги огледа. По ничии стандарти това не би могло да се нарече баня, но поне не толкова лепкавата й сега кожа можеше да се докосне до чистите дрехи без чувството, че ги поругава. — Как е маршезата?

— Заспа. Или пък е в безсъзнание. Много е бледа, направо сивкава.

— И да е в безсъзнание, няма страшно. Кръвта, която загуби на кулата, може би й е направила услуга с този безсъзнателен сън. — Иста започна да разгъва дрехите. Една ленена риза с цвета на прясно заквасена сметана и с изящна рязана бродерия по кантовете изглеждаше достатъчно къса, така че да не се спъва в нея. Нежната бяла горна роба, бродирана с лъскав бял конец, който й придаваше тежест, беше всъщност празнична рокля за деня на Копелето. Незнайната шивачка бе успяла някак да придаде очарование на бродериите с миниатюрни танцуващи плъхове и гарвани. Иста забеляза, че искрата е изчезнала от лявата й ръка, макар че отпечатъкът от снежинката все още беше там.

— Милейди, ъъъ… няма ли да е малко предизвикателно да се появите в квадриански лагер, облечена в цвета на Копелето?

Иста се усмихна криво.

— Да си мислят каквото щат. Истинското послание на дрехата няма как да разберат. Хайде побързай, ако обичаш. Вържи панделките на гърба на ризата, без да ги кривиш.

Лис го направи, като я стегна здраво в кръста. Иста облече робата, разтърси широките ръкави и я закопча под гърдите със сребърната траурна брошка. Значението на тази предавана в семейството вещ се беше променило неколкократно, откакто се бе озовала в ръцете й. Снощи всичките й стари тъги се бяха изпарили без остатък. Днес тя я носеше с ново съдържание от строга скръб за Арис и за онези, които бяха яздили с него. Днес всичко, свързано с нея, трябваше да е подновено.

— А сега косата — нареди тя и седна на пейчицата. — Нещо бързо и прибрано. Не искам да се явя пред тях с вид на умопобъркана, която са влачили през живия плет, или като купа сено, ударена от светкавица. — Усмихна се на спомена. — Сплети я на една плитка.

Лис преглътна шумно и започна да разресва косата й. И каза, за четвърти или пети път от сутринта:

— Защо не ме вземете с вас?

— Не — със съжаление отхвърли предложението й Иста. — При по-нормални обстоятелства би те грозила по-малка опасност като слугиня на ценна заложница, отколкото ако останеш в една сриваща се крепост, която ще падне всеки момент в ръцете на врага. Но ако се проваля в намеренията си, Джоен ще те превърне в храна за демоните си, ще открадне ума, спомените и куража ти. Или пък ще заместиш някой от магьосниците-роби, които Арис уби снощи, и Джоен ще те остави при мен не като моя прислужница, а като свой стражар. Или нещо още по-лошо.

А ако Иста успееше… нямаше представа какво може да стане след това. И светците, като магьосниците, не бяха защитени от стоманата, както вече не бе в състояние да потвърди предшественичката й, покойната светица от Раума.