Иста вдигна вежди.

— Това доста се различава от онова, което ми каза за княза лорд Илвин, но пък той не е имал възможност да следи събитията в Джокона или където и да било другаде през последните месеци.

Офицерът извърна рязко глава към нея.

— Илвин ви е казал… той говори ли вече? Разговарял ли е с вас, царина? О, това е обнадеждаваща новина!

Иста хвърли поглед към Катилара, която слушаше със стиснати зъби.

— Идва за кратко в съзнание. Разговарям с него почти всеки ден, откакто съм тук. Няма съмнение, че умът му е непокътнат, но иначе все още е много слаб. Опасявам се, че все още не е извън опасност. — И на свой ред изгледа гневно Катилара.

— Така е… но… бояхме се, че завинаги сме изгубили ума му, когато не се събуди. Ум като неговия би бил огромна загуба за Порифорс, точно колкото силата на Арис… би била. — Зърна смръщената физиономия на Катилара и прикри смущението си с голяма хапка, после с още една.

Вечерята, която си бе изпитание за повечето присъстващи, не се проточи непоносимо — изслушаха само кратка музикална програма и се разотидоха. Ди Кабон се оттегли в стаята си за заслужена и дълго отлагана почивка, а Фойкс тръгна с офицера на Арис да види каква помощ би могла да окаже на Порифорс малката му войска в замяна на гостоприемството. Както и, ако Иста не грешеше в преценката за младия си капитан, да изтръгне незабелязано голяма част от нужната му информация относно защитния потенциал на замъка и обитателите му. Следващото му писмо до Кардегос най-вероятно щеше да е от строго информативен характер. Запита се дали ще признае на канцлер ди Казарил за новия си домашен любимец, или този пропуск ще е умело прикрит зад изобилието от други сведения.

Докато Лис разресваше косата на Иста преди лягане, задача, която, изглежда, се нравеше на момичето — Иста подозираше, че това занимание я връща към приятните спомени от конюшните, — на вратата на външната стая се почука плахо. Лис отиде да види кой е и се върна след секунди.

— Един от пажовете на лорд Арис. Казва, че господарят му бил долу и би искал да поговори с вас.

Иста вдигна вежди.

— По това време? Добре. Кажи му, че слизам веднага.

Лис отиде да предаде думите й, а Иста съблече халата си и отново облече лавандулената ленена риза и черната копринена роба. Ръката й се поколеба над траурната брошка, която лежеше на масата, после тя закопча под гърдите си меката черна материя с нея, като преди. Неумишлено подходящо облекло като за пред Арис. С помощта на Лис, която носеше свещ в стъклена ваза, за да осветява стъпките им, Иста излезе на галерията.

Лорд Арис стоеше под стълбите — държеше факла и гледаше напрегнато нагоре. Все още беше с ботушите и меча си, сякаш току-що се връща от обход. Иста се зарадва, като видя плетена ризница под табарда му в сиво и златно. Нощният въздух бе мек и застинал след дневната горещина и пламъкът на факлата гореше неподвижно, осветявайки с равномерна светлина бледите му черти.

— Царина, бих искал да говоря с вас. Насаме.

Иста посочи пейката в другия край на двора и той кимна.

— Чакай тук — тихо каза Иста на Лис, момичето кимна и седна на най-горното стъпало. Иста слезе по стълбите и тръгна с Арис през двора. Той подаде факлата на пажа, но момчето не можа да стигне до скобата, забита високо в една от колоните, така че Арис се усмихна за миг, взе я отново и я пъхна в скобата. После прати пажа да прави компания на Лис. Двамата с Иста седнаха на каменната скамейка, която още не беше изстинала напълно от горещината на деня. Звездните дълбини на небето, оградени от правоъгълника на покривите, сякаш поглъщаха златистия светлик от факлата и от свещта на Лис, без да връщат нищо в замяна. Лицето на Арис беше позлатена сянка на фона на по-дълбоки сенки, но очите му светеха.

— Тревожен ден ни донесоха вашите двамина спътници и джоконските им преследвачи — започна той. — Два от патрулите ми, на юг и на запад, се върнаха без новини. Чакаме още два и вече започвам да се притеснявам за тях. — Поколеба се. — Катилара не ми се зарадва този път. Мисля, че ми е сърдита.

— Задето сте отишли да изпълните задълженията си? Ще ви прости, сигурна съм.

— Няма да ми прости, че умирам. Превърнал съм се в неин враг, както и в награда, за която се бори.

„Така ли стана?“

— Тя все още си мисли, че може да ви върне. Или поне да предотврати раздялата. Струва ми се, че не си дава сметка колко тежко е това забавяне за самия вас, заслепена е от привидността на нещата. Дори да вижда линеещите призраци, едва ли разбира естеството на тяхното проклятие.

— Проклятие — промълви той. — Точно това ме е сполетяло. И обяснява много неща.

— От теологична гледна точка точно за това става въпрос, макар че просветен ди Кабон навярно би уточнил термина. Не познавам терминологията на учените теолози, но това, за което става въпрос, съм го виждала с очите си. Откъснат сте от захранващия източник на материята и в същото време е блокиран достъпът ви до захранващия източник на вашия бог. Само че не по ваше желание, както е при същинските и милостиво отблъснати духове. А поради чужда намеса. Това е… нередно.

Той протегна ръце и ги стисна в юмруци.

— Това не можа да продължава. Вече дори не си правя труда да се преструвам, че ям. Пия само по няколко глътки на ден. Почти не чувствам ръцете, лицето и стъпалата си. Забелязах го преди десетина дни. Отначало беше слабо, но става все по-зле.

— Това е лошо — съгласи се тя. Поколеба се. — Молили ли сте се?

Ръката му се вдигна към левия ръкав и Иста си спомни за черно-сивата молитвена лента, тайно вързана там.

— Нуждата от боговете идва и си отива в живота на един човек. Катилара копнееше за дете и аз изразих почитта си към бога по подходящия начин… но дори да ме е чул Бащата на зимата, не ми прати никакъв знак. Никога не съм вярвал в предзнаменования, нито съм се заблуждавал, че боговете ми ги пращат. Винаги съм получавал мълчание в отговор на молитвите си. Но напоследък ми се струва, че мълчанието е станало… по-празно. Царина — погледът му, искрящ откъм сенките, сякаш я пронизваше, — още колко време ми остава?

Щеше да каже: „Не знам“. Но подобна уклончивост граничеше с малодушие. Никой лечител от ордена на Майката не би разполагал с повече познания от нейните, за да отговори на въпроса му. „А какво знам аз?“ Погледна го внимателно, и с нормалното, и с вътрешното си зрение.

— Призраци съм виждала много, но повече стари, отколкото нови. Има всякакви, натрупват се — стари и нови. Повечето запазват формата си от приживе, формата на телата си, за около два или три месеца след смъртта, но без цветове и без живец. Бавно ерозират. Мине ли година, вътрешното зрение обикновено не различава човешки черти, макар телесната форма още да е запазена. След няколко години вече приличат на бяло петно, после петното става размито, после изчезва. Но има голяма разлика във времето, което изминава, навярно зависи от силата на характера, която човекът е притежавал приживе, както и от други неща. — И от стреса, на който са били подложени в съществуванието си след физическата смърт? За пръв път се сблъскваше със случай като този на Арис. Подобно изпитание би изтощило духа и на жив човек. Как ли го понасяше умореният му, самотен дух?

„Онези с велики души отдават много, защото имат какво да дадат. Но дори и те все някога се изчерпват без грижовните ръце на своя…“ Мислите й се дръпнаха като опарени от края на изречението. Тя ги смушка обратно. „На своя бог“.

— И как изглеждам аз сега?

— Почти изцяло безцветен. — И добави неохотно: — Очертанията ви започват да се размиват.

Той потри лице, сякаш да провери материалността му, и промълви:

— А. Това изяснява доста неща. — Поседя мълчаливо, после удари с ръка по коляното си. — Веднъж ми казахте, че сте обещали на Иас да не говорите с никого за истинската съдба на баща ми. Хм. Бих казал, че е имал предвид живите хора. Аз не съм от тях, царина.