Следващите дни бяха доста по-поносими — приятна бавна езда през разцъфналия пейзаж от едно скромно светилище към друго, и почти се покриваха с представата на Иста за поклонението като бягство. Пътуваха все на северозапад и скоро напуснаха границите на Баошия и навлязоха в територията на съседната провинция Толноксо. Дългите часове на седлото се редуваха с ободрителни обиколки на места с историческо или религиозно значение — кладенци, руини, горички, светилища, прочути гробове, височини и бродове с отминала бойна слава. Младежите в групата им претърсваха бойните полета за остриета на стрели, отломки от мечове и кости и спореха дали петната по тях са от героична кръв, или не. Ди Кабон се беше сдобил с нова книга за подвижната си библиотека, която съхраняваше в дисагите, книга за историята и легендите на този район, от която им четеше откъси според случая. Въпреки поредицата от скромни странноприемници и общежития на религиозните ордени, които коренно се различаваха от всичко, с което беше свикнала като царина и дори като най-малката дъщеря на провинкар, Иста спеше по-добре, отколкото бе спала в собственото си легло от… откакто се помнеше. За нейно голямо облекчение, странният сън не се върна.
Първите няколко утринни проповеди на ди Кабон след Касилхас показваха резултатите от извършените набързо проучвания, понеже очевидно бяха изплагиатствани от някоя книга с примерни поучения. Следващите няколко дни обаче донесоха по-оригинален и смел материал, героични легенди за шалионски и ибрийски светци и докоснати от боговете мъченици, загинали в служба на избраните си богове. Свещеният измисляше несъществуващи връзки между легендата, която разказваше в съответния ден, и мястото, което посещаваха, но не успя да заблуди Иста. Разказите му за известни чудеса, които разни мъже и жени били извършили под диктовката на боговете, караха очите на Ферда и Фойкс, и дори на Лис, да греят от стремеж към ревностно подражание, но за Иста посланията на свещения, на всичките им няколко нива, си бяха напълно устоими. Той следеше напрегнато реакциите й; тя му благодареше хладно. Той се покланяше и преглъщаше разочарованието си, а заедно с него, слава на боговете, и изкушението да повдигне въпроса открито.
Кратко затишие в негласната кампания на ди Кабон настъпи, когато свиха през подножието на западните планини и пристигнаха в град Виняска, точно навреме за средпролетния фестивал. Празничният ден се падаше в апогея на сезона, по средата между Деня на Дъщерята и Деня на Майката. Във Виняска фестивалът отбелязваше и подновяваните всяка година по това време преходи, които търговските кервани извършваха до Ибра и обратно през заснежените проходи и които снабдяваха тукашните пазари с ново вино и масло, сушена риба и плодове и десетки други деликатеси от тази по-топла страна, както и с екзотични стоки от по-далечни брегове.
Извън крепостните стени се беше разположил панаир — между скалистото русло на реката и една борова горичка. От скарите се вдигаше апетитен дим, а в шатрите зад тях бяха изложени изделията и продукцията на местните моми, които се състезаваха в името на богинята. Лис се намуси, като видя шатрата с бродерии и дрехи; ди Кабон и Фойкс се върнаха разочаровани от разузнаването си в шатрата с лакомствата и докладваха, че можели да опитват само съдиите.
Всичко може и да се въртеше около храната, но младежката енергия също беше в изобилие. Макар да беше фестивал на младите жени, младежите се съревноваваха за погледите им в десетина състезания по смелост и сръчност. Младите мъже от ескорта на Иста също не останаха безразлични към предизвикателствата, примолиха се на командира си за снизхождение и се пръснаха да си опитат късмета, макар Ферда строго да нареди по всяко време двама от тях да са на разположение на Иста. Ала строгостта му бързо се стопи, когато откри конните състезания. Понеже нямаше чие разрешение да поиска, той се обърна директно към Иста, а тя прикри усмивката си и го прати да си приготви коня.
— В сравнение с куриерския ми кон — с копнеж в гласа заяви Лис, — тези селски кранти биха изглеждали като добичета за оран, каквито са си.
— Боя се, че женското надбягване вече е свършило — каза Иста. Беше видяла да водят победителката: и момичето, и конят му бяха закичени със сини и бели панделки.
— Онова беше за млади момичета — каза Лис с неприкрито пренебрежение. — Няколко по-големи жени се подготвят за дългото надбягване — видях ги.
— Сигурна ли си, че просто не са се грижели за конете, или пък не са били роднини или собственички?
— Да, защото връзваха цветни панделки на ръкавите си. И приличаха на ездачки.
Каквато беше и самата Лис всъщност. Полагаше усилия да изглежда невъзмутима, но току се повдигаше на пръсти.
— Е — развеселено рече Иста, — ако поне Фойкс обещае да не ме изоставя…
Фойкс се усмихна и я удостои с дълбок поклон.
— О, благодаря ви, милейди! — викна Лис и хукна към конюшнята на странноприемницата, където бяха оставили животните.
Иста се разхождаше из импровизирания панаир, хванала Фойкс под ръка, като внимаваше да не пропусне някое състезание, в което участваха и нейни хора. Един от войниците на Ферда спечели надпреварата, в която участниците галопираха с копие в ръка и трябваше да съберат колкото се може повече закачени на колове обръчи; двубоят, в който трябваше да се скочи от коня и да се повали на земята теле, беше спечелен от добичето. Всички донесоха наградите си на съхранение при Фойкс и най-вече при Иста да ги види, ако се съдеше по скришните им и обнадеждени погледи, от което тя се почувства наполовина като царина, наполовина като майка, и успокои прашния куцукащ противник на телето с толкова думи, колкото отдели да похвали състезателите с повече късмет от неговия.
Отначало беше приела войниците от ескорта си като неизбежно бреме и съзнателно се беше преструвала, че не съществуват. Но с течение на времето, докато дните на поклонението се нижеха един след друг, беше научила имената им, беше запомнила лицата им, беше изслушала житейските им истории — повечето съвсем кратки. Вече не ги възприемаше толкова като войници със застинали, празни лица, които носеха отговорност за нея, а повече като попораснали деца. Не беше канила тази потискаща промяна в отношението си. Не искаше да носи отговорност за тях. „Нямах късмет със синове“. И все пак лоялността трябваше да е двустранна, иначе се превръщаше в зародиш на измяна.
Докато състезателите се подреждаха за надбягването, Фойкс намери на Иста място на склона над пътя, малко по-високо от нетърпеливото множество долу. С достоен за царския двор жест той разстла на земята късото си наметало, което бе носил преметнато през ръката в топлия следобед, и покани Иста да седне на него. Добре виждаха старта и финиша, чиято роля се изпълняваше от един дънер до пътя. Трасето беше дълго близо две мили, заобикаляше група дъбове на върха на ниска могила и се връщаше по същия път.
Двайсетина коня и ездачите им кръжаха из широкото място в началото на трасето. Ферда ди Гура, върху лъскавия си черен звяр, скъсяваше стремената и оглеждаше съперниците си, когато се появи Лис, яхнала дългокракия си дорчо. Той се обърна към нея с изненада, която не беше от приятните. Явно й каза нещо грубо, защото тя се умърлуши. След миг обаче Лис вдигна очи към него и му подхвърли нещо през зъби. Ферда се наведе към нея и също каза нещо, по-дълго. Тя дръпна коня си настрани, цялата поруменяла. Само след миг обаче гневният цвят се отдръпна, заменен от замислена гримаса, а после и от напрегната усмивка.
— Какво им става? — зачуди се на глас Иста.
Седналият в краката й Фойкс се подсмихна.
— Предполагам, че брат ми искаше да се изфука с уменията си пред Лис, не да се състезава с нея. Боя се, че не се справи добре с изненадата си. — Отпусна се на лакът с вид на задоволство и интерес, които май не се дължаха единствено на вълнението от предстоящата надпревара.
— А ти защо не си долу? — попита го Иста. — Ребрата още ли те болят?
