Арис понечи да каже нещо и Иста вдигна ръка да го спре.

— Не. Не още. Извадихме го — изкарахме силом водата от гърлото му, удряхме го по гърдите и крещяхме молитви, докато той не се закашля и не задиша отново. И аз видях как проклятието се пропука. Бяхме планирали ритуала за три поредни нощи. Втората нощ започна като първата, докато косата му не се потопи във водата — тогава той ни извика да спрем, нямало да го понесе. Крещеше, че се опитвам да го убия от ревност. Иас се поколеба. Не бях на себе си, гадеше ми се от напрежение… но позволих на разума да ме победи. Арвол сам бе избрал този метод, веднъж вече се беше получило… идеше ми да завия от страх за децата си и от разочарование, че сме стигнали толкова близо до спасението им, а трябва да се откажа сега, когато остава само една крачка. И от гняв заради несправедливото му обвинение. И задето с гордостта си бе вдъхнал живот на надеждите ми, а после ги бе стъпкал със слабостта си. — Добави лаконично: — Бях повярвала на самомнението му, разбирате ли.

В нощта, в някаква пролука под стените на замъка, пееха насекоми — тъничко, пронизително жужене. Други звуци не се чуваха. Арис бе забравил да диша. Може би тялото му губеше навика за дишане. Чудеше се колко ли време ще мине, преди да забележи.

— Когато го извадихме за втори път от бъчвата, Арвол наистина беше мъртъв и нито сълзите и молитвите ни, нито съжалението и взаимните обвинения, а от последните имаше много, го върнаха към живот. Иас почти убеди себе си, по-късно, че обвинението в ревност, отправено ми от Арвол, е било основателно. През част от времето самата аз го вярвах. Вината беше… на Иас, заради слабостта му, и моя, заради нетърпението и неразумността ми. Защото ако Иас ми се беше противопоставил, аз щях да отстъпя, а ако бях послушала сърцето си вместо главата и бях дала на Арвол малко повече време, кой знае дали след някой и друг ден, след седмица или след месец той нямаше да събере отново смелост? Вече няма как да разбера отговора на този въпрос. Боговете ме изоставиха. Проклятието си остана, по-зловредно отвсякога. Докато едно друго поколение не роди друг мъж, по-подготвен да избави света от него. — Тя си пое дъх. — Ето как стана така, че убих баща ви. Ако наистина искате да го знаете.

Той мълча дълго, спомни си да вдиша и каза:

— Милейди, мисля, че това не е изповед. Това е обвинение.

— Срещу Арвол? Да — бавно рече тя, — това също. Нямаше да ми падне в очите, ако не си беше предложил услугите. Ако беше умрял първата нощ… ами, щях да реша, че такава задача не е по силите на никой простосмъртен или пък че планът ми е погрешен. Но да се убедя, че наистина е възможно, и тогава да се провалим… това ми разби сърцето. По-късно разбрах, че не заучена смърт са изисквали боговете. Не можеш да принудиш душата на друг човек да се разшири достатъчно, за да пропусне един бог в света на живите, а именно това разширение, не умирането, е било необходимо. Арвол ди Лютез беше велик човек. Но… не достатъчно велик.

Той се взираше в мрака. Факлата почти беше догоряла, но в горния край на стълбите свещта на Лис все още светеше. Тя седеше, опряла брадичка на ръцете си, очите й се притваряха. Пажът беше заспал, свил се на топка с глава в скута й.

— Ако баща ми не беше умрял тогава — каза най-после Арис, — мислите ли, че някога щеше да ме повика при себе си?

— Ако беше съумял да разтвори душата си толкова широко, че да успеем, мисля, че оттам насетне тя щеше да е достатъчно широка, за да приеме и вас. Онези, които веднъж са пропуснали през себе си бог, не се свиват до предишните си размери, това поне показва опитът ми. Ако въобще не се беше стигало до онзи злополучен опит… ами, той никога не е бил толкова тесногръд, че да обръща гръб на риска. Така че не знам.

— Хм. — Тихият звук тежеше от болка, макар да не съдържаше думи. Арис вдигна поглед към небето и погледна звездния часовник. — Царина, отнемам от съня ви.

Но не и обратното. В дългите, самотни бдения на безсънните му нощи за какво ли си мислеше? Въпреки това тя разбра намека и стана. Той стана след нея, дрънчейки с бойното си снаряжение.

Взе ръката й, поклони се леко и притисна за миг хладното си чело към нея.

— Царина, благодаря ви за този венец от истини. Знам, че ви струва скъпо.

— Трънлив и изсъхнал венец е това. Ще ми се да ви бях поднесла по-добър погребален дар. — „Иска ми се, от цялото ми пропукано сърце“.

— По-мек венец не ми е нужен.

Лис ги видя, че вървят през двора, смушка пажа и слезе по стълбите да посрещне господарката си. Арис ги поздрави сериозно и се отдалечи, следван от сънения паж. Ехото от затихващите му под арката стъпки звучеше като приглушен барабанен ритъм.

Мина много време, докато заспи. Зазоряваше се, когато й се стори, че чува далечен тропот и ниски гласове, но изтощението не й позволи да се отлепи от възглавницата. Присъни й се ужасен сън, в който седеше на висока маса с лейди Катилара. Маршезата, обвита от бледовиолетово сияние, отрупваше гостенката си с храна, докато стомахът й не се поду болезнено, и удави мозъка й във вино, докато Иста не се отпусна в стола си, неспособна да се изправи на парализираните си крайници.

Едва значително по-силното тропане на вратата на външната стая успя да я изтръгне от плена на този странен сън. Тя въздъхна облекчено, открила, че е в собственото си легло, че тялото й е с нормалните си пропорции и отново може да се движи, макар че отпочинала определено не се чувстваше. Ако се съдеше по ярката светлина, нахлуваща през процепите на прозоречния капак, отдавна се беше съмнало.

Чуха се стъпките на Лис, после гласове — ниският притеснен глас на Фойкс и развълнуваният, изтънял глас на ди Кабон. Иста вече се бе измъкнала от леглото и се намяташе с черната роба, когато вратата между двете стаи се отвори и Лис подаде глава.

— Царина, станало е нещо много странно…

Иста се провря покрай нея. Фойкс беше облечен в синята си туника и панталони, с ботуши, меч и всичко останало, лицето му беше зачервено като от физическо усилие. Бялата долна риза на ди Кабон висеше от едната страна, закопчана накриво, краката му още бяха боси.

— Царина. — Фойкс сведе глава в бърз поклон. — Да сте видели или чули нещо пред стаята на лорд Илвин или на галерията, призори? Вашата стая е по-близо от нашата.

— Не… Много ми се спеше. — Изкриви лице, спомнила си неприятния сън. — Умората ме надви. Какво е станало?

— Призори лейди Катилара дошла с няколко слуги и отнесли лорд Илвин на носилка. Щели да го пренесат в храма, за да се помолят за здравето му и храмовите лечители да го прегледат, така казала.

— Храмовите лечители би трябвало да дойдат да го прегледат тук, в Порифорс, ако питате мен — притеснено рече Иста. — Лорд Арис с тях ли е отишъл?

— Никой не знае къде е маршът. Разбрах за случилото се, когато един от офицерите му дойде да ме пита дали аз не съм го виждал.

— С Арис се видяхме снощи. Дойде да поговорим, в двора, около полунощ. Лис беше с мен.

Девойката кимна. Явно се беше събудила преди Иста, защото беше облечена, а един поднос с чай и топъл хляб чакаше на масата — но не и много преди Иста, защото казаното от Фойкс определено беше новина и за нея.

— Е — продължи Фойкс, — обзеха ме някакви странни предчувствия, може би утайка от кошмарите, които сънувах снощи и които ме навеждат на разни мисли за храната тук, но както и да е, намерих си оправдание да отскоча до храма в селището и да разбера какво става. Лейди Катилара въобще не е ходила там. Питах кого ли не. Най-накрая открих, че е взела фургон с припаси и товарни коне от гарнизонната конюшня в града. Никой не знае какво са натоварили, но фургонът, с Горам на капрата и един слуга до него, е бил видян да излиза през градската порта поне преди час, по южния път.

Иста си пое шумно дъх.

— Някой да е виждал нея или Арис оттогава?

— Не, царина.

— Значи ги е отвела. Взела е Арис и е отвлякла Илвин, за да го поддържа.