Иста се наведе напред между бойниците върху кулата при портата и грапавият камък се впи в бледите й длани. Тя впери уморен до изтръпване поглед в последните опечалени, които се изнизваха през портата долу. Копитата на конете стържеха по стария калдъръм под свода на портата. Посърналият й брат, провинкарът на Баошия, си тръгваше последен със семейството и свитата си, цели две седмици след като свещените бяха приключили със заупокойните ритуали и церемониите по погребението.

Ди Баошия все още говореше нещо със сериозен тон на кастелана на замъка сер ди Ферей, който вървеше до стремето му, вдигнал съсредоточено лице и заслушан в потока от последни указания, каквито без съмнение се съдържаха в думите на провинкара. Верният ди Ферей, който беше служил на покойната вдовстваща провинкара през двете десетилетия на дългото й управление тук, във Валенда. Ключовете за замъка и крепостта проблясваха на колана на понатежалата му талия. Ключовете на майка й, които Иста беше прибрала и пазила, а после ги беше предала на по-големия си брат заедно с всички други документи, инвентарни списъци и инструкции, които остават след смъртта на такава велика жена. Той пък ги беше предал за постоянно съхранение не на сестра си, а на добрия стар честен ди Ферей. Ключове, които да удържат портите срещу всяка външна заплаха… и ако се наложи, да задържат Иста в стария й затвор.

„Това е просто навик, между другото. Вече не съм луда“.

Не че искаше ключовете на майка си, нито живота й, който вървеше с тях. Всъщност не знаеше какво иска. Знаеше от какво я е страх — да не я затворят в някое тъмно, тясно място. Да не я затворят там хора, които я обичат. Един враг би могъл да си затвори очите, да обърне гръб, заплеснат по своите си грижи; обичта — никога. Пръстите й се впиха неспокойно в камъка.

Кавалкадата на ди Баошия се проточи надолу по хълма през града и скоро се скри от погледа й сред скупчените червени покриви. Ди Ферей се обърна, мина уморено през портата и също се скри от очите й.

Хладният пролетен въздух се заигра с кичур от посребрялата кестенява коса на Иста и го духна в лицето й. Тя се намръщи и го затъкна обратно в спретнатата плитка, завита около главата й. Беше сплетена толкова стегнато, че чак я болеше кожата.

Времето се беше позатоплило през последните две седмици, позакъсняло да донесе утеха на старата жена, повалена на легло от нараняване и болест. Ако майка й не беше толкова стара, счупените кости щяха да заздравеят по-бързо и възпалението на дробовете може би нямаше да пусне корени толкова надълбоко в гърдите й. Ако не беше толкова крехка, може би въобще нямаше да пострада при падането от коня. Ако не беше толкова дяволски самонадеяна, може би въобще нямаше да се качи на кон на тези години… Иста сведе поглед, видя, че пръстите й са се разкървавили, и побърза да ги скрие в диплите на полата си.

На погребалната церемония боговете бяха дали знак, че душата на старата дама е поета от Майката на лятото, както се очакваше и както беше редно. Дори и боговете не биха посмели да нарушат възгледите й за протокола. Иста си представи как старата провинкара раздава заповеди на небето и се усмихна криво.

„Ето че най-после съм сама“.

Замисли се за празните пространства на тази самотност, за страховитата й цена. Съпругът й, баща й, синът й и майка й бяха легнали в гроба, всеки по реда си, преди нея. Царската власт на Шалион си бе присвоила дъщеря й и я държеше по-здраво и от гроб и вероятността Изел да се върне от висините на престола беше толкова нищожна, дори с благословията на всичките петима богове, колкото другите да се върнат от дълбините на земята. „Дотук бях“. Задълженията, определяли същността й, бяха изпълнени до едно. Първо беше мислила за себе си като за дъщеря на родителите си. После като за съпруга на великия злощастен Иас. За майка на децата си. Най-накрая — за болногледачка на майка си. „Е, сега вече не съм нито едно от тези неща“.

„Коя съм сега, когато не ме ограждат стените на живота ми? Когато до една са се сринали на прах и пепел?“

Е, все още беше убийцата на лорд ди Лютез. Последната жива от тайната им групичка. Това беше постигнала сама и това й оставаше.

Наведе се отново между бойниците, камъкът се закачи за виолетовите ръкави на официалната й траурна рокля и им издърпа нишки. Проследи с поглед пътя в утринния светлик, от камъните долу, по склона, през града, покрай реката… накъде? Всички пътища водели в една посока, казваха хората. Сложна мрежа, разстлана връз земята, която разделя и събира. Всички пътища имали две посоки. Така казваха. „Трябва ми път, който не се връща назад“.

Някой ахна уплашено зад нея и тя изви рязко глава. Една от придворните й дами стоеше с ръка на устата, с ококорени очи и дишаше тежко, уморена от изкачването на стълбите. Усмихна й се с фалшива бодрост.

— Милейди. Търсих ви навсякъде. Бихте ли… бихте ли се отдръпнали от парапета, моля ви…

Устните на Иста се изкривиха иронично.

— Успокой се. Точно днес не копнея да се срещна лице в лице с боговете. — „Нито някой друг ден. Повече не“. — С боговете не си говорим.

Позволи на жената да я хване за ръка и да я придружи уж небрежно покрай бойниците към вътрешното стълбище, макар че тя не пропусна, както си отбеляза наум Иста, да се намърда между нея и парапета. „Успокой се, жено. Камъните долу не ме влекат“.

„Влече ме пътят“.

Мисълта беше като откровение, което я стресна, едва не я задави. Беше нещо ново. „Нещо ново, при мен?“ Всичките й стари мисли изглеждаха изтънели и опърпани като плетиво, което е плетено и разплитано, плетено и разплитано, докато преждата се е разрошила и изтънявала все повече, без да стане по-дълга. Но как би могла тя да тръгне по пътя? Пътищата са направени за млади мъже, не за жени на средна възраст. Бедното осиротяло момче метна торба на рамо и тръгна по пътя да си търси късмета… хиляди приказки започваха така. Тя не беше бедна, не беше момче, а надежда за късмет не й беше останала, беше оглозгана така, както само животът и смъртта могат да го направят. „Само че сега и аз съм сираче. Не стига ли това да ме класира?“

Завиха зад ъгъла на път към кръглата кула, където тясното виещо се стълбище се спускаше към вътрешната градина. Иста хвърли последен поглед на проскубаните храсталаци и разкривените дръвчета, които се катереха по външната стена на замъка. По пътеката откъм плиткото дефиле някакъв слуга водеше към задната порти магаре, натоварено с дърва за огрев.

В цветната градина на покойната си майка Иста забави крачка въпреки настоятелната ръка на придворната си и упорито я задърпа към една пейка в беседката с розите, които още не се бяха разлистили.

— Уморена съм — заяви тя. — Ще си почина тук малко. Можеш да ми донесеш чаша чай.

Направо виждаше как придворната й прехвърля наум евентуалните рискове, ако я остави сама. Смръщи чело и жената направи реверанс.

— Да, милейди. Ще кажа на някое от момичетата. Връщам се веднага.

„Не бих и очаквала друго“. Иста изчака жената да завие зад ъгъла на кулата, после скочи и хукна към задната порта.

Стражът тъкмо беше отворил да минат слугата и магарето му. Иста, вдигнала високо глава, мина покрай тях, без да се обръща. Престори се, че не е чула неувереното „Милейди…“ на стража, и бързо тръгна по стръмната пътека. Широката й пола и развяващото се наметало от черно кадифе се закачаха в трънаците, които се протягаха като алчни ръце, опитващи се да я спрат. Щом се скри от поглед зад първите дървета, ускори крачка още повече, дори подтичваше от време на време. Беше тичала по тази пътека към реката като малка. Преди да стане нечие нещо.

Трябваше да признае, че вече не е момиче. Когато водата най-после проблесна измежду клонаците, Иста едва си поемаше дъх и трепереше от умора. Зави и тръгна покрай брега. Пътеката все още водеше, както и преди години, към стария въжен мост над реката и оттам към един от главните околовръстни пътища към — или от — Валенда.