Пътят беше разкалян и надупчен от копита — може би братовата й свита бе минала оттук на път към столицата Тарион. През последните две седмици той бе положил искрени усилия да я убеди да тръгне с него, обещавал й бе лични покои и прислуга в двореца си, под доброжелателното му и покровителствено око, сякаш тук си нямаше достатъчно стаи, слуги и очи, които да я следят постоянно. Пое в обратната посока.
Официалната траурна одежда и копринените пантофки не бяха подходящо облекло за път. Полите на роклята се замотаваха в краката й, сякаш газеше в дълбока вода. Калта придърпваше леките й обувки. Катерещото се все по-високо слънце нагря гърба й под кадифето и тя се обля в непристойна за една дама пот. Продължи да върви, като се чувстваше все по-неприятно и глупаво. Лудост беше това. Точно заради такива неща затваряха жените във високи кули под надзора на глуповати помощнички, а тя вече го беше търпяла достатъчно. Нямаше дрехи за смяна, нямаше план, нито пари, и една медна вайда нямаше. Вдигна ръка към колието на врата си. „Ето ти пари“. Да, само че твърде много — кой селски лихвар би могъл да й плати и половината от стойността му? Колието не беше източник на средства, а мишена — стръв за разбойници.
Трополенето на каруца я накара да откъсне очи от локвите по пътя, които се опитваше да заобикаля. Един селянин крачеше до нисък здрав кон, теглещ товар оборска тор за нивите. Човечецът обърна глава и зяпна невярващо привидението, изправило се на пътя му. Тя му отвърна с царствено кимване — в края на краищата какво друго можеше да направи? Едва не се изсмя на глас, но успя да преглътне непристойния звук и продължи да върви. Без да поглежда назад. Не смееше.
Вървя повече от час преди уморените й крака да се подгънат окончателно под тежестта на роклята. Беше на крачка от сълзите, толкова унизително й се струваше всичко. „Не става така. Не знам как се прави. Нямало е откъде да се науча, а сега съм твърде стара“.
Пак коне, този път галопиращи, и нечий вик. Мина й през ум, че и оръжието е сред многото неща, с които не се беше запасила — дори малък нож на колана нямаше, за да се защити от нападение. Представи си се срещу въоръжен с меч мъж, и най-неумелия, самата тя размахала каквото там оръжие би имала сили да вдигне, и изсумтя. Сценката би била толкова краткотрайна, че не си струваше усилието да си я представя докрай.
Хвърли поглед през рамо и въздъхна. Сер ди Ферей и един коняр препускаха по пътя след нея, калта се плискаше под копитата на конете им. Не беше чак толкова глупава или луда, че да предпочете разбойници вместо тях. Може би точно в това беше проблемът — може би не беше достатъчно луда. Истинските душевни разстройства не се спираха пред нищо. Достатъчно луда да си мечтае за онова, което не е достатъчно луда да направи — виж, това е рядко безполезно умопомрачение.
Клъвна я вина при вида на червеното, ужасено, потно лице на ди Ферей, когато той дръпна юздите току до нея.
— Царина! — извика той. — Милейди, защо сте дошли чак тук? — Едва не падна от седлото, когато се наведе да хване ръката й и да я погледне в лицето.
— Досади ми се от тъгите на замъка. Реших да се утеша с разходка под пролетното слънце.
— Милейди, отдалечили сте се на повече от пет мили! Този път е крайно неподходящ за вас…
„Да, а и аз съм крайно неподходяща за него“.
— Без придружител, без стража… богове пет, помислете за положението си, за безопасността си! Помислете за белите ми коси! От тази ваша разходка съвсем побеляха.
— Искрено се извинявам на белите ви коси — каза Иста с известна доза искрено разкаяние. — Те с нищо не са заслужили неприятностите, които им създадох, нито останалите части от тялото ви, добри ми ди Ферей. Просто… исках да се поразходя.
— Другия път ми кажете и аз ще се погрижа да…
— Сама.
— Вие сте вдовстващата царина на цял Шалион — твърдо заяви ди Ферей. — Вие сте майката на царина Изел, в името на всичките петима богове. Не можете да се шляете по пътя като някое селско девойче.
Иста въздъхна при мисълта, че е шляещо се селско девойче, а не трагичната Иста. Макар да не се съмняваше, че селските девойчета също си имат свои трагедии и получават много по-малко поетично съчувствие за тях от царините. Само че нищо нямаше да постигне, ако тръгнеше да спори с кастелана насред пътя. Той нареди на коняря да й отстъпи коня си и тя прие да я натоварят на гърба му. Полите на роклята й не бяха срязани за езда и се омотаха неприятно около краката й, докато наместваше стъпала в стремената. Иста пак се намръщи, когато конярят пое юздите и понечи да поведе коня.
Като видя сълзите в очите й, ди Ферей се наведе от седлото си и стисна утешително ръката й.
— Знам — мило прошепна той. — Смъртта на нейна милост майка ви е голяма загуба за всички ни.
„Вече от седмици не плача за нея, ди Ферей“. Преди време се беше заклела повече да не плаче и да не се моли, но беше престъпила и двете си клетви през онези ужасни последни дни в стаята на болната. След това нито плачът, нито молитвите изглеждаха смислени. Реши да не затормозява кастелана с обяснението, че сега оплаква себе си и не от горест, а от гняв някакъв. По-добре да смята, че малкото й отклонение се дължи на дълбока скръб. Скръбта преминава.
Ди Ферей, уморен не по-малко от нея след седмиците на траур и гости, не продължи разговора, а конярят не смееше. Тя седеше на поклащащия се конски гръб, оставила пътя да се навива под нея като килим, който прибират, след като е изпълнил предназначението си. Каква беше ползата от нея сега? Засмука долната си устна и впери поглед между ушите на коня.
След известно време ушите му потръпнаха и животното изпръхтя. Иста проследи погледа му — група конници се приближаваше към тях по друг път, който се пресичаше с техния, двайсетина ездачи на коне и мулета. Ди Ферей се изправи на стремената и примижа, но после се отпусна в седлото при вида на четиримата конници, които яздеха напред, облечени в сините туники и сивите плащове на рицари от ордена на Дъщерята, в чиито правомощия бе и грижата за безопасността на поклонниците по пътищата. Когато групата приближи, стана ясно, че сред пътниците има и мъже, и жени, всеки облечен в цветовете на своя бог, или поне доколкото го позволяваше гардеробът им. Носеха и цветни панделки на ръкавите като символ на богоугодната им цел.
Двете групи стигнаха едновременно до кръстопътя и ди Ферей си размени любезни кимвания с рицарите от братството, стабилни, съвестни мъже като самия него. Поклонниците оглеждаха любопитно фините траурни дрехи на Иста. Една набита румена възрастна жена — „та тя не е по-стара от мене“ — я поздрави с мила усмивка. След миг на несигурност Иста изкриви устни в отговор и кимна. Ди Ферей беше спрял коня си между поклонниците и Иста, но функцията му на жив щит пропадна, когато набитата жена дръпна юздите на коня си, а после го пришпори в тръс и го заобиколи.
— Боговете да ви дадат добър ден, милейди — изпухтя жената. Дебелият й петнист кон беше натоварен с издути до пръсване дисаги и други торби, завързани с канап за тях, които се полюшваха опасно също като ездачката. Животното намали съвсем ход, а жената си пое дъх и нагласи сламената си шапка. Беше със зеленото на Майката, в тъмни вдовишки нюанси, които не се връзваха особено, но оплетените панделки по ръкава й се редяха във всичките пет варианта — синьо, оплетено с бяло, зелено с жълто, червено с оранжево, черно със сиво и бяло с кремаво.
След кратко колебание Иста кимна отново.
— И на вас.
— Ние сме поклонници от цяла Баошия — разговорливо подхвана жената. — Пътуваме за Тарион, към светилището на чудотворната смърт на канцлер ди Жиронал. Е, с изключение на добрия сер ди Брода ей там. — Тя кимна към един възрастен мъж в убито кафяво с ширит в червено и оранжево, който беше знак за вярност към Сина на есента. До него яздеше млад мъж в по-ярки дрехи, който проточи врат над коня на спътника си да се намръщи предупредително на жената в зелено. — Води сина си, ей този. Хубав момчурляк, нали?
