— Порифорс и преди е удържал на обсади, царина. Градските стени също са защитени — двеста от моите хора са долу, а половината граждани са бивши войници от гарнизона. Има тунели за придвижване на подкрепления. Кога беше, Илвин, преди петнайсетина години, когато Лисицата от Ибра прати три хиляди да ни обсадят? Удържахме ги половин месец, докато ди Карибастос и ди Толноксо — бащата на сегашния провинкар — не ги изгониха.

— Мисля, че не с обсадни машини ще ни атакува Джокона сега — каза Илвин. — А с магьосници. — Осведоми накратко брат си за казаното от демона. Докато той говореше, пребледнелият Горам решително и опитно среса назад косата му, върза я стегнато на тила и изтръска ризницата, готов да я подаде на господаря си.

— Ако лудата Джоен наистина води на каишка дузина или повече магьосници — завърши Илвин, навличайки ризницата, — можеш да си сигурен, че ще ги насъска срещу нас. Ако не като отмъщение за мъртвата си дъщеря, то като удар срещу Шалион, който да обърне посоката на настъплението, което маршал ди Палиар планира срещу Бораснен. Изтеглен напред удар, и тежък при това. И ако успее, ще го последва настъпление в северната централна част на Шалион преди Изел и Бергон да са прегрупирали войските си… така бих го направил аз, ако бях на мястото на джоконците. Искам да кажа, ако бях само луд, а не и глупав при това.

Арис се ухили за миг.

— Мога само да гадая какво представляват сегашните офицери на Сордсо.

— Готови да съдействат — мрачно рече Иста. — На едно мнение по всички въпроси.

Илвин изкриви лице в гримаса, после, подсетен от мълчаливия знак на Горам, протегна ръка конярят да закрепи подлакътника му.

— Арис — притеснено продължи Иста. — Въпреки необичайното ти състояние ти нямаш вътрешно зрение, нали?

— Нищо, което да прилича на онова, което описахте, царина. Ако въобще може да се говори за промяна, то тя е към по-лошо — зрението ми, изглежда, отслабва. Не замазано или неясно, а лишено от цветове. Само дето сега виждам по-добре през нощта, почти като денем всъщност.

— Значи не си видял, нито си усетил удара на княз Сордсо срещу теб, когато се сблъскахте на пътя?

— Не… вие какво видяхте?

— Онази наситена светлина, която вътрешното ми зрение възприема като знак за демонска магия. Прогарящ изблик от нещо си. Във всеки случай поне Сордсо смяташе, че ще е прогарящ изблик от нещо си. Но то мина през теб, без да ти навреди, сякаш ти въобще не стоеше на пътя му.

И двамата погледнаха към ди Кабон, който разпери пухкавите си длани в знак на недоумение.

— В известен смисъл той наистина не е бил там. Не като живите души, дори не като демоните. Окончателно откъснатите души са встрани от всички реалности, както от света на материята, така и от света на духа.

— Означава ли това, че е недосегаем за магията? — започна Иста. — А в същото време именно магия го поддържа в момента… Просветени, не разбирам.

— Трябва да помисля…

Оплетена мрежа от виолетови светлинни линии внезапно припламна из цялата стая, разгоря се, после изчезна. Фойкс подскочи. Миг по-късно го последваха и останалите, когато съдовете с чай, вино и вода за миене започнаха да се преобръщат, пропукват и трошат. Глинената чаша на Илвин се разполови в ръката му тъкмо когато я вдигаше към устните си и той отскочи, за да предпази сиво-златния си табард от разплискалото се вино.

— Изглежда, магьосниците на Джоен са в готовност — хладно каза Иста.

Фойкс се завъртя сащисан. Вътре в него мечата му сянка се бе изправила на задните си крака и ръмжеше.

— Какво беше това? Предупреждение? Щом могат да направят това, защо просто не ни пръснат главите като зрели любеници и да се свърши?

Ди Кабон вдигна трепереща ръка.

— Свободните демони не могат да убиват пряко…

— Смъртният демон на Копелето го прави — каза Иста. — Виждала съм го с очите си.

— Онова е специален случай. Свободните демони, онези, които са се отскубнали в царството на материята… е, те може и да се опитат да убият пряко, но… смъртта отваря душата на човек за боговете. Дали душата ще избере да мине през тази порта, или не, е въпрос на свободна воля, но в този момент портата се отваря и в двете посоки. И демонът рискува да го заловят.

— Затова те бързат да отскочат нанякъде, когато гостоприемникът им бъде убит… — каза Фойкс.

— Да, но използването на магия за убийство създава и връзка между магьосника и жертвата. — Той замълча замислено. — Разбира се, ако магьосникът използва магия, за да накара коня ти да скочи в някоя пропаст или по друг косвен начин предизвика смъртта ти, този риск вече не го грози.

Задъхан войник в сиво-златен табард нахлу през вратата.

— Лорд Арис! При портата има пратеник на джоконците. Настоява да говори с вас.

Арис всмука въздух през зъби.

— Предупреждение наистина. Предизвестие. Е, сега разполагат с цялото ми внимание. Илвин, Фойкс, просветен ди Кабон… царина… ще дойдете ли с мен? Искам очите и съвета ви. Само че останете зад бойниците, така че да не ви видят.

— Да. — Иста се забави колкото да освободи стегата около врата на Катилара и да е сигурна, че демонът мирува. Фойкс я наблюдаваше мълчаливо, застанал до рамото й, сякаш да я пази. Арис не бе назовал Лис, но тя въпреки това се изправи, скръстила ръце и присвила рамене, сякаш да стане по-дребна и незабележима.

Илвин тръгна към вратата след Арис, но изведнъж спря и възкликна:

— Цистерните!

Арис завъртя рязко глава. Двамата се спогледаха. Илвин плесна брат си по рамото.

— Ще проверя и ще дойда при вас над портата.

— Побързай, Илвин. — Арис им даде знак да го последват. Илвин свърна встрани по галерията и хукна.

Минаха през двора с цветята и изкачиха вътрешното стълбище след Арис. Над портата стърчеше обточена с парапет платформа. Арис разбута стрелците, заели позиции на бойниците, качи се на парапета и застана там разкрачил крака, вперил поглед надолу. Иста надникна през един отвор.

Вдясно, където пътят свръщаше към Оби, се виждаха джоконците — разпъваха шатрите си и сковаваха коневръзи в една орехова горичка, току извън обсега на арбалетите и катапултите. От другата страна на горичката група слуги, някои от тях облечени като мъжете, които бяха носили паланкина, разпъваха значително по-големи шатри от зелено платно. Вляво, в ниското покрай брега на реката, се вливаше друга колона по посока на градските стени. В задния й край няколко войници вече подкарваха пред себе си вечерята във вид на плячкосани овце и крави.

Отвъд всичко това провинциалният пейзаж изглеждаше измамно спокоен — и опразнен, надяваше се Иста. Само една-две плевни или други стопански сгради горяха подпалени в далечината, вероятно в резултат от някаква спорадична, отчаяна съпротива. Врагът не беше — или все още не беше — подпалил нивите. Дали не смятаха, че докато дойде време да се прибира реколтата, вече ще са техни еднолични собственици? Третата колона явно заемаше позиции зад замъка, по протежение на билото.

Подвижният мост беше вдигнат, портите бяха затворени. От другата страна на дълбоката суха цепнатина пред стената стоеше джоконският пратеник, гологлав. Синият преговорен флаг на копието в ръката му висеше отпуснат в следобедната жега. Придружаваха го двама настръхнали стражи с морскозелени табарди над ризниците.

Когато офицерът вдигна лицето си нагоре, Иста затаи дъх. Беше не друг, а преводачът от джоконската колона, изтегляща се от Раума. Какво беше това ново негово назначение — награда или наказание? Той не я видя, скрита наполовина зад амбразурата, но ако се съдеше по внезапната уплаха, разширила очите му, явно бе познал в Арис откачения мечоносец, който едва не му беше отсякъл главата в онази клисура. По каменното изражение на Арис не можеше да се прецени дали разпознаването е взаимно.

Джоконецът облиза устни и се изкашля да прочисти гърлото си.

— Идвам под флага на преговорите от името на княз Сордсо при замък Порифорс — започна той, високо и на ясен ибрийски. Стисна дръжката на копието със синия флаг, все едно че беше щит, и заби малко по-дълбоко долния му край в сухата пръст до ботуша си. Смяташе се за признак на много лоши маниери да застреляш пратеник, действие, което би спечелило на извършителя сурово мъмрене от командирите му. Твърде закъсняла утеха от гледна точка на пратеника. — Ето условията на княза на Джокона…