— Това трябва да е било… много трудно за вас, като млада невяста.

— Тогава, да, беше — призна тя. — Сега… — Протегна ръка и разтвори шепа, сякаш пясък се изсипваше между пръстите й. — Сега е без значение. Много по-болезнено беше откритието, че след злочестата смърт на бащата на Иас, царин Фонса, върху царския дом на Шалион е паднало жестоко и необикновено проклятие. И че без да подозирам, съм обрекла децата си да живеят с него. Без да ми кажат, без да ме предупредят.

Устните на ди Кабон оформиха мълчаливо възклицание.

— Имах пророчески сънища. Кошмари. За известно време мислех, че полудявам. — За известно време Иас и ди Лютез я бяха оставили да живее сама с този ужас. Тогава, а и сега, й се струваше, че това е по-голямо предателство от всяко банално, потно боричкане между чаршафите. — Не спирах да се моля на боговете. И молитвите ми бяха чути, ди Кабон. Говорих с Майката лице в лице, както говоря с вас сега. — Потрепери при спомена за онова всепоглъщащо сияние.

— Велика благословия — прошепна със страхопочитание той.

Тя поклати глава.

— Велика тъга. Следвайки указанията на боговете, така както ми бяха дадени, ние — ди Лютез, Иас и аз — планирахме опасен ритуал, който да развали проклятието и да го върне на боговете, откъдето се беше изсипало по една злощастна случайност. Ала ние… аз, в нетърпението и страха си, направихме грешка, огромна и непростима грешка, и ди Лютез умря по средата на ритуала като пряк резултат от него. Магьосничество, чудо, както искате го наречете, но ритуалът се провали и боговете се отдръпнаха от мен… Иас изпадна в паника и пусна слух за измяна, за да обясни смъртта на ди Лютез. Най-ярката звезда в двора му, неговият любим, убит, погребан — а после и озлочестен, което беше равносилно на повторно убийство, защото ди Лютез ценеше честта си повече от живота.

Ди Кабон сбърчи чело.

— Но… не е ли било това посмъртно опетняване на лорд ди Лютез петно и върху вас, милейди?

Иста се поколеба, защото за пръв път й изтъкваха тази гледна точка към трагичната история.

— Иас знаеше истината. А друго мнение не ме интересуваше. Че хората погрешно ще ме смятат за прелюбодейка, ми се струваше много по-поносимо от истината — че съм убийца. Но скоро след това Иас умря от мъка, остави ме сама да роня горчиви сълзи сред пепелищата на трагедията, със замъглен ум и все така прокълната.

— На колко години бяхте? — попита ди Кабон.

— На деветнайсет, когато започна всичко. На двайсет и две, когато свърши. — Тя смръщи чело. Кога беше започнало да й се струва толкова…

— Били сте много млада за такъв голям товар — каза той, изричайки на глас собствените й мисли.

Устните й се стиснаха в отрицание.

— Войници като Ферда и Фойкс ги пращат да се бият и да умират на същата възраст, че и по-млади. Бях по-голяма, отколкото е сега Изел, а ето че тя носи на крехките си рамене товара на цял Шалион, а не само на женската половина.

— Но не е сама. Има мъдри и смели съветници, има и царевич-консорт Бергон.

— Иас имаше ди Лютез.

— А кого имахте вие, милейди?

Иста се умълча. Не можеше да си спомни. Наистина ли е била толкова сама? Поклати глава и си пое дълбоко дъх.

— Друго поколение доведе друг мъж, по-скромен и по-велик от ди Лютез, по-мъдър, по-равностоен на задачата. Проклятието беше развалено, но не от мен. Ала не и преди то да убие сина ми Теидез — да го убие проклятието, моята неспособност да го вдигна от него, когато Теидез беше дете, предателството на онези, които трябваше да го защитават и водят. Преди три години, благодарение на усилията и саможертвата на други хора, аз бях освободена от дългото робство. Чието място зае тишината във Валенда. Непоносима тишина. Аз не съм стара…

Ди Кабон размаха в знак на протест меките си ръце.

— Недейте така, милейди! Вие още сте много хубава!

Иста поклати рязко глава да пресече породения от недоразумение и неканен комплимент.

— Майка ми е била на четиридесет, когато съм се родила аз, последното й дете. Сега аз съм на четиридесет, в тази злополучна пролет на нейната смърт. Половината ми живот е зад мен, и половината от него ми беше открадната от проклятието на Фонса. Другата половина ми предстои. Трябва ли да бъде само едно дълго, бавно умиране?

— Разбира се, че не, милейди!

Тя сви рамене.

— Тази изповед я правя за втори път. Може би ако се изповядам и пред трети човек, ще се почувствам свободна.

— Боговете… боговете могат да простят много неща на едно искрено покаяло се сърце.

Усмивката й стана горчива като солена локва в пустинята.

— Боговете могат да прощават на Иста колкото си искат. Но ако Иста не прости на Иста, боговете могат да идат да се обесят.

Възклицанието му беше съвсем тихо. Но понеже беше искрено вярващ по природа, трябваше да опита още веднъж:

— Но да обърнете така гръб… ако позволите да кажа, царина… означава да предадете дарбите си!

Тя се наведе напред и сниши глас до дрезгаво ръмжене:

— Не, просветени. Не ви позволявам.

Той се дръпна назад и няколко минути не помръдна, нито каза нещо. Накрая лицето му се сгърчи отново.

— Ами поклонението ви, царина?

Тя се намуси и махна с ръка.

— Изберете маршрута според най-богатите трапези, ако предпочитате. Не ме интересува къде отиваме, стига да не е обратно към Валенда. — „Стига да не е обратно към Иста ди Шалион“.

— Все някога ще трябва да се върнете у дома.

— По-скоро бих скочила в някоя пропаст, само дето тогава бих паднала право в ръцете на боговете, които не желая да виждам повече. Този път за бягство е затворен за мен. Трябва да продължа да живея. Да живея. И да живея… — Млъкна, осъзнала, че гласът й става опасно писклив. — Светът е пепелище, а боговете ме изпълват с ужас. Кажете, просветени, къде другаде бих могла да отида?

Той поклати глава, очите му бяха широко отворени. Сега тя го беше уплашила и съжаляваше за това. Потупа го успокоително по ръката.

— Ако трябва да съм откровена, тези няколко дни по пътя ми донесоха повече покой от последните три години на леност. Бягството ми от Валенда може и да започна като спазъм, както давещ се се отблъсква от дъното към въздуха горе, но твърдо вярвам, че вече съм започнала да дишам, просветени. Това поклонение може да ме изцели въпреки собствените ми намерения.

— Аз… аз… Петимата богове да дадат така да стане, милейди. — Той направи свещения знак. По краткото колебание на ръката му при всяка свещена точка Иста прецени, че този път знакът не е само обикновен ритуал.

За миг се изкуши да му разкаже за съня си. Не, това само щеше да го стресне още повече. На бедния младеж определено му стигаше за един ден. Страните му бяха пребледнели.

— Ще, ъъ, ще помисля още върху това — увери я той и премести със стържене стола си назад. Поклонът му, когато стана, не беше поклон на наставник към повереница, нито на придворен към неговия васал. Поклони й се дълбоко със страхопочитанието, дължимо на жив светец.

Тя стрелна ръка и стисна неговата, преди да е довършил жеста на най-дълбоко уважение.

— Не. Нито сега. Нито тогава. И никога повече.

Той преглътна, трескаво промени поклона си в неспокойно кимване и избяга.

Останаха в Касилхас още два дни — изчакваха да спре проточилият се пролетен дъжд и се радваха на топло гостоприемство, което все повече дразнеше Иста. Канеха я в трапезарията на семинарията и я гощаваха не с подходящата за учебно заведение скромност, а с истински банкети негласно в нейна чест, по време на които високопоставените свещени и местните благородници се бутаха дискретно за място на нейната маса. Все още се обръщаха към нея със „сера ди Айело“, но Иста бе принудена да замени новопридобитото спокойствие на прикритието си със старите ограничения на дворцовите маниери, усвоени, както изглежда, в твърде строго училище, за да бъдат забравени. Беше любезна; проявяваше нужното внимание към домакините си; отправяше комплименти, усмихваше се, стискаше зъби и току пращаше Фойкс да уведоми покрилия се ди Кабон, че трябва незабавно да приключи с проучванията си, каквито и да бяха те. Време беше да продължат.