Свари я толкова неподготвена, че Иста изсумтя.

— Вие сте изключителен адвокат, като за мъртъв човек. Този контрааргумент би бил отлично попадение, ако не ви бях излъгала за обещанието. Иас никога не ме е карал да му обещавам такова нещо. По онова време той почти не разговаряше с мен. Историята, която ви разказах, беше най-обикновен параван, който да скрие малодушието ми.

— Не с тази дума бих ви описал, милейди.

— Човек се учи да не основава избора си на страх. С възрастта, с всяка рана и белег, човек се научава.

— Тогава ви моля за истината сега, като погребален дар. Би била по-ценна за мен от цветята.

— А. — Тя издиша в продължителна въздишка. — Да. — Пръстите й се плъзнаха по гладкия хладен филигран от сребро и аметисти на брошката под гърдите й. „Ди Лютез я носеше на шапката си. Помня, че я носеше и в последния си ден“. — Едва за трети път в живота си ще направя това признание.

— Третият път носи щастие, така казват.

— Какво ли знаят хората? — Тя изсумтя отново, по-тихо. — Не мисля така. Но пък изповедниците ми са били сред най-добрите, както подобава на ранга и престъплението ми. Един жив светец, един почтен свещен, мъртвият син на един мъртъв човек… така. — Беше го редила наум стотици пъти, повече репетиции не й бяха нужни. Изправи гръб и започна:

— Всички знаят, че бащата на Иас, царин Фонса, хвърлен в отчаяние от гибелта на синовете си и предстоящия край на царството му под безмилостния юмрук на съюза, предвождан от Златния генерал, погуби съперника си чрез ритуална магия за смърт, като предложи собствения си живот, за да запази равновесието.

— Това е история, да.

— Малцина обаче знаят, че по време на ритуала е била изпусната утайка, сложно проклятие, поразяващо потомците на Фонса и всичките им дела. Първо Иас, после и сина му Орико. Теидез. Изел. Бездетната съпруга на Орико, Сара. И мен — промълви тя. — И мен.

— Управлението на Иас не беше особено успешно — притеснено се съгласи Арис. — Нито това на Орико.

— Иас Злощастния. Орико Безсилния. Прякорите, дадени им от простите хорица, са твърде меки в сравнение с истинското положение на нещата. Иас знаеше за проклятието, знаеше откъде е дошло и каква е природата му и въпреки това каза за него на Орико едва на смъртния си одър. Беше казал обаче на Арвол ди Лютез, своя приятел от детството, своя маршал, канцлер, дясната му ръка. Възможно е, също както Орико използваше фаворитите си по-късно, Иас да се е опитвал да използва Арвол като маша, с която да ръководи делата на Шалион, без да ги заразява със злата си орис. Не че планът проработи. Но пък пасваше идеално на амбициите и неизчерпаемата енергия на Арвол ди Лютез. И на арогантността му. Признавам, баща ви обичаше Иас по своя си начин. Иас го боготвореше и беше изцяло зависим от преценката му. Дори мен Арвол ме избра за негова съпруга.

Арис подръпна късо подрязаната си брада.

— Слуховете, които се чуваха, разпространявани без съмнение от разни завистници, че двамата са били, хм, по-близки от обикновени приятели, са били плод на политически дрязги, нали?

— Не — простичко каза тя. — Бяха любовници от години, за което знаеше цял Кардегос, но избягваше да говори за това извън крепостните стени на столицата. Собствената ми майка ми го каза, точно преди да се венчаем, за да не ме свари този факт неподготвена. Тогава реших, че постъпката й е груба и безчувствена. Сега знам, че е постъпила мъдро. И че се е тревожела за мен. Сега мисля, че е искала да ми отвори вратичка, за да се откажа от уговорения брак, но навремето този нюанс ми убягна напълно. И въпреки искрените й предупреждения — които, както узнах по-късно, са били предложени настоятелно от самия лорд ди Лютез… за да си спести евентуални проблеми, предполагам, както и на Иас, — аз така и не разбрах какво има предвид. И как бих могла — аз, романтична девица, замаяна от тази на пръв поглед изключителна победа на бойното поле на любовта, избрана за невяста на самия царин? Кимах и се съгласявах, понеже се тревожех да не би някой да ме сметне за наивна провинциалистка.

— О — тихо промълви той.

— Така че ако някога сте укорявали майка си в невярност към брачните клетви, задето е приела бащата на Илвин в леглото си, бъдете сигурен, че тя не е първата ди Лютез, която ги е престъпила. Подозирам, че нейната майка не е била толкова съобразителна и откровена като моята, когато я е подготвяла за брака й с толкова високопоставен мъж. Или не толкова добре осведомена.

Веждите му се вдигнаха замислено.

— Това обяснява… много неща, които не разбирах като малък. Мислех, че баща ми я е отблъснал от гняв заради унижението и затова никога не се връща тук. И за миг не ми е хрумвало, че тя го е отблъснала.

— О, сигурна съм, че лорд ди Лютез дълбоко се е засегнал от изневярата й — каза Иста. — Без значение колко е била оправдана. Гордостта би му попречила да се върне, но чувството му за справедливост, от каквото той в никакъв случай не беше лишен, вероятно го е възпряло да подири отмъщение. А може да е било и от срам. Надявам се. — Тя добави сухо: — Във всеки случай, така или иначе е разполагал със собствеността й, която да прибави към огромните си владения като компенсация за нанесените на гордостта му рани.

Той я изгледа.

— Според вас е бил алчен.

— Никой не може да натрупа богатство като неговото случайно. И все пак не бих го нарекла точно алчност, защото той дори не знаеше какво точно притежава, а алчният човек брои всяка монета.

— Как бихте го нарекли тогава?

Иста сбра вежди.

— Утеха — пробва накрая тя. — Богатството му беше като вълшебно огледало, което го показваше толкова голям, колкото му се искаше да бъде.

— Това — каза той след миг мълчание — е тежко отсъждане, царина.

Тя кимна бавно.

— Той беше много сложен човек. — Пое си дъх и подхвана отново: — Арвол и Иас не ме предадоха с това, че скриха любовта си. Предадоха ме с това, че скриха от мен за проклятието. Венчах се за Иас, без да подозирам каква опасност ме грози, мен и бъдещите ми деца. Виденията се появиха, когато забременях с Изел. Боговете се опитваха насила да ми отворят очите за истината. Мислех, че полудявам. Иас и ди Лютез ме оставиха да се мятам в тази агония. Цели две години!

Арис помръдна неспокойно при неочакваното ожесточение в гласа й.

— Това изглежда… изключително несправедливо от тяхна страна.

— Беше малодушие. И презрение към интелигентността и издръжливостта ми. Забъркаха ме в последиците от тайната си, а после отказаха да ме посветят в първопричината. Бях съвсем млада, още момиче, неспособно според тях да понесе такъв товар. Но не и неспособна да родя децата на Иас и да ги обрека на същия този мрак. Само дето боговете, изглежда, не ме смятаха за неспособна. Защото при мен дойдоха Те. Не при Иас. Не при ди Лютез. При мен.

Устните й се изкривиха в гримаса.

— Чудя се колко ли разочарован е останал Арвол от този факт? Ако зависеше от него, би искал той и само той да е великият герой, който да спаси Иас. Каквато бе и обичайната му роля. И наистина, за известно време изглеждаше, че боговете са я поверили именно на него. Накрая — дори и на боговете ли им писва от глупостта ни? — самата Майка на лятото ми се яви, не насън, а на живо. Бях смазана — тогава още не се бях научила на подозрителност към боговете. Тя ми каза, че проклятието може да се развали от човек, който би дал три пъти живота си за прокълнатия дом Шалион. Понеже бях млада и треперех от непоносим страх за невръстните си деца, аз приех думите й твърде буквално и реших, че иска от мен да измисля опасен ритуал, който да осъществи този парадокс.

— Опасен наистина. А също и, хм… — Челото му се набръчка. — Парадоксален.

— Разказах всичко на Иас и Арвол и тримата се опитахме да решим какво да правим. Арвол, трогнат от сълзите ни, се съгласи да се пробва в ролята на героя. Спряхме се на удавянето като метод, защото се знаеше, че понякога удавници се връщат отново към живот. И защото не обезобразява жертвата. Арвол проучи въпроса, събра сведения, както за загинали, така и за спасени удавници. В една килия под Зангре осигурихме голямата бъчва, въжетата, лебедката. Олтарите на всички богове. Арвол ни остави да го съблечем, да го вържем и да го спуснем надолу с главата в пълната с вода бъчва и да го държим така, докато престана да се мята и светлината на душата му угасна за вътрешното ми зрение.