Сивата нишка, почти изгубила се от погледа сред дивата светлинна феерия, се втвърди в опънато до скъсване въже. Започна да се движи назад през новата й широта, все по-бързо и по-бързо, докато не й се стори, че всеки миг ще запуши от топлината на триенето, като претоварено конопено въже миг преди да почернее и да избухне в пламъци. Само за миг удивената, агонизираща, изпълнена с екстаз душа на Арис се стрелна през нейната.

„Да. Всички ние, всеки един от нас, живите, е портал между двата свята, този на материята, който ни ражда, и другият, на духа, в който се раждаме при смъртта си. Арис бе откъснат от собствения си портал и завинаги бе изгубил пътя си към него. Затова на мен ми бе дадено да му заема своя, за малко. Но голяма душа като неговата има нужда от широк портал — така че събори портите ми, пропукай стените ми и ги срини на пепел и се излей свободно през тях, с мое позволение. И сбогом“.

— Да — прошепна Иста. — Да.

Той не погледна назад. Като знаеше какво ще види напред, Иста ни най-малко не се изненада.

„Направено е, Господарю. Надявам се да одобриш изпълнението ми“.

Не чу глас, не видя сияйна фигура. Но й се стори, че усети милувка по челото си и болката там, пулсирала с часове, сякаш главата й бе стегната в железен обръч, изчезна. Краят на болката бе като птича песен по изгрев-слънце.

Някаква птичка наистина пееше по зазоряване, замаяно си даде сметка тя, тук, в прекрасното царство на материята, бодро, безсмислено чирикане откъм храсталаците под стените на замъка. Сивите облачни пера, провлачили се сред бледнеещите звезди, тъкмо поруменяваха с бледо розово, което пълзеше от изток на запад. Тънка нишка лимоненожълто обточваше източния хоризонт.

Илвин простена. Иста се обърна и го видя да седи, облегнат на Горам, който сваляше напоени с кръв превръзки от тялото му, по което нямаше рани. Устните му се разтвориха изумено при вида на десетките потъмнели бинтове и тампони, избледняващи до яркочервено под първите лъчи на слънцето, които връщаха на света цветовете му.

— Богове пет. — Той преглътна да потисне гаденето. — Накрая стана доста страшно. Нали. — Не беше въпрос.

— Да — каза Иста. — Но сега него го няма. Няма го тук, но иначе е на сигурно място. — По някакъв начин Иста знаеше, че в горичката долу обзетите от умопомрачителен страх джоконци разсичат тялото на Арис, раздират го на парченца, ужасени да не се събере отново и да се изправи срещу тях. Не виждаше смисъл да споменава за това на Илвин.

Катилара лежеше на една страна, свита на топка. Плачеше с тихи, раздиращи хлипове, почти неспособна да си поеме дъх, и стискаше кръвоспиращия тампон върху корема си толкова силно, че кръвта изскачаше на мехурчета между пръстите й. Знахарката я потупа несръчно и безполезно по рамото.

Светът около Иста потъмня, сякаш зората, уплашена от грозната сцена, се бе оттеглила обратно зад хоризонта. Пристъпил в ума й като някакъв случаен пътник, един Глас й заговори — глас познат, ироничен и неизмерим:

— Виж ти. Доста просторно е станало тук изведнъж, какво ще кажеш?

— Какво правиш Ти тук? Мислех, че съм се превърнала в бойно поле на Втория ти баща.

— Ти ме покани. Хайде стига, не можеш да го отречеш — чух те да шепнеш в онзи ъгъл.

Не мислеше, че са й останали чувства, за да се справи с това. Гняв поне със сигурност не й беше останал. Безтелесното й спокойствие можеше да бъде или ведрост, или шок. Ала Копелето определено беше бог, към когото да се пристъпва предпазливо.

— Защо не се появяваш пред мен?

— Защото сега съм зад теб. — Гласът стана топъл и развеселен. Стори й се, че огромно шкембе сгорещява гърба й, заедно с неприличен намек за мъжки слабини, притиснати към задника й, и тежест на широки длани върху раменете.

— Имаш отвратително чувство за хумор — уморено каза тя.

— Да, а ти разбираш всичките ми шеги. Харесвам жени с тънък слух. — Имаше чувството, че дъхът му прогаря ухото й. — Би трябвало и езикът ти да е ловък, бас ловя.

Устата й се изпълни с огън.

— Защо съм тук?

— За да довършиш победата на Арис. Ако можеш.

Гласът изчезна. Тъмнината избледня, изместена от бледото сияние на зората. Иста откри, че стои на колене и се е отпуснала в прегръдките на изплашения Илвин.

— Иста? Иста! — шептеше той в ухото й. — Царина, мила, недей да плашиш така един беден гол войник. Кажи нещо!

Тя примигна със замъглените си очи. Беше само почти гол войник, както забеляза с известно разочарование. Окървавените парцали на ленените му панталони все още покриваха слабините му. Иначе видът му наистина беше прекрасно отвратителен — тъмната сплъстена коса падаше рошава по лицето и раменете му, потни, оцапани със сажди и кръв. Но всичките му белези бяха стари, заздравели и избледнели. Той облекчено пое дъх, когато я видя да обръща поглед към него, и наведе глава да я целуне. Тя препречи пътя на устните му с ръка.

— Чакай, не сега.

— Какво стана? — попита той.

— Чу ли нещо? Или да си видял някого?

— Не, но мога да се закълна, че ти виждаше и чуваше.

— Нима не предпочиташ да се закълнеш, че съм луда?

— Не.

— Да, но ти не виждаш божествени светлини, не чуваш гласове. Откъде знаеш?

— Видях лицето на брат си, когато ти го благослови. И твоето, когато той те благослови. Ако това е лудост, то бих хукнал след нея по пътя, както съм облечен сега, и бос даже.

— Аз ще вървя бавно.

Той й помогна да се изправи. Лис я повика напрегнато:

— Царина, а Фойкс?

Иста въздъхна.

— Фойкс бе повален от много войници и магьосници. Не видях душата му да се издига, нито демонът му да избяга. Боя се, че са го взели в плен. Сигурно е ранен освен това.

— Това… не е добре — каза ди Кабон, все още коленичил до сламеника на Илвин. Зъбите му изскърцаха притеснено. — Мислите ли… мислите ли, че Джоен може да го привърже към себе си като другите магьосници?

— Сигурно, ако разполага с достатъчно време. Не знам колко дълго може да се съпротивлява той. — „Богове пет, не искам да изгубя още едно момче“.

— Никак не е добре — съгласи се Илвин.

В същия миг Горам извика уплашено:

— Лейди Кати! Не!

Иста се обърна. Катилара бе станала, окървавената й роба се ветрееше широка около тялото й. Очите й бяха огромни, устата — отворена. Светлината на демона в нея се беше разширила, бе изпълнила цялото й тяло и пулсираше бясно.

— Демонът взема връх! — извика Иста. — Поема контрол над нея. Дръжте я, не я пускайте да избяга!

Горам, който бе най-близо до маршезата, се опита да я сграбчи за ръката. Виолетова светлина се появи в дланта й и тя я тласна към него. Той се строполи и започна да повръща. Иста залитна към нея, застана между Кати и отвора към стълбището. Катилара тръгна напред, после се дръпна и вдигна ръце, сякаш да предпази очите си. Огледа се трескаво. Коленете й се свиха и тя се хвърли към стената.

Лис скочи напред и я хвана за лакътя. Младата жена се изви с ръмжене и силно я оскуба. Илвин пристъпи напред, поколеба се преценяващо и я удари с юмрук в слепоочието. Катилара залитна, полузашеметена.

Иста притича до нея и коленичи. Виждаше демона като тумор, който пуска пипала из цялото тяло на жертвата си. Увива се като паразитен храст около дървото на духа й, изсмуква сила, живот и светлина. Краде сложните модели на личността, езика, знанията и спомените, които не би могъл, поради принципния хаос на своята природа, да натрупа сам.

„О. Сега виждам как да го направя!“

Тя посегна с духовните си ръце и изтръгна демона заедно с гърчещите се пипала от душата на Катилара. Той отстъпи неохотно, пляскайки панически като някакво морско създание, което вадят от водата. Иста протегна материалната си ръка, пръстите й бяха разперени като щит, и избута обратно повлеклата от Катиларината душа, като разчепкана вълна, докато в ръката й не остана само демонът. Вдигна го неуверено пред лицето си.

„Да — каза Гласът. — Точно така. Продължавай“.

Тя сви рамене, натика демона в устата си и го глътна.